Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


КЕЙТЛИН

„Роб е“ — разбра тя още щом кучкарниците избухнаха.

Синът й се беше върнал в Речен пад и с него — Сив вятър. Само миризмата на голямото сиво вълчище можеше да накара псетата да залаят толкова яростно. „Сега ще дойде при мен“ — помисли си. Едмур не се беше върнал след първото си посещение. Предпочиташе да прекарва времето си с Марк Пайпър и Патрек Малистър, да слуша песните на Раймънд Стихоплетеца за битката при Каменна мелница. „Роб не е Едмур обаче. Роб ще дойде да ме види.“

Валеше вече от няколко дни — студен сив дъжд, сив като настроението на Кейтлин. С всеки изминал ден баща й ставаше все по-немощен и все по-унесен, будеше се колкото да пророни „Невен“ и да помоли за прошка. Едмур я отбягваше, а сир Дезмънд Грел все още й отказваше правото свободно да се движи из замъка, колкото и да му беше неприятно. Само завръщането на сир Робин Райгър и хората му, изморени и мокри до кости, повдигна малко духа й. Изглежда, се бяха върнали пеш. Кралеубиеца беше успял някак да потопи галерата й и да им избяга, сподели с нея майстер Виман. Кейтлин го попита дали може да поговори със сир Робин, за да научи повече за случилото се, но това й го отказаха.

Още нещо нередно имаше. В деня, в който се върна брат й, няколко часа след спора им, Кейтлин бе чула ядосани гласове долу от двора. Когато се качи на покрива да погледне, долу в замъка до главната порта имаше струпани на малки групи мъже. Извеждаха от конюшните оседлани коне и викаха, но Кейтлин беше твърде далече, за да чуе думите им. Едно от белите знамена на Роб се въргаляше на земята, а един от рицарите обърна коня си и го пришпори към портата, като стъпка извезаното вълчище. Последваха го още няколко други. „Това са хората, които се биха с Едмур при бродовете — сети се тя. — Какво е могло да ги ядоса толкова? Дали брат ми не ги е унизил нещо, дали не ги е обидил?“ Стори й се, че разпозна Первин Фрей, който бе пътувал с нея до Горчив мост, после до Бурен край и обратно, както и неговия незаконен брат Мартин Реките, но не можеше да е сигурна от толкова високо. Близо четиридесет души излязоха през портата на замъка и поеха нанякъде, но накъде — тя не разбра.

Не се върнаха. Нито пък майстер Виман пожела да й каже кои са били, накъде са отишли или защо се бяха ядосали.

— Тук съм, за да наглеждам баща ви, само за това, милейди — каза й той. — Брат ви скоро ще стане господар на Речен пад. Каквото той пожелае да узнаете, сам ще ви го каже.

Но сега Роб се беше завърнал от запада. Беше се върнал с триумф. „Той ще ми прости — каза си Кейтлин. — Трябва да ми прости, той ми е син, а Аря и Санса са му родни сестри. Ще ме освободи от тези стаи и тогава ще разбера какво се е случило.“

Когато дойде сир Дезмънд, тя се беше окъпала, облякла и беше сресала кестенявата си коса.

— Крал Роб се върна от запада, милейди — каза рицарят, — и заповяда да се явите при него в Голямата зала.

Тъкмо това беше мигът, за който бе мечтала и от който се беше бояла. „Двама ли сина загубих, или трима?“ Много скоро щеше да го разбере.

Залата беше пълна. Очите на всички се бяха приковали в подиума, но Кейтлин ги разпозна в гръб: кърпената ризница на лейди Мормон, Големия Джон и сина му, стърчащи сред залата с цяла глава над останалите, лорд Джейсън Малистър с бялата му коса и увенчания с криле шлем под мишницата, Титос Черния лес във внушителния му плащ от гарванови пера… „Сега половината от тях ще поискат да ме обеси. Другата половина сигурно само ще извърнат очи настрани.“ Изпита и тревожното чувство, че някой липсва.

Роб стоеше на подиума. „Вече не е момче — осъзна тя и мисълта я жегна. — Вече е на шестнайсет. Пораснал мъж. Само го виж.“ Войната бе стопила цялата мекота на лицето му и го беше направила изпито и твърдо. Беше обръснал брадата си, но кестенявата му коса падаше до раменете. Бронята му беше ръждясала от скорошните дъждове и бе оставила големи кафяви петна по белия плащ и връхното палто. Ръждиви петна, или петна от кръв. На главата му беше короната с мечове, която му бяха направили от бронз и желязо. „Сега я носи много по-уверено. Носи я като крал.“

Едмур стоеше под препълнения подиум, свел скромно глава, докато Роб редеше словата си на възхвала за победата му.

— Падналите при Каменна мелница никога не ще бъдат забравени. Нищо чудно, че лорд Тивин избяга, за да се срази със Станис. Много му дойдоха северняците, както и речните мъже. — Това предизвика смях и одобрителни викове, но Роб вдигна ръка да ги усмири. — Но да не се заблуждаваме. Ланистърите отново ще тръгнат насам и докато кралството ни не укрепне, ни чакат други битки.

Големия Джон изрева:

— Кралят на Севера!

И заби във въздуха облечения си в стомана юмрук. Речните лордове отвърнаха с викове: „Кралят на Тризъбеца!“ Залата изтътна от тропащи крака.

Едва малцина забелязаха Кейтлин и сир Дезмънд в общото вълнение, но те сръгаха съседите си и зашепнаха. Кейтлин вдигна високо глава, без да обръща внимание на погледите им. „Да мислят каквото си щат. Важна е присъдата на Роб.“

Коравото като скала лице на сир Бриндън Тъли на подиума я поуспокои. Някакво момче, което тя не познаваше, изглежда, действаше като скуайър на Роб. Зад него стоеше млад рицар в пясъчножълто палто с извезани по него морски раковини и един по-възрастен, който носеше три стръка черен пипер върху шафранена лента, през поле на зелени и сребристи ивици. Между тях имаше една чаровна позастаряла дама с хубаво девойче с нейните черти, изглежда, дъщеря й. Имаше и още едно момиче, на годините на Санса. Кейтлин прецени, че морските раковини трябва да са гербът на някой по-малък дом. По-възрастния също не го познаваше. „Пленници?“ Защо Роб щеше да постави свои пленници на подиума?

Ъдърайдс Уейн удари с жезъла си в пода и сир Дезмънд я поведе напред. „Ако Роб ме погледне, както ме погледна Едмур, не знам какво ще направя.“ Но когато срещна очите на сина си, й се стори, че в тях няма гняв, а по-скоро нещо друго… опасение може би? Не, това нямаше смисъл. Защо той ще се бои? Той беше Младия вълк, кралят на Тризъбеца и на Севера.

Чичо й я поздрави пръв. Черна риба както винаги, на сир Бриндън му беше все едно какво ще помислят другите. Скочи от подиума и притегли Кейтлин в прегръдката си. Когато каза: „Радвам се, че те виждам у дома, Кат“, тя едва се овладя.

— И аз теб — успя да отрони.

— Майко.

Кейтлин вдигна очи към високия си царствен син.

— Ваша милост. Молех се да се завърнете жив и здрав. Бях чула, че сте ранен.

— Удари ме една стрела в ръката, докато щурмувахме Зъбера — каза той. — Но се изцери напълно. Погрижиха се добре за мен.

— Значи боговете са добри — въздъхна Кейтлин. „Кажи го. Неизбежно е.“ — Трябва да са ти донесли какво извърших. Причините ми казаха ли ти?

— Заради момичетата.

— Имах пет деца. Сега имам три.

— Да, милейди. — Лорд Рикард Карстарк се промуши напред покрай Големия Джон като мрачна сянка в черната си ризница и с дългата си сива брада, с вкочанено лице. — И аз имам един син, а имах трима. Лишихте ме от възмездието ми.

Кейтлин спокойно се обърна към него.

— Лорд Рикард, смъртта на Кралеубиеца не би върнала живота на децата ни. Но животът му може да откупи живота на моите.

Отговорът й не го смири.

— Джайм Ланистър ви е подвел. Купили сте торба с празни думи, нищо повече. Моят Торен и моят Едард заслужаваха повече.

— Хайде остави, Карстарк — избоботи Големия Джон, скръстил огромните си ръце на гърдите си. — Било е майчина глупост. Жените са такива.

— Майчина глупост ли? — Лорд Карстарк се обърна към лорд Ъмбър. — Аз това го наричам измяна.

— Стига! — За миг само гласът на Роб й прозвуча повече като на Брандън, отколкото на баща му. — Никой не може да нарече господарката на Зимен хребет изменница в мое присъствие, лорд Рикард. — Обърна се към Кейтлин и гласът му омекна. — Ако можех, бих предпочел да видя Кралеубиеца отново във вериги. Освободила си го, без аз да зная и без съгласието ми… но това, което си направила, направила си го от любов. За Аря и Санса, и от скръб по Бран и Рикон. Научих се, че любовта не винаги е добър съветник. Може да ни доведе до голяма глупост, но все пак следваме сърцата си… каквото и да ни струва. Така ли е, майко?

„Това ли съм направила?“

— Ако сърцето ми ме е довело до глупост, с радост бих направила всичко, за удовлетворя лорд Карстарк и вас самия.

Лицето на лорд Рикард остана неумолимо.

— Вашето удовлетворение ще стопли ли Торен и Едард в студените гробове, в които ги хвърли Кралеубиеца? — Проби си с рамо път между Големия Джон и Мейг Мормон и напусна залата.

Роб не направи жест да го задържи.

— Прости му, майко.

— Стига ти да ми простиш.

— Вече го направих. Знам какво е да обичаш толкова силно, че да не можеш да помислиш за нищо друго.

Кейтлин сведе глава.

— Благодаря ти. — „Това свое дете поне не съм изгубила.“

— Трябва да поговорим — продължи Роб. — С теб, вуйчо и дядо Бандън. За това… и за други неща. Стюард, обяви край.

Ъдърайдс Уейн удари силно с жезъла по пода, изрева, че съветът е освободен, и речните владетели, както и лордовете северняци, тръгнаха към вратите. Чак тогава Кейтлин разбра какво липсва. „Вълкът. Вълкът не е тук. Къде е Сив вятър?“ Знаеше, че вълчището се е върнало с Роб, беше чула псетата, но го нямаше в залата, не беше до сина й, на обичайното си място.

Но докато помисли да зададе въпроса на Роб, се озова обкръжена от искащи да я поздравят хора. Лейди Мормон взе ръката й и каза:

— Милейди, ако Церсей Ланистър държеше две мои дъщери, щях да направя същото.

Големия Джон, който не си падаше много по дворцовите маниери, направо я вдигна от пода и я стисна с грамадните си космати лапи.

— Вашето вълче кутре сръфа веднъж Кралеубиеца, ще го захапе пак, ако трябва.

Галбарт Гловър и лорд Джейсън Малистър бяха по-хладни, а Джонос Бракън беше почти леден, но и те проявиха учтивост. Брат й беше последен.

— Аз също се моля за момичетата ти, Кат. Надявам се, че не се съмняваш в това.

— Разбира се, че не. — Целуна го по бузата. — И те обичам за това. Когато думите свършиха, Голямата зала на Речен пад остана празна — останаха само Роб, тримата Тъли и шестимата непознати за Кейтлин. Тя ги изгледа с любопитство.

— Милейди, сир, вие нови ли сте за каузата на сина ми?

— Нови — отвърна младият рицар, онзи с речните раковини. — Нови сме, но куражът ни е силен и държим на верността си, и се надявам да ви го докажем, милейди.

Роб изглеждаше притеснен.

— Майко — заговори той, — позволи ми да ти представя лейди Сибел, съпругата на лорд Гавен Уестърлинг, господаря на Зъбера. — По-възрастната жена пристъпи напред строга и тържествена. — Съпругът й е един от тези, които пленихме в Шепнещия лес.

„Уестърлинг, да — помисли Кейтлин. — Знамето им е с шест морски раковини, бяло на поле от пясък. Дребен дом, заклети на Ланистър.“

Роб прикани напред един по един другите непознати.

— Сир Ролф Спайсър, братът на лейди Сибел. Беше кастелан на Зъбера, когато го завзехме. — Рицарят със стръковете черен пипер сведе глава. Плещест мъж със счупен нос и късо подрязана посивяла брада, той изглеждаше в разцвета на силите си. — Децата на лорд Гавен и лейди Сибел. Сир Райналд Уестърлинг. — Рицарят с раковините се усмихна под рошавите си мустаци. — Млад, с грубовато лице, с хубави здрави зъби и гъста коса с цвят на лешник. — Еленя. — Момиченцето приклекна в бърз реверанс. — Ролам Уестърлинг, моят скуайър. — Момчето понечи да коленичи, но видя, че никой от останалите не е коленичил, и само сведе глава.

— Честта е моя — каза Кейтлин. „Нима Роб си е спечелил съюза на Зъбера?“ Ако беше така, нищо чудно, че домът на Уестърлинг е с него. Скалата на Кастърли не понасяше такива предателства. Не и откакто Тивин Ланистър бе пораснал достатъчно, за да тръгне на война…

Последна напред пристъпи девицата. Много свенливо. Роб хвана ръката й.

— Майко — промълви той, — имам голямата чест да ти представя лейди Джейн Уестърлинг. По-голямата дъщеря на лорд Гавен и моята… аа… моята лейди съпруга.

Първата мисъл, която прониза ума на Кейтлин, беше: „Не, това е невъзможно, ти си още дете.“

Втората беше: „И освен това си се обрекъл на друга.“ А третата: „Майката дано се смили, Роб, какво си направил?“ Чак тогава я споходи закъснелият спомен. „Глупости, извършени от любов? Хвана ме като зайче в мрежа. Аз май вече му простих.“ Раздразнението й се смеси с тъжна възхита: сцената беше изиграна с хитрина, достойна за майстор глумец… или за крал. Не й остана избор, освен да хване ръцете на Джейн Уестърлинг.

— Имам си нова дъщеря — промълви тя, по-сковано, отколкото го искаше. Целуна изплашеното момиче по двете бузи. — Добре си дошла в нашия дом и при нашето огнище.

— Благодаря ви, милейди. Ще бъда добра и вярна съпруга на Роб, заклевам се. И разумна кралица, доколкото мога.

„Кралица. Да, това хубаво момиченце е кралица, не бива да го забравям.“ Наистина беше хубава, не можеше да се отрече, с тези лешникови къдрици и личице като сърце, и с тази плаха усмивка. „Слабичка, но със здрави бедра — отбеляза си Кейтлин. — Поне няма да й е трудно в раждането.“

Лейди Сибел я спаси преди да е казала още нещо.

— Висока е за нас честта, че сме приети в дома Старк, милейди, но също така сме много уморени. Изминахме дълъг път за много кратко време. Надявам се, че можем да оттеглим в покоите си, за да останете насаме със сина си?

— Това би било най-добре. — Роб целуна Джейн. — Стюардът ще ви настани удобно.

— Ще ви отведа при него — предложи услугите си сир Едмур Тъли.

— Много сте мил — отвърна лейди Сибел.

— И аз ли трябва да си отида? — попита момчето, Ролам. — Аз съм вашият скуайър.

Роб се засмя.

— Но сега нямам нужда от скуайър.

— О.

— Негова милост се е оправял шестнайсет години без теб, Ролам — каза сир Райналд с раковините. — Мисля, че ще оцелее още няколко часа. — Хвана здраво малкото си братче за ръката и го изведе от залата.

— Жена ти е много мила — каза Кейтлин, след като се увери, че не могат да ги чуят. — И Уестърлинг, изглежда, си струват… макар че лорд Гавен е васал на Тивин Ланистър, нали?

— Така е. Джейсън Малистър го плени в Шепнещия лес и го държи като заложник в Морския страж. Разбира се, сега ще го освободя, въпреки че той може да не пожелае да ме подкрепи. Боя се, че се оженихме без негово съгласие и този брак го поставя в голяма заплаха. Зъбера не е силен. Заради любовта ни, двамата с Джейн можем да изгубим всичко.

— А ти — промълви тя — загуби Фрей.

Навъсеното му лице й каза всичко. Сега разбра онези сърдити викове и защо Первин Фрей и Мартин Реките бяха напуснали така припряно, тъпчейки знамето на Роб.

— Мога ли да си позволя да попитам колко меча идат с твоята невяста, Роб?

— Петдесет. Дузина рицари. — Гласът му беше унил, и с право. Когато сключиха брачния договор с Близнаците, старият лорд Уолдър Фрей беше изпратил на Роб хиляда конни рицари и близо три хиляди пешаци. — Джейн не само е красива, но и умна. И добра, освен това. Има нежно сърце.

„Но ти сега имаш нужда от мечове, не от нежни сърца. Как можа да го направиш, Роб? Как е възможно да си толкова припрян, толкова глупав? Как може да си толкова… толкова… млад!“ Упреците обаче нямаше да помогнат. И тя само попита:

— Кажи ми как се случи.

— Аз плених замъка й. А тя плени сърцето ми. — Роб се усмихна. — Гарнизонът на Зъбера беше слаб и го взехме с щурм само за една нощ. Уолдър Черния и Малкия Джон водеха щурмуващите отряди със стълбите през стените, а аз проникнах през портата с овен. В ръката ме удари стрела малко преди сир Ролф да ни предаде замъка. Отначало ми се стори дреболия, но после раната забра. Джейн ме беше настанила в леглото си и се грижеше за мен, докато треската отмине. И беше с мен, когато Големия Джон ми донесе вестта за… за Зимен хребет. За Бран и Рикон. — Сякаш се затрудни, докато изричаше имената на братята си. — Онази нощ тя… тя ме утеши, майко.

Кейтлин нямаше нужда да й обясняват що за утеха е предложила Джейн Уестърлинг на сина й.

— И на другия ден ти се ожени.

Той я погледна в очите, горд и отчаян в същото време.

— Беше единственото честно нещо, което можех да направя. Тя е мила и добра, майко. Ще стане добра съпруга.

— Може би. Но това няма да успокои лорд Фрей.

— Знам — отвърна синът й. — Всичко обърках освен битките, нали? Мислех си, че битките са най-трудното нещо, но… ако те бях послушал и бях задържал Теон като заложник, все още щях да властвам над севера, а Бран и Рикон щяха да са живи и здрави в Зимен хребет.

— Може би. А може би не. Все пак лорд Бейлон можеше да рискува с война. Последния път, когато посегна за корона, тя му струваше двама сина. Може би е сметнал, че е добра сделка този път да изгуби само един. — Докосна го по ръката. — Какво стана с Фрей, след като се ожени?

Роб поклати глава.

— Със сир Стеврон сигурно щях да мога да се сдобря, но сир Риман е твърдоглав като камък, а Уолдър Черния… честно ти казвам, на тоя прякорът не му идва от брадата. Стигна дотам да заяви, че сестрите му нямало да възразят да се омъжат за вдовец. Щях да го убия, ако не беше Джейн, която ме помоли да проявя милост.

— Нанесъл си тежко оскърбление на дома Фрей, Роб.

— Не съм го искал. Сир Стеврон умря за мен, а Оливар беше толкова верен скуайър, колкото всеки крал би пожелал. Той ме помоли да остане с мен, но сир Риман го отведе с останалите. С цялата им сила. Големия Джон ме подтикна да ги нападна.

— Да се биеш със своите, обкръжен от враговете си? — каза тя. — Това би било краят ти.

— Да. Помислих, че можем да уредим други бракове за дъщерите на лорд Уолдър. Сир Вендел Мандърли е предложил да вземе една, а Големия Джон ми казва, че чичовците му искали отново да се женят. Ако лорд Уолдър прояви благоразумие…

— Той няма да прояви благоразумие — каза Кейтлин. — Той е горд и страшно обидчив. Знаеш го. Искаше да стане тъст и после дядо на крал. Изобщо няма да го укротиш, предлагайки му бракове със стари разбойници и с втория син на най-дебелия мъж в Седемте кралства. Ти не само си нарушил клетвата си, но си унизил честта на Близнаците, предпочитайки брак с по-нищожен дом. Тук Роб настръхна.

— Кръвта на Уестърлинг е по-добра от тази на Фрей. Родословието им е древно, възхожда от първите хора. Кралете на Скалата понякога са се женели за Уестърлинги преди Завоеванието и е имало друга Джейни Уестърлинг, която е била кралица на крал Мегор преди триста години.

— Всичко това само ще подлюти раните на лорд Уолдър. Винаги го е вбесявало, че по-старите домове гледат на Фрей като на по-долни. Него ако чуеш, тази обида няма да е първата, която ще понесе. Джон Арин отказа да осинови внуците му, а баща ми отказа предложението на една от дъщерите му за Едмур. — Брат й тъкмо се връщаше при тях и тя кимна към него.

— Ваша милост — каза Бриндън Черната риба, — може би ще е по-добре да продължим тази тема насаме.

— Да — отвърна уморено Роб. — Готов съм да убия някого за чаша вино. Да отидем в залата за аудиенции.

Докато се качваха по стъпалата, Кейтлин зададе въпроса, който я тревожеше през цялото време.

— Роб, а къде е Сив вятър?

— В двора. Бори се с мръвка овнешко. Казах на кучкарите да го нахранят добре.

— Преди винаги си го държал до себе си.

— Залата не е най-доброто място за вълк. Виждала си го как се изнервя. Ръмжи и се зъби. Изобщо не трябваше да го взимам в битките с мен. Твърде много хора уби и вече не се бои от тях. Джейни е неспокойна край него, а майка й направо се ужасява.

„Аха, ето я истинската причина“ — помисли Кейтлин.

— Той е част от теб, Роб. Да се боят от него е все едно да се боят от теб.

— Аз не съм вълк, както и да ме наричат. — Каза го сърдито. — Сив вятър уби един човек при Зъбера, друг при Ашемарк, още шестима при Волско кръстовище. Ако си виждала…

— Видях как вълкът на Бран прегриза гърлото на един в Зимен хребет — прекъсна го рязко тя, — и съм му благодарна за това.

— Онова е друго. Мъжът при Зъбера беше рицар, когото Джейни е познавала, откакто се е родила. Не можеш да я виниш, че се страхува. Сив вятър не харесва и вуйчо й. Всеки път, когато сир Ролф го приближи, му показва зъбите си.

Прониза я студ.

— Сир Ролф да го отпратиш. Веднага.

— Къде? На Зъбера, за да набучат Ланистърите главата му на пика ли? Джейни го обича. Той е родният й вуйчо и при това — добър рицар. Имам нужда от повече мъже като Ролф Спайсър, не мога да се лишавам от тях. Не мога да го прогоня само защото вълкът ми не харесва миризмата му.

— Роб. — Тя го хвана за ръката. — Веднъж ти казах да държиш Теон Грейджой близо до себе си, а ти не ме послуша. Сега ме чуй. Този човек го отпрати. Не казвам, че трябва да го пропъждаш. Намери му някоя задача, която изисква мъжка храброст, някоя почетна задача, нещо не толкова важно… но недей да го държиш край себе си.

Той се намръщи.

— Да не би да ме съветваш да накарам Сив вятър да души всичките ми рицари? Може да се намерят и други, чиято миризма няма да му хареса.

— Всеки, когото Сив вятър не харесва, е човек, който не искам да бъде край теб. Тези вълци са нещо повече от вълци, Роб. Трябва да го разбереш. Мисля, че може би боговете са ни ги пратили. Боговете на баща ти, старите богове на севера. Пет вълчи палета, Роб, пет за петте деца на Старк.

— Шест — каза Роб. — Имаше едно вълче и за Джон. Аз ги намерих, не помниш ли? Знам и колко са, и откъде се появиха. Мислех също като теб, че вълците са наши закрилници, че ни пазят, докато…

— Докато какво? Роб стисна устни.

— Докато не ми съобщиха, че Теон е убил Бран и Рикон. Каква полза от техните вълци? Не съм вече момче, майко. Вече съм крал и мога да се пазя сам. — Въздъхна. — Ще намеря някаква служба за сир Ролф, някакъв повод да го отпратя — не заради миризмата му, а само за да не се тревожиш. Достатъчно си страдала.

Успокоена, Кейтлин го целуна по бузата преди останалите да ги настигнат на завоя на стълбището и за миг той отново бе нейното момче, а не нейният крал.

Залата за частни аудиенции на лорд Хостър представляваше малко помещение над Голямата зала, по-подходяща за беседа между близки хора. Роб седна на високото кресло, свали си короната и я постави на пода до себе си, а Кейтлин звънна камбанката да поръча вино. Едмур заразказва тихо на чичо си цялата история около битката при Каменната мелница. Чак след като слугите влязоха, поднесоха и си излязоха, Черната риба се окашля и каза:

— Мисля, че се наслушахме на хвалбите ти, племеннико. Едмур се стъписа.

— Хвалби ли? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отвърна Черната риба, — че държиш благодарност на Негова милост за търпението му. Той изигра целия онзи фарс в Голямата зала само за да не те посрами пред собствените ти хора. На негово място щях кожата да ти съдера, вместо да те хваля за тази глупост при бродовете.

— В защита на бродовете загинаха добри мъже, чичо — кипна Едмур. — Какво, никой ли няма право да печели победи освен Младия вълк? Да не би да съм откраднал някаква слава, предназначена за теб, Роб?

— Ваша милост — поправи го ледено Роб. — Вие ме обявихте за своя крал, вуйчо. Или и това сте забравили?

Черната риба каза:

— На теб ти беше заповядано да държиш Речен пад, Едмур. Нищо повече.

— Аз удържах Речен пад и разкървавих носа на лорд Тивин…

— Така е — каза Роб. — Но един разкървавен нос няма да спечели войната, нали? Хрумна ли ти поне да се запиташ защо се задържахме на запад толкова дълго след Волско кръстовище? Знаеше, че не разполагах с достатъчно хора да заплаша Ланиспорт или Скалата на Кастърли.

— Защо… имаше и други замъци… злато, добитък…

— Смяташ, че сме останали, за да плячкосваме? — Роб го изгледа невярващо. — Вуйчо, исках лорд Тивин да дойде на запад.

— Всички бяхме на коне — каза сир Бриндън. — Войската на Ланистър беше в по-голямата си част пехота. Готвехме се да подгоним лорд Тивин по крайбрежието, после да се промъкнем зад него и да вземем силно укрепена позиция пряко на Златния път, на място, където според моите съгледвачи щяхме да сме в изключително изгодни позиции. Ако той беше тръгнал към нас там, щеше да плати тежка цена. Но ако не ни нападнеше, щеше да се окаже заклещен на запад, на хиляди левги от тила си. През цялото време щеше да преживява лишен от земята си, вместо да граби от нашата.

— Лорд Станис се канеше да щурмува Кралски чертог — каза Роб. — Можеше да се отърве от Джофри, от кралицата и от Дяволчето само с един кървав удар. Тогава можехме да сключим мир.

— Но вие изобщо не ми го казахте!

— Когато ти спря лорд Тивин на Червената вилка — каза Черната риба, — ти го забави достатъчно, за да стигнат при него вестоносците му от Горчив мост и да му съобщят какво става на изток. Лорд Тивин веднага обърна войската си, съедини се с Матис Роуан и Рандил Тарли близо до Черна вода и тръгна в бърз поход към Скокливите водопади, където го чакаха Мейс Тирел и двамата му сина, с огромна войска и флота речни баржи. Спуснаха се по реката, слязоха на половин ден езда от града и удариха Станис в тил.

Кейтлин си спомни дворцовата свита на крал Ренли, както я беше видяла при Горчив мост. Хиляда плющящи под напора на вятъра златни рози, плахата усмивка и шепота на кралица Марджери, брат й, Рицарят на цветята с окървавената ленена превръзка на слепоочията. „Щом е трябвало да паднеш в женски прегръдки, синко, защо не бяха поне прегръдките на Марджери Тирел?“ Богатството и силата на Планински рай щеше да предреши изхода на бъдещите битки. „А може би и Сив вятър щеше да хареса миризмата й.“

На Едмур му призля.

— Но аз изобщо не съм искал… никога, Роб, трябва да ми позволиш да поправя грешката си. Ще поведа авангарда в следващата битка!

„За да поправиш грешката ли, братко? Или за слава“ — зачуди се Кейтлин.

— Следващата битка — промълви Роб. — Е, тя ще е много скоро. Веднага щом Джофри се ожени, Ланистърите отново ще излязат срещу мен на бойното поле, не се съмнявам, и този път Тирелите ще тръгнат редом с тях. А аз може би ще трябва да се бия и с Фрей, ако Уолдър Черния продължи така…

— Докато Теон Грейджой седи на бащиния ти стол с оцапани от кръвта на братята ти синове, другите ти врагове ще трябва да почакат — каза Кейтлин на сина си. — Първият ти дълг е да защитиш своите хора, да си върнеш Зимен хребет и да овесиш Теон в кафез за врани, за да умре бавно. Или да се откажеш изобщо от тази корона, Роб, защото хората ще знаят, че не си никакъв крал.

От начина, по който я погледна, тя веднага разбра, че отдавна никой не му е говорил толкова дръзко.

— Когато ми съобщиха, че Зимен хребет е паднал, ми се прииска веднага да тръгна на север — отвърна той с нотка на оправдание. — Прииска ми се да освободя Бран и Рикон, но помислих… не съм и сънувал, че Теон би могъл да им навреди, наистина. Ако бях…

— Твърде късно е за тези „ако“ и твърде късно е за освобождение — каза Кейтлин. — Остава само възмездието.

— Според последните ни вести от севера сир Родрик е разбил войска на железни мъже край Тореново тържище и събира войска при замъка на Кервин, за да върне Зимен хребет — каза Роб. — Досега може и да го е направил. Отдавна нямаме вести. А какво ще стане с Тризъбеца, ако тръгна на север? Не мога да искам от речните лордове да изоставят хората си.

— Не — каза Кейтлин. — Остави ги да пазят своето и си върни севера със северняците.

— Как ще поведеш северняците на север? — попита брат й Едмур. — Железните хора държат под контрола си Морето на залеза. Грейджой държат Рова на Кайлин, също така. Никоя армия досега не е завзимала Рова на Кайлин от юг. Дори походът срещу него е лудост. Можем да се окажем заклещени по пътя, с железните мъже пред нас и разгневените Фрей зад гърба ни.

— Трябва да си върнем Фрей — каза Роб. — С тях все още имаме някакъв шанс да успеем, колкото и да е малък. Без тях — не виждам надежда. Готов съм да дам на лорд Уолдър каквото поиска… извинения, почести, земи, злато… все трябва да се намери нещо, което да уталожи накърнената му гордост…

— Не нещо — каза Кейтлин. — Някой.