Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ТИРИОН

— Тирион — каза отегчено сир Кеван Ланистър, — ако наистина си невинен за смъртта на Джофри, ще можеш без никакви трудности да го докажеш пред съда.

Тирион се извърна от прозореца.

— Кой ще ме съди?

— Правосъдието принадлежи на трона. Кралят е мъртъв, но твоят баща си остава Ръката. След като е обвинен собственият му син, а жертвата е родният му внук, той помоли лорд Тирел и принц Оберин да ти бъдат съдиите.

Новината съвсем не успокои Тирион. Мейс Тирел беше тъст на Джофри, макар и за кратко, а колкото до Червената усойница… ами той просто си беше змия.

— Ще ми се позволи ли да поискам съд с двубой?

— Не бих те посъветвал за това.

— Защо не? — Беше му спасило живота в Долината, защо не и тук? — Отговори ми, чичо. Ще ми бъде ли разрешен съд с двубой и поборник, който да докаже невинността ми?

— Естествено, стига да го поискаш. Само че отсега е добре да знаеш, че сестра ти е решила да посочи сир Грегър Клегейн за свой поборник в случай, че се стигне до такъв съд.

„Кучката предусеща ходовете ми преди да съм ги направил. Жалко, че не си е избрала Черно котле.“ Брон щеше набързо да приключи с всеки от тримата братя, но Яздещата планина беше друго нещо.

— Ще го обмисля тази нощ, докато спя. — „Трябва да поговоря с Брон, и то колкото може по-скоро.“ Не искаше и да мисли какво щеше да му струва това. Брон имаше много точна представа колко цени кожата си. — Има ли Церсей свидетели срещу мен?

— Всеки ден стават все повече.

— Тогава и аз трябва да си имам свидетели.

— Кажи ми кои ще призовеш и сир Адам ще прати Стражата да ги доведат на съда.

— Бих предпочел сам да си ги намеря.

— Ти си обвинен в кралеубийство и родоубийство. Наистина ли си въобразяваш, че ще те пуснат да влизаш и да си излизаш, когато ти хареса? — Сир Кеван махна към масата. — Имаш перо, мастило и пергамент. Напиши имената на тези свидетели, които ти трябват, и ще направя всичко, което ми е по силите, да ти ги осигуря, имаш думата ми на Ланистър. Но няма да напуснеш тази кула, освен когато тръгнеш на съд.

Тирион не мислеше да се унижава с просия.

— Ще позволиш ли моят скуайър да влиза и излиза? Момчето Подрик Пейн?

— Разбира се, ако това ти е желанието. Ще ти го изпратя.

— Направи го. По-скоро ще е по-добре от по-късно, а точно сега ще е най-добре. — Той се заклати към писалището. Но когато чу вратата да се отваря, се обърна и каза: — Чичо?

Сир Кеван се спря. — Да?

— Не го направих аз.

— Бих искал да го повярвам, Тирион.

Щом вратата се затвори, Тирион Ланистър се покачи на стола, наостри перото и придърпа празния пергамент. „Кой ще говори в моя защита?“ Топна перото в мастилницата.

Листът още беше девствен, когато Подрик Пейн дойде.

— Милорд — каза момчето. Тирион остави перото.

— Намери Брон и ми го доведи веднага. Кажи му, че става въпрос за злато, повече злато, отколкото е сънувал някога, и гледай да не се връщаш без него.

— Да, милорд. Тоест, не. Няма. Да се върна. — И замина.

Не се върна до залез слънце, нито след като луната изгря. Тирион заспа на скамейката до прозореца и се събуди чак на заранта вкочанен и изтръпнал. Един слуга му донесе каша и ябълки за закуска, и рог, пълен с ейл. Яде на масата, с празния пергамент пред себе си. След един час слугата се върна за купата.

— Виждал ли си скуайъра ми? — попита го Тирион. Мъжът поклати глава.

Той въздъхна, отново се обърна към масата и отново топна перото. „Санса“, написа върху пергамента. Остана да седи, втренчен в името и стиснал зъби толкова силно, че го заболяха.

Освен ако Джофри наистина не се беше задавил, което дори на Тирион му беше трудно да приеме, беше възможно да го е отровила Санса. „Джоф направо беше сложил чашата си в скута й и й беше дал колкото си искаш поводи.“ Всякакви съмнения, които Тирион можеше да има, се бяха изпарили заедно с жена му. „Една плът, едно сърце, една душа.“ Устата му се изкриви. „Санса хич не се потруди да докаже колко значат за нея тези клетви, нали? Е, а ти какво очакваше, джудже такова?“ И все пак… откъде можеше Санса да е взела отровата? Не можеше да повярва, че момичето е действало само. „Всъщност наистина ли държа да я намерят?“ Щяха ли съдиите да повярват, че невръстната съпруга на Тирион е отровила краля без знанието на мъжа си? „Аз не бих го повярвал.“ Церсей щеше да настоява, че двамата са го направили заедно.

При все това на другия ден той връчи пергамента на чичо си. Сир Кеван го прочете и се намръщи.

— Лейди Санса е единственият ти свидетел?

— Ще измисля и други след време.

— Гледай да ги измислиш още сега. Съдиите решиха да започнат процеса след три дни.

— Твърде скоро. Затворили сте ме тук под стража, как да си намеря свидетели за моята невинност?

— Сестра ти не се затрудни да намери достатъчно свидетели за твоята виновност. — Сир Кеван нави пергамента. — Сир Адам е пратил хора да заловят жена ти. Варис е обещал сто елена за сведение за местонахождението й, и сто дракона за самото момиче. Ако момичето може да бъде намерено, то ще бъде намерено и ще ти го доведа. Не виждам нищо лошо мъж и жена да делят обща килия и да се утешават един друг.

— Много си мил. Виждал ли си скуайъра ми?

— Пратих ти го вчера. Не е ли дошъл?

— Дойде — призна Тирион. — И си замина.

— Ще ти го пратя пак.

Но Подрик Пейн се върна чак на другата заран. Пристъпи много колебливо в стаята, със страх, изписан на лицето му. Зад него влезе Брон. Рицарят наемник носеше жакет, обшит със сребро, и тежък плащ. Зад колана му бяха затъкнати фини кожени ръкавици.

Само един поглед към лицето на Брон и стомахът на Тирион се сви на топка.

— Доста се забави.

— Момчето ме помоли, иначе хич нямаше и да дойда. Канен съм в замъка Стоукуорт за вечеря.

— Стоукуорт? — Тирион скочи от леглото. — И какво толкова важно има за теб в Стоукуорт?

— Невяста. — Брон се усмихна като вълк, представящ си изгубено в гората агънце. — Вдругиден се женя за Лолис.

— Лолис! — „Страхотно, адски страхотно.“ Малоумната дъщеря на лейди Танда получаваше един рицар съпруг и един вид баща за копелето в корема си, а сир Брон Черна вода изкачваше още едно стъпало. Тук вонеше на пръстчетата на Церсей. — Онази кучка сестра ми ти е пробутала куц кон. Момичето е малоумно.

— Ако исках ум, щях да се оженя за тебе.

— Лолис е с дете от друг мъж.

— Като го изтърси, ще е с мое.

— Тя дори не е наследничка на Стоукуорт! — изтъкна Тирион. — Има по-голяма сестра. Фалайз. Омъжена сестра.

— Омъжена преди десет години и още ялова — каза Брон. — Съпругът й я отбягва в леглото. Разправят, че предпочитал девственици.

— Може и кози да предпочита, все тая. Земите ще минат в ръцете на жена му, когато лейди Танда умре.

— Освен ако Фалайз не умре преди майка си.

Тирион се зачуди дали Церсей има представа що за влечуго е дала на лейди Танда за кърмене. „И да го знае, пука ли й?“ — Тогава защо си тук? Брон сви рамене.

— Ти веднъж ми каза, че ако някой ми предложи да те продам, ще удвоиш цената.

„Да.“ — Две жени ли искаш, или два замъка?

— И едното, и другото ще е добре. Но ако искаш да убия Грегър Клегейн, предпочитам един наистина голям замък.

Седемте кралства бяха пълни със знатни девици, но дори най-старата, най-бедната и най-грозната брантия в кралството щеше да се поколебае преди да се омъжи за такава долна измет като Брон. „Освен ако е с омекнало тяло и омекнал ум, и е дете без баща в корема, дошло след като е изнасилена от петдесет души.“ Лейди Танда толкова отчаяно търсеше съпруг за Лолис, че дори беше преследвала Тирион по едно време, и това беше преди половината Кралски чертог да й се порадва. Несъмнено Церсей беше подсладила с нещо предложението си, а Брон сега наистина беше рицар, което го правеше подходяща партия за по-малка дъщеря на дребен дом.

— В момента изпитвам ужасен недостиг на замъци и знатни девици — призна Тирион. — Но мога да ти предложа злато и благодарност, както преди.

— Злато си имам. Какво мога да си купя с една благодарност?

— Може да се изненадаш. Един Ланистър си плаща дълговете.

— Сестра ти също е Ланистър.

— Милейди съпругата ми е наследничка на Зимен хребет. Ако се измъкна от тази каша с глава на раменете, един ден може да властвам над Севера от нейно име. От тази баница можеш да си отрежеш тлъсто парче.

— Ако, когато и може би — каза Брон. — Пък и там горе кръвта изстива. Лолис е пухкава, топла и подръка. След две нощи мога да я имам. — — Перспектива, за която не бих ти завидял.

— Така ли? — Брон се ухили. — Признай го, Дяволче. Ако трябваше да избираш дали да чукаш Лолис, или да се биеш с Планината, щеше да си свалиш гащите и да вдигнеш чепа преди човек да примига.

„Адски добре ме познава.“ Тирион опита друга тактика.

— Чух, че сир Грегър бил ранен на Червената вилка и още веднъж при Дъскъндейл. Това би трябвало да го е позабавило.

Брон го погледна с досада.

— Той никога не е бил бърз. Само е адски едър и адски силен. Признавам, по-бърз е, отколкото би очаквал човек за неговия ръст. Има чудовищно дълъг обхват и като че ли не усеща удари така, както би ги усетил всеки нормален мъж.

— Толкова ли те плаши? — попита го Тирион с надеждата да го предизвика.

— Ако не ме плашеше, значи съм скапан тъпак. — Брон сви рамене. — Сигурно мога и да го надвия. Ще потанцувам около него, докато се умори да сече по мен толкова, че да не може да вдигне меча. Ще го изкарам някак от равновесие. Като паднат по гръб, все едно е колко са високи. Но все пак е рисковано. Една грешна стъпка и загивам. Защо да рискувам? Харесвам те много, макар да си дребен и грозен кучи син… но ако изляза да се бия в твоята битка, и в двата случая губя. Или Планината ми пръска червата, или аз го убивам и губя Стоукуорт. Аз си продавам меча, но не си го давам. Не съм като скапания ти брат.

— Да — отвърна с тъга Тирион. — Не си. — Махна с ръка. — Върви си тогава. Тичай си в Стоукуорт при твоята лейди Лолис. Може пък да намериш в брачното ложе повече радост, отколкото аз в моето.

Брон се поколеба до вратата.

— Какво ще направиш, Дяволче?

— Ще убия Грегър сам. От това няма ли да излезе една весела лесен?

— Дано да чуя да я пеят. — Брон се ухили и излезе от вратата, от замъка и от живота му.

Под размърда крака.

— Съжалявам.

— Защо? Твоя ли е вината, че Брон е нагъл мошеник с черно сърце? Той винаги е бил нагъл мошеник с черно сърце. Точно това харесвах у него. — Тирион си наля чаша вино и я отнесе до прозореца. Денят отвън беше сив и дъждовен, но много по-светъл от онова, което чакаше него. Предполагаше, че би могъл да прати Подрик Пейн да поразпита за Шага, но навътре в кралския лес имаше толкова скрити места, че разбойниците често избягваха залавянето с десетки години. „А пък Под понякога трудно намира и кухнята, когато го пратя да ми донесе сирене.“ Тимет, син на Тимет най-вероятно вече се беше върнал в Лунните планини. А въпреки това, което беше казал на Брон, да излезе срещу сир Грегър Клегейн щеше да е още по-голям фарс от онзи, който Джофри му поднесе с джуджетата рицари. Не се канеше да умре с вълни от смях, кънтящи в ушите му. „Толкова със съда чрез дуел.“ По-късно същия ден сир Кеван отново го навести, а на другия ден — още веднъж. Не бяха намерили Санса, учтиво го уведоми чичо му. Нито глупака сир Донтос, който беше изчезнал същата нощ. Имал ли Тирион други свидетели, които да иска да призове? Нямаше. „Как да докажа, че не съм отровил виното, мама му стара, като хиляда души ме видяха да пълня чашата на Джоф?“ Тази нощ изобщо не можа да заспи.

Лежеше в тъмното, втренчен в балдахина над главата си, и си броеше призраците. Видя Тиша, как се усмихваше, докато го целуваше, видя Санса, гола и трепереща от страх. Видя Джофри, как се дереше по гърлото и кръвта течеше от шията му, а лицето му почерняваше. Видя очите на Церсей и вълчата усмивка на Брон, и похотливо ухилената Шае. Дори си помисли, че Шае не може да го възбуди. Започна да се гали, мислейки, че ако събуди патока си и го задоволи, ще може да се отпусне и да заспи, но нямаше полза.

И тогава дойде утрото и времето да започне неговият процес.

Тази сутрин не дойде сир Кеван, а сир Адам Марбранд с дузина златни плащове. Тирион беше закусил с варени яйца, бекон и пържени хлебчета и се беше облякъл в най-хубавите си дрехи.

— Сир Адам — рече той. — Мислех, че баща ми би могъл да прати Кралската гвардия да ме придружи до съда. Все още съм член на кралската фамилия, нали така?

— Така е, милорд, но се боя, че повечето от Кралската гвардия ще свидетелстват срещу вас. Лорд Тивин реши, че няма да е редно да служат като ваша охрана.

— Боговете да не дават да направим нещо нередно. Моля, водете. Щяха да го съдят в тронната зала, където беше умрял Джофри.

Докато сир Адам го водеше през високите бронзови врати и по дългия килим, той усети погледите. Стотици се бяха струпали, за да видят как ще го съдят. Поне се надяваше, че това е причината. „Доколкото разбирам, всички са свидетели срещу мен.“ Забеляза кралица Марджери горе в галерията, бледа и много красива в траура си. „Два пъти омъжена и два пъти вдовица, а е едва на шестнайсет.“ Майка й се извисяваше от едната й страна, дребната й баба стоеше от другата, с придворните дами наоколо и рицарите на баща й, задръстили останалата част от галерията.

Подиумът още стоеше под празния Железен трон, макар че бяха раздигали всички маси освен една. Зад нея седяха едрият лорд Мейс Тирел в златна мантия над зелените си одежди и по-слабият принц Оберин Мартел, в свободно падащ халат на оранжеви, жълти и пурпурни ивици. Между тях седеше лорд Тивин Ланистър. „Може би все още има някаква надежда за мен.“ Дорнецът и владетелят на Планински рай се ненавиждаха. „Ако намеря начин да използвам това…“ Върховният септон почна с молитва, като помоли Отеца горе да ги напътства в правосъдието. Когато свърши, отецът долу се надвеси над масата и рече:

— Тирион, ти ли уби крал Джофри? „Минутка не ще да загуби.“ — Не.

— Е, това поне е облекчение — каза сухо Оберин Мартел.

— Санса Старк ли го направи тогава? — попита строго лорд Тирел. „На нейно място щях да го направя.“ Но където и да беше Санса и каквото и участие да имаше в тази работа, тя си оставаше негова съпруга. Беше загърнал плаща на закрилата си на раменете й, макар да се наложи да се покачи на гърба на един шут, за да го направи.

— Боговете убиха Джофри. Той се задави с гълъбовия пай. Лорд Тирел почервеня.

— Нима обвинявате пекарите?

— Тях или гълъбите. Просто ме изключете от това. — Тирион чу нервен смях и разбра, че е направил грешка. „Дръж си езика, тъпако, преди да ти е изкопал гроба.“ — Срещу теб има свидетели — каза лорд Тивин. — Първо трябва да изслушаме тях. След това можеш да представиш своите свидетели. Трябва да говориш само с наше разрешение.

Нищо не му оставаше, освен да кимне.

Сир Адам му беше казал истината: първият, когото вкараха, беше сир Бейлон Суан от Кралската гвардия.

— Лорд Ръка — почна той, след като Върховният септон го закле да говори истината и само истината — имах честта да се сражавам редом до вашия син на моста от кораби. Той е храбър човек въпреки ръста си и няма да повярвам, че той е извършил това нещо.

През залата мина вълна на ропот и Тирион се зачуди що за безумна игра играе Церсей. „Защо ще предлага свидетел, който е убеден, че съм невинен?“ Скоро разбра. Сир Бейлон заговори с неохота как Тирион го беше издърпал от Джофри в деня на метежа.

— Той наистина удари Негова милост, така е. Беше изблик на гняв, нищо повече. Тълпата за малко щеше да ни избие.

— В дните на Таргариените човек, който удари някой от кралската кръв, щеше да загуби ръката, с която е ударил — отбеляза Червената усойница от Дорн. — Нима ръчичката на джуджето е пораснала отново или Белите мечове са забравили дълга си?

— Той самият е от кралската кръв — отвърна сир Бейлон. — И беше Ръката на краля освен това.

— Не — заяви лорд Тивин. — Той заместваше Ръката, докато ме нямаше.

Сир Мерин Трант със задоволство доописа изложеното от сир Бей-лон, когато зае мястото му на свидетел.

— Той събори краля на земята и почна да го рита. Крещеше му, че било несправедливо, че Негова милост се е отървал, без да пострада, от разгневените тълпи.

Тирион започна да схваща замисъла на сестра си. „Тя започна с човек, който е прочут с честността си, и изцеди от него всичко, което можеше да получи. Всеки следващ свидетел ще разправя все по-лоши неща, докато не започна да изглеждам ужасен като Мегор Жестокия и Врис Лудия, взети заедно, с малко боя от Егон Нечестивия, за подправка.“

Сир Мерин продължи с разказа си как Тирион спрял наказанието, наложено от Джофри над Санса Старк.

— Джуджето запита Негова милост дали знаел какво е станало с Ерис Таргариен. Когато сир Бейлон се обади в защита на краля, Дяволчето го заплаши, че ще го убие.

След него влезе Блънт, който повтори жалката история. Каквато и неприязън да таеше сир Борос към Церсей затова, че го беше изключила от Кралската гвардия, все пак изрече думите, които тя искаше.

Тирион не можеше повече да държи езика си зад зъбите.

— Защо не кажете на съдиите какво правеше Джофри? Мъжът с едрите челюсти го изгледа сърдито.

— Вие казахте на диваците си да ме убият, ако си отворя устата, това ще им кажа.

— Тирион — каза лорд Тивин. — Трябва да говориш само когато те призовем. Приеми това за предупреждение.

Тирион се подчини, но отвътре му кипеше.

След това влязоха Черните котлета, и тримата един след друг. Озни и Осфрид разправиха случката с вечерята му с Церсей преди Битката на Черна вода и за заплахите, които беше отправил.

— Той каза на Нейна милост, че се кани да й причини зло — каза сир Осфрид. — Да я нарани.

Брат му Озни го потвърди.

— Каза, че щял да изчака деня, в който ще е щастлива, и ще направи така, че радостта й да се превърне в пепел в устата й. — Никой от двамата не спомена за Алайая.

Сир Озмунд Черно котле, жив символ на рицарството, в безукорна броня и бял вълнен плащ, се закле, че крал Джофри отдавна е знаел, че вуйчо ми Тирион се кани да го убие.

— Онова смело момче ми каза: „Добри ми сир Озмунд, пазете ме добре, че вуйчо ми не ме обича. Решил е да стане крал на мое място.“ Това Тирион не можа да го преглътне.

— Лъжец! — Направи две крачки напред, но златните плащове го дръпнаха обратно.

Лорд Тивин се намръщи.

— Трябва ли да заповядам да ти вържат с верига ръката и крака като на обикновен разбойник?

Тирион стисна зъби. „Втора грешка, тъпак, тъпак, тъпо джудже! Стой спокоен или си обречен.“ — Не. Моля за извинение, господа. Лъжите му ме разгневиха.

— Истините му, искаш да кажеш — намеси се Церсей. — Татко, моля да го оковете, заради собствената ви безопасност. Виждате го как се държи.

— Виждам, че е едно джудже — каза принц Оберин. — Денят, в който се уплаша от едно джудже, ще е денят, в който ще се удавя в буре с червено.

— Окови не ни трябват. — Лорд Тивин погледна към прозорците и стана. — Часът стана късен. Ще продължим утре.

Тая нощ, сам в килията си на кулата с един празен пергамент и чаша вино, Тирион неволно се замисли за жена си. Не за Санса, а за първата си жена, Тиша. „Курвата жена, не вълчицата жена.“ Любовта й към него се оказа преструвка, но той все пак беше повярвал и беше намерил радост в тази своя вяра. „Дайте ми сладки лъжи и си запазете горчивите истини.“ Отпиваше от виното и мислеше за Шае. По-късно, когато сир Кеван направи нощната си визита, Тирион го попита за Варис.

— Вярваш ли, че евнухът ще говори в твоя защита?

— Не мога да съм сигурен преди да поговоря с него. Прати ми го тук, чичо, направи ми тази добрина.

— Както искаш.

Майстер Балард и Френкен откриха съда на втория ден. Те бяха отворили благородното тяло на крал Джофри и не бяха намерили никакъв залък от гълъбовия пай, нито от каквато и да било друга храна, заседнала в кралското му гърло.

— Убила го е отрова, благородни господа — заяви Балард, а Френкен кимна гробовно.

След това доведоха Великия майстер Пицел, който се подпираше тежко на тоягата си и трепереше, а от дългия му пилешки врат стърчаха няколко бели косъма. Беше твърде изнемощял, за да стои прав, затова съдиите разрешиха да му донесат стол и една маса освен това. На масата бяха подредени малки шишенца. Пицел с удоволствие даде име на всяко.

— Сива шапчица — рече той с треперещ глас, — от отровна гъба. Нощна сянка, сладък сън, демонски танц. Това е сляпо око. Вдовича кръв го наричат това, заради цвета. Жестока отрова. Запушва мехура и дебелото черво, докато човек не посинее от собствената си отрова. Това е вълча гибел, това тук — жлъч на базилиск, а ей това е сълзите на Лис. Да. Всички ги знам. Дяволчето Тирион Ланистър ги открадна от покоите ми, когато ме прати в тъмницата по лъжливо обвинение.

— Пицел! — извика Тирион, рискувайки отново да си навлече гнева на баща си. — Може ли някоя от тези отрови да задави дишането на човек?

— Не. За това ще ви трябва по-рядка отрова. Когато бях момче в Цитаделата, учителите ми я наричаха просто удушвача.

— Но тази рядка отрова не е намерена тук, нали?

— Не, милорд. — Пицел примига. — Вие сте я използвали всичката, за да убиете най-благородното дете, което боговете са давали някога на тази добра земя.

Бесът на Тирион надделя над разума му.

— Джофри беше жесток и глупав, но не съм го убил аз! Вземете ми главата, ако искате, но нямам участие в смъртта на племенника си.

— Тишина! — каза лорд Тивин. — Три пъти те предупредих. Следващия път ще наредя да ти запушат устата и да те оковат.

След Пицел тръгна процесията, дълга и отегчителна. Лордове, дами и благородни рицари, знатни, както и низши, всички те бяха присъствали на сватбеното пиршество, видели бяха как Джофри се бе задавил и как лицето му бе почерняло като дорнска слива. Лорд Редвин, лорд Селтигар и сир Флемент Бракс бяха чули заплахите на Тирион, отправени към краля; двама слуги, един жонгльор, лорд Джилс, сир Хобър Редвин и сир Филип Фути бяха забелязали, че той пълни сватбения бокал; лейди Мериуедър се закле, че видяла джуджето да пуска нещо в кралското вино, докато Джоф и Марджери режели гълъбовия пай. Старият Естермонт, младият Пекълдън, певецът Галиеон от Квай и скуайърите Морос и Джанос Слинт разказаха как Тирион вдигнал бокала, докато Джоф умирал, и изсипал остатъка от отровеното вино на пода.

„Кога успях да си създам толкова много врагове?“ Лейди Мериуедър му беше почти непозната. Тирион се зачуди дали е сляпа, или просто е купена. Добре поне, че Галиеон Квайски не изложи разказа си в музика, иначе щяха да се получат седемдесет и седем проклети куплета.

Когато чичо му го посети същата нощ след вечеря, се държеше хладно. „И той смята, че аз съм го направил.“ — Имаш ли свидетели за нас? — попита го сир Кеван.

— Не, като свидетели — не. Освен ако не намерите жена ми. Чичо му поклати глава.

— Изглежда, процесът върви много лошо за теб.

— О, така ли мислиш? Не бях забелязал. — Тирион се опипа по белега. — Варис не дойде.

— Няма и да дойде. Утре ще свидетелства срещу теб. „Чудесно.“ — Разбирам. — Помръдна на стола си. — Любопитен съм. Ти винаги си бил честен човек, чичо. Какво убеди теб?

— Защо ще крадеш отровите на Пицел, ако не за да ги използваш? — отвърна му грубо сир Кеван. — А лейди Мериуедър е видяла…

— Нищо не е видяла! Не е имало какво да се види. Но как да го докажа? Как да докажа каквото и да е, окошарен тук?

— Може би е настъпило времето да си признаеш.

Дори през дебелите каменни стени на Червената цитадела Тирион чу тежкия и непрестанен ромон на дъжда.

— Кажи го пак, чичо! Готов съм да се закълна, че ме подкани да призная.

— Ако признаеш вината си пред трона и се разкаеш за престъплението, баща ти ще задържи меча. Ще ти се разреши да облечеш черното.

Тирион се изсмя в лицето му.

— Това бяха същите условия, които Церсей предложи на Едард Старк. Всички знаем как свърши това.

— Баща ти не беше замесен. Това поне беше вярно.

— Черен замък гъмжи от убийци, крадци и изнасилвачи — каза Тирион, — но не си спомням да съм срещал много кралеубийци, докато бях там. Очакваш, че ако призная, че съм родоубиец и кралеубиец, баща ми просто ще кимне, ще ми прости и ще ме опакова за Вала с няколко ката топли вълнени долни гащи? — Изсмя се грубо.

— Не става дума за опрощение — отвърна мрачно сир Кеван. — Едно признание просто ще успокои нещата. Тъкмо затова баща ти ме праща с това предложение.

— Предай му искрената ми благодарност, чичо — каза Тирион, — но му кажи, че в момента не съм в подходящо за признания настроение.

— На твое място щях да побързам да си променя настроението. Твоята сестра иска главата ти, а лорд Тирел най-малкото е склонен да й я даде.

— Значи един от съдиите ми вече ме е осъдил, без да чуе нито дума в моя защита? — Не беше очаквал нищо повече. — Все пак ще ми бъде ли позволено да говоря и да представя свидетели?

— Ти нямаш свидетели — припомни чичо му. — Тирион, ако си виновен за това ужасно деяние, Валът е по-добра съдба, отколкото заслужаваш. А ако си невинен… знам, на север се водят битки, но въпреки това за теб ще е по-безопасно място, отколкото Кралски чертог, какъвто и да е изходът от този процес. Тълпата е убедена в твоята вина. Ако проявиш глупостта да се появиш по улиците, ще те разкъсат.

— Разбирам, че тази перспектива много те безпокои.

— Ти си син на моя брат.

— Би могъл на него да му го припомниш.

— Мислиш ли, че би позволил да облечеш черното, ако не носеше неговата кръв и тази на Джоана? Знам, в твоите очи Тивин изглежда корав човек, но не е по-корав, отколкото трябва да бъде. Нашият баща беше мил и добродушен човек, но толкова слаб, че знаменосците му се подиграваха над чашите. Някои дръзваха открито да му се опълчват. В двора пускаше шеги за беззъби лъвове. Крадеше го дори любовницата му. Жена само на една стъпка над долна градска пачавра, но си отмъкваше от накитите на майка ми! На Тивин се падна да върне дома Ланистър на мястото, което му се полага. И на него се падна да управлява това кралство, когато все още не беше на повече от двадесет. Цели двайсет години носеше този тежък товар на плещите си и си спечели само завистта на един безумен крал. Вместо почитта, която заслужаваше, трябваше да понася безброй унижения, но въпреки всичко даде на Седемте кралства мир, изобилие и правосъдие. Той е справедлив човек. Ще е благоразумно от твоя страна, ако му се довериш.

Тирин примига удивен. Сир Кеван винаги беше бил стабилен, улегнал и практичен; никога досега не беше го чувал да говори с такава жар.

— Ти го обичаш.

— Той ми е брат.

— Аз… ще помисля над това, което ми каза.

— Тогава го обмисли грижливо. И бързо.

Тази нощ той не мисли за нищо друго, но на заранта все още не беше решил дали може да се довери на баща си. Един слуга му донесе наша и мед за закуска, но на езика му горчеше от мисълта за признанието. „Ще ме наричат кралеубиец до края на дните ми. За хиляда години напред, ако изобщо ме помнят, ще си остана чудовищното джудже, отровило младия си племенник на сватбения му пир.“ Тази мисъл гака го разгневи, че той запокити купата с лъжицата през стаята и на стената остана петно от кашата. Сир Адам Марбранд го изгледа с любопитство, когато дойде да го заведе до съда, но прояви възпитание и не допита нищо.

— Лорд Варис — извести херолдът, — надзорникът на тайните осведомители.

Напудрен, натруфен и ухаещ на розова вода, Паяка непрестанно триеше длани, докато говореше. „Животеца ми измива от ръцете си“ — помисли Тирион, докато слушаше скръбното изреждане на евнуха как Дяволчето замислил да лиши Джофри от защитата на Хрътката и как говорил с Брон за предимствата от това Томен да го замести на трона. „Полуистините се ценят повече от откровените лъжи.“ И за разлика от останалите, Варис разполагаше с документи: късчета пергамент, усърдно изпълнени с бележки, подробности, дати, цели разговори. Толкова материал, че декламацията му продължи цял ден, и повечето — неопровержим. Варис потвърди за среднощната визита на Тирион в покоите на Великия майстер Пицел и за кражбата на отровите и отварите му, потвърди заплахата, която беше отправил към Церсей на онази тяхна вечеря, потвърди всяка проклета дреболия, освен самото отравяне. Когато принц Оберин го попита как изобщо може да знае всичко това, след като не е присъствал на нито едно от събитията, евнухът само се изкикоти и отвърна:

— Моите птиченца ми казаха. Тяхната задача е да узнават, а моята — да го научавам.

„Как да оспоря доносите на птиченцата му? — помисли Тирион. — Трябваше да взема главата на евнуха още в първия си ден в Кралски чертог. Проклет да е. Проклет да съм и аз за доверието, което вложих в него.“ — Всичко ли изслушахме? — попита лорд Тивин дъщеря си, след като Варис напусна залата.

— Почти — каза Церсей. — Моля за вашето разрешение да ви представя един последен свидетел утре сутринта.

— Както желаеш — каза лорд Тивин.

„О, добре — помисли с гняв Тирион. — След този фарс, наречен процес, екзекуцията ще ми дойде почти като облекчение.“ Същата нощ, докато седеше до прозореца и пиеше, чу гласове зад вратата. „Сир Кеван, дошъл е за отговора ми“ — реши той, но не влезе чичо му.

Тирион стана и посрещна принц Оберин с насмешлив поклон.

— Позволено ли е на съдиите да посещават обвиняемите?

— На принцовете е позволено да ходят където пожелаят. Или поне така казах на стражите. — Червената усойница взе стол и седна.

— Баща ми ще остане недоволен от вас.

— Доволството на Тивин Ланистър е последната ми грижа. Това, дето го пиете, дорнско вино ли е?

— От Арбор.

Оберин направи гримаса.

— Червена вода. Вие ли го отровихте?

— Не. А вие? Принцът се усмихна.

— Всички ли джуджета имат езици като вашия? Някой ще клъцне един от тях тия дни.

— Не сте първият, който ми го казва. Май трябва сам да си го клъцна. Изглежда, ми носи само неприятности.

— Забелязах го. Мисля, че мога да пийна малко от гроздовия сок на лорд Редвин, в края на краищата.

— Както обичате. — Тирион му поднесе чаша.

Принцът отпи, млясна и преглътна.

— Ще свърши работа засега. Утре ще ви пратя малко силно дорнс-ко вино. — Отново отпи. — Май намерих най-после оная златокоса курва както се надявах.

— Значи намерихте бардака на Чатая?

— При Чатая легнах с чернокожото момиче. Алайая се казваше май. Изключителна, въпреки шарките по гърба й. Но курвата, която имам предвид, е сестра ви.

— Тя успя ли да ви съблазни? — попита Тирион. Изобщо не се изненада.

Оберин се изсмя.

— Не, но ще успее, ако приема цената й. Кралицата дори намекна за брак. Нейна милост има нужда от нов съпруг, а има ли по-добра партия от един принц на Дорн? Елария е убедена, че трябва да приема. Само мисълта за Церсей в леглото ни я подмокря, тази похотлива мръсница. И при това няма да се налага да плащаме петака на джуджето. Единственото, което сестра ти иска в замяна, е една глава, малко по-големичка такава, и без нос.

— И? — попита Тирион. Вместо отговор принц Оберин разклати виното и каза:

— Когато Младия дракон завладял Дорн, оставил да ни управлява владетелят на Планински рай, след Покоряването на Слънчево копие. Онзи Тирел се местел с войската си от крепост на крепост, гонел бунтовниците и се грижел да се покорим. Пристигал със сила, взимал поредния замък и оставал по един лунен кръг, след което тръгвал към нов замък. Имал навика да изхвърля лордовете от покоите им и да заема ложетата им. Една нощ се озовал под тежък кадифен балдахин. До възглавниците висял дълъг шнур в случай, че му се дощя да си повика някоя пачавра. Имал вкус към дорнските жени този Тирел, и кой може да го вини за това? Така че дръпнал той шнура и когато го направил, балдахинът над него се разтворил и върху него се изсипали сто червени скорпиона. Смъртта му подпалила пожар, който скоро помел цял Дорн, и изличил победите на Младия дракон само за два дни и две нощи. И отново сме станали свободни.

— Знам я историята — каза Тирион. — И какво от това?

— Просто така. Ако се случи някога да намеря шнур до леглото си и го дръпна, бих предпочел скорпионите пред кралицата в цялата й гола прелест.

Тирион се ухили.

— В това поне вкусовете ни съвпадат.

— Разбира се, има много неща, за които трябва да благодаря на сестра ви. Ако не беше обвинението й на пира, като едното нищо вие щяхте да съдите мен, вместо аз — вас. — Тъмните очи на принца блеснаха насмешливо. — Кой знае повече за отрови от Червената усойница на Дорн, в края на краищата? Кой има по-основателна причина да иска да прогони Тирелите от короната? А след като Джофри иде в гроба, според Дорнския закон Железният трон би трябвало да премине в ръцете на сестра му Мирцела, която между другото е сгодена за един от племенниците ми, благодарение на вас.

— Дорнският закон тук е неприложим. — Тирион се чувстваше толкова заклещен в собствената си беда, че така и не беше помислил за наследяването на трона. — Баща ми ще коронова Томен, в това можете да сте сигурен.

— Той наистина може да коронова Томен, тук, в Кралски чертог. Което не значи, че брат ми не може да коронова Мирцела там, в Слънчево копие. Нима вашият баща ще обяви война на вашата племенничка в полза на вашия племенник? А сестра ви? — Той сви рамене. — Може би наистина трябва да се оженя за кралица Церсей, при условие че тя подкрепи дъщеря си за сметка на сина си. Смятате ли, че би го направила?

„Никога“ — искаше му се да отвърне, но думата заседна в гърлото му. Церсей винаги беше негодувала, че я държат настрана от властта заради пола й. Ако дорнският закон се приложеше на запад, тя щеше да има правата на наследница на Скалата на Кастърли. Двамата с Джайм бяха близнаци, но Церсей първа беше излязла на белия свят и това беше предостатъчно. Подкрепеше ли каузата на Мирцела, тя щеше да подкрепи и своята.

— Не зная какво ще предпочете сестра ми — призна той. — Но е все едно. Баща ми никога няма да й даде такъв избор.

— Баща ви — каза принц Оберин. — Дано да не живее вечно.

Нещо в тона му накара Тирион да настръхне. Изведнъж той отново се сети за Елия и за всичко, което принц Оберин беше казал, докато преминаваха през пепелищата. „Иска главата, която е изрекла думите, а не само ръката, която е посякла с меча.“ — Не е много благоразумно да изричате такива предателски думи в Червената цитадела, принце. Птиченцата слушат.

— Нека слушат. Предателство ли е да кажеш, че човек е смъртен? „Валар моргулис“, така са казвали в стара Валирия. „Всички трябва да умрат.“ А Ориста дошла и го доказала. — Дорнецът отиде до прозореца и се загледа в нощта. — Говори се, че нямате свидетели за пред нас.

— Надявах се, че само като видите това мое мило личице, ще е достатъчно всички да се убедите в невинността ми.

— Грешите, милорд. Дебелото цвете на Планински рай е напълно убеден във вината ви и е решен да иска смъртта ви. Неговата скъпа Марджери също е пила от онзи бокал и той ни го повтори петдесет пъти.

— А вие? — попита Тирион.

— Хората рядко са такива, каквито изглеждат. А вие изглеждате толкова виновен, че съм убеден в невинността ви. Но въпреки това най-вероятно ще бъдете осъден. От тази страна на планините правосъдието е в голяма оскъдица. Нямаше такова за Еля, за Егон или за Ренис. Защо трябва да има за вас? Може би истинският убиец на Джофри е изяден от мечка. Това, изглежда, се случва доста често в Кралски чертог. О, чакай, мечката беше в Харънхъл, сега си спомних.

— Тази ли игричка играем? — Тирион потърка белега на носа си. Нищо нямаше да загуби, ако кажеше истината на Оберин. — В Харънхъл наистина имаше мечка и тя наистина уби сир Амори Лорч.

— Много ми е мъчно за него — каза Червената усойница. — И за вас. Всички ли безноси хора лъжат толкова лошо?.

— Аз не лъжа. Сир Амори извлякъл принцеса Ренис изпод леглото на баща й и я намушкал смъртоносно. Имал е няколко ратници със себе си, но имената им не зная. — Наведе се над масата. — Този, който е пръснал главата на принц Егон в стената и е изнасилил сестра ви Елия, все още с неговата кръв и мозък по ръцете си, е бил Грегър Клегейн.

— Това пък какво е сега? Истина от устата на Ланистър? — Оберин се усмихна хладно. — Вашият баща му е заповядал, нали?

— Не. — Изрече лъжата без капка колебание и след това така и не спря да се пита защо.

Дорнецът повдигна едната си тънка черна вежда.

— Какъв предан син. И каква жалка лъжа. Тъкмо лорд Тивин е поднесъл децата на сестра ми на крал Робърт, увити в пурпурните плащове на Ланистър.

— Тази дискусия може би трябва да я проведете с баща ми. Той е бил там. Аз бях в Скалата, все още толкова малък, че онова нещо между краката ми ставаше само за пишкане.

— Да, но сега сте тук, и в известно затруднение, бих казал. Вашата невинност може да бъде ясна като този белег на лицето ви, но това няма да ви спаси. Нито баща ви. — Принцът на Дорн се усмихна. — Но аз бих могъл.

— Вие? — Тирион го изгледа с изненада. — Вие сте един от тримата съдии. Как бихте могли да ме спасите?

— Не като ваш съдия. Като ваш защитник.