Серия
Песен за огън и лед (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Storm of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Bantam Books, 2000


ТИРИОН

Когато чу шумовете зад дебелата дървена врата на килията си, Тирион Ланистър се приготви да умре.

„Крайно време беше — помисли той. — Хайде, хайде, влизайте и да се свършва.“ Изправи се с мъка. Краката му още спяха, стояли цяла нощ свити под него. Наведе се и ги разтърка да спрат бодежите. „Няма да се препъвам и да се клатушкам до дръвника на палача.“ Зачуди се дали ще го убият тук в тъмното, или ще го повлекат през целия град, за да може сир Илин Пейн да му отсече главата. След онзи жалък фарс с неговия „процес“ милата му сестрица и любящият баща сигурно щяха да предпочетат да се отърват от него тихичко, вместо да рискуват с публична екзекуция. „Ако ме оставят да говоря, бих могъл да кажа на тълпата едно-две подбрани нещица.“ Но дали щяха да са толкова глупави?

Когато връзката ключове издрънча в ключалката и вратата се отвори, Тирион опря гръб във влажната стена и съжали, че си няма оръжие. „Но мога да хапя и да ритам. Ще умра с вкус на кръв в устата си, това все пак е нещо.“ Съжали, че не му хрумват някакви по-величави последни слова. „Да ви го нашибам на всички“ едва ли щеше да му отреди кой знае какво място в историята.

Светлината от факлата го заслепи и той заслони очите си с ръка.

— Я стига! Да не би да те е страх от едно джудже? Направи го, жалък сине на пъпчива брантия! — Гласът му бе станал хриплив от дългото мълчание.

— Така ли трябва да говорим за нашата лейди майка? — Мъжът пристъпи напред с факлата в лявата ръка. — Тука е по-гадно и от моята килия в Речен пад, макар че там беше по-влажно.

За миг Тирион престана да диша.

— Ти?

— Е, в по-голямата си част. — Джайм беше измършавял, с отрязана коса. — Едната си ръка оставих в Харънхъл. Довеждането на Храбрата дружина през Тясното море не беше от най-добрите хрумвания на татко. — Вдигна ръката си и Тирион видя чукана.

От устните му се изтръгна горчив смях.

— О, богове! Джайм, съжалявам, но… боговете дано са добри, виж ни и двамата. Безръкия и Безносия, момчетата на Ланистър.

— Имаше дни, в които ръката ми вонеше толкова лошо, че съжалявах, че не съм без нос. — Джайм наведе факлата и светлината окъпа лицето на брат му. — Да, наистина белегът е впечатляващ.

Тирион извърна очи от блясъка.

— Накараха ме да се бия в истинско сражение, без големият ми брат да е до мен, за да ме защити.

— Чух да разправят, че едва не си изгорил целия град.

— Мръсна лъжа. Изгорих само реката. — Тирион изведнъж си спомни къде е и защо. — Ти да ме убиеш ли си дошъл?

— Ей на това му се вика неблагодарност. Май трябва да те оставя да гниеш тук, докато се научиш на малко учтивост.

— Гниенето не е съдбата, която ми е приготвила Церсей.

— Е, не е, ако трябва да говорим честно. Трябва да те обезглавят тази заран, на терена за турнирите.

Тирион се изсмя.

— Ядене ще има ли? Ще трябва да ми помогнеш за последните ми слова, мисълта ми бяга като плъх в мазе.

— Няма да ти трябват последни слова. Освобождавам те. — Гласът на Джайм прозвуча странно сериозно.

— Кой каза, че трябва да ме освободиш?

— Знаеш ли, почти бях забравил какъв досаден дребосък си. Май наистина трябва да оставя Церсей да ти вземе главата.

— О, не, няма да го направиш. — Тирион тръгна. — Горе ден ли е, или нощ? Загубих чувство за време.

— Три след полунощ е. Градът спи. — Джайм пъхна факлата в скобата на стената между килиите.

Коридорът беше слабо осветен и Тирион едва не се препъна в тъмничаря, проснат върху студения каменен под.

— Мъртъв ли е?

— Спи. Другите трима — също. Евнухът сипа във виното им отвара от сънниче, но само малко, за да не ги убие, Така поне се кълне. Чака ни на стълбището, облечен в халат на септон. Ти слизаш долу при каналите и оттам — до реката. В залива чака една галера. Варис има агенти в Свободните градове, които ще ти осигурят достатъчно средства… но гледай да не будиш подозрения. Церсей ще прати хора подир теб, не се съмнявам. Няма да е зле да си измислиш друго име.

— Друго име ли? О, как не. И когато Безликите дойдат да ме убият, ще им кажа: „Моля ви, грешите, аз съм друго джудже с белег на лицето.“ Двамата Ланистъри се изсмяха на цялата тази нелепица. После Джайм коленичи и го целуна по бузите и устните му леко забърсаха напуканата кора на белега.

— Благодаря ти, братле — каза Тирион. — За живота ми.

— Това беше… дълг. — Странен беше гласът на Джайм.

— Дълг ли? — Той килна глава на една страна. — Не разбирам.

— Нищо. Някои врати е по-добре да си останат затворени.

— О, богове! — въздъхна Тирион. — Нещо мрачно и гадно ли се крие зад това? Да не би някой някога да е казал нещо жестоко за мен? Ще се постарая да не заплача. Кажи ми го.

— Тирион… „Джайм го е страх.“ — Кажи го — повтори Тирион.

Джайм извърна очи и промълви тихо:

— Тиша.

— Тиша ли? — Стомахът му се сви. — Какво имаш предвид?

— Тя не беше курва. Не съм ти я купувал. Това беше лъжа, която татко ми заповяда да ти кажа. Тиша беше… беше точно това, което изглеждаше. Дъщеря на дребен чифликчия, срещната случайно на пътя.

Тирион чуваше тихия кух съсък на собствения си дъх, излизащ през отрязания му нос. Джайм не можеше да го погледне в очите. „Тиша.“ Помъчи се да си спомни как изглеждаше тя. „Момиче, беше просто едно момиче, не по-голямо от Санса.“ — Жена ми — изграчи той хрипливо. — Тя се венча за мен.

— За златото ти, каза татко. Беше с долно потекло, а ти беше Ланистър от Скалата на Кастърли. Искала е само златото, което не я правело по-различна от някоя курва, така че… така че нямало да бъде съвсем лъжа и… каза, че заслужаваш суров урок. Че ще се поучиш от него и по-късно ще ми благодариш.

— Да ти благодаря? — каза задавено Тирион. — Той я даде на стражите си. Бараките бяха пълни със стражи. Той ме накара да… гледам. — „Да. И не само да гледам. Аз също я обладах… моята жена…“ — Изобщо не знаех, че ще направи това. Трябва да ми повярваш.

— О, трябва ли? — Тирион изръмжа. — Защо трябва да ти вярвам за каквото и да е? Тя беше моята жена!

— Тирион…

Тирион го удари. Беше само шамар, с опакото на ръката, но той вложи в този шамар всичката си сила, всичкия си страх, всичкия си гняв, всичката си болка. Джайм залитна и седна на пода.

— Аз… сигурно съм си го заслужил.

— О, заслужил си повече от това, Джайм. Ти, както и милата ми сестрица, и любящото ни татенце, да, не мога да ти опиша дори какво сте си заслужили. Но ще си го получите, заклевам ти се. Един Ланистър винаги си плаща дълговете.

Тирион се заклатушка навън и в бързината едва не се спъна отново в тъмничаря. Преди да измине дузина крачки, се удари в желязна врата, която затваряше прохода. „О, богове.“ Едва се сдържа да не изкрещи.

— Ключовете на тъмничаря са у мен — каза Джайм зад гърба му.

— Отключвай тогава. — Тирион отстъпи встрани. Джайм отключи, бутна вратата и се огледа през рамо.

— Идваш ли?

— Не с теб. — Тирион излезе. — Дай ми ключовете и се махай. Сам ще намеря Варис. — Погледна отдолу брат си с разноцветните си очи. — Джайм, ти можеш ли да се биеш с лявата ръка?

— Едва ли по-добре от теб — отвърна му Джайм с горчивина.

— Добре. Значи ще сме равностойни, ако изобщо някога се срещнем отново. Един сакат и едно джудже.

Джайм му подаде ключовете.

— Аз ти казах истината. Дължиш ми същото. Ти ли го направи? Ти ли го уби?

Въпросът беше като още един нож, забит и завъртян в корема му.

— Сигурен ли си, че искаш да го знаеш? — попита Тирион. — От Джофри щеше да излезе по-лош крал и от Ерис. Той открадна камата на баща си и я даде на някаква отрепка, за да среже гърлото на Брандън Старк, знаеше ли това?

— Ами… досетих се.

— Е, крушата не пада по-далече от дървото. Джоф щеше и мен да убие, влезеше ли в правата си. Заради престъплението, че съм нисък и грозен — нещо, за което безспорно съм виновен.

— Не отговори на въпроса ми.

— Нещастен, тъп, сляп, сакат глупак. Буква по буква ли трябва да ти казвам всичко? Добре. Церсей е една лъжлива курва, чука се на поразия с Лансел, с Озмунд Черно котле, а може би и с Лунното момче, де да знам. А аз съм точно онова чудовище, което всички твърдят, че съм. Да, аз убих злото ти синче. — Ухили се насила. Гледката сигурно беше отвратителна, особено на светлината на факлата.

Джайм се обърна, без да каже и дума, и си тръгна.

Тирион го гледаше как се отдалечава с дълги, силни крачки. Искаше му се да извика, да му каже, че това не е вярно, да го помоли за прошка. Но после се сети за Тиша и замълча. Заслуша глъхнещите стъпки, докато не заглъхнаха съвсем, след което се заклатушка да потърси Варис.

Евнухът се беше сврял в тъмното под извивката на стъпалата, облечен в прояден от молци кафяв халат с качулка, която криеше бледото му лице.

— Много закъсняхте. Уплаших се, че нещо се е объркало — каза той, като видя Тирион.

— О, не — увери го Тирион с отровна нотка в гласа. — Какво изобщо би могло да се обърка? — Погледна го. — Повиках те по време на процеса.

— Не можах да дойда. Кралицата бе заповядала да ме следят, ден и нощ. Не смеех да ви помогна.

— Но ето че сега ми помагате.

— Така ли? Ах. — Варис се изкикоти като момиченце. Прозвуча странно и нелепо тук, в студения камък и екнещия мрак. — Брат ви понякога е много убедителен.

— Варис, ти си студен и хлъзгав като плужек, казвал ли ти го е някой някога? Направи всичко възможно да ме убият. Може би трябва да ти върна услугата.

Евнухът въздъхна.

— Вярното куче все го ритат, а паяка, колкото и да преде паяжината си, никой не го обича. Но ако ме убиете тук, опасявам се за вас, милорд. Няма да можете да намерите изхода, докато съмне. — Очите му просветнаха на светлината на факлата, тъмни и влажни. — Тези тунели са пълни с капани за непредпазливите.

Тирион изсумтя.

— Непредпазливите? Аз съм най-предпазливият човек на света, а ти ми помогна да го постигна. — Потърка се по носа. — Така че кажи ми, чародеецо, къде е моята невинна и девствена жена?

— Тъжно ми е да го кажа, но не намерих никаква следа от лейди Санса в Кралски чертог. Нито от сир Донтос Холард, който по право трябваше вече да се появи някъде пиян. Видели са ги заедно по витото стълбище в нощта, когато тя изчезна. А след това — нищо. Онази нощ суматохата беше голяма. Птиченцата ми мълчат. — Варис хвана Тирион за ръкава и го задърпа по стълбите. — Милорд, трябва да се махаме. Вашият път е надолу.

„Това поне не е лъжа.“ Тирион се заклати тромаво след евнуха и петите му застъргаха по грубия камък. По стълбището беше много студено, влажен и пронизващ до костите студ, от който той веднага се разтрепера.

— Коя част от подземията е това? — попита той.

— Мегор Жестокия е разпоредил четири подземни етажа за своя замък — отвърна Варис. — На горния етаж са големите килии, където могат да се затварят обикновените престъпници. Имат тесни прозорци в стените. На второто ниво са по-малките килии, където се държат знатни затворници. Те нямат прозорци, но факлите в коридорите хвърлят светлина през решетките. На третото равнище килиите са по-малки и вратите са дървени. Черните килии, така ги наричат. Вас ви държаха там, както и Едард Старк преди вас. Но има още едно ниво. Отведат ли човек в четвъртото ниво, той никога повече не вижда слънцето, нито чува човешки глас, нито вдишва глътка въздух без мъчителна болка. Мегор е съградил килиите на четвъртото ниво за изтезания. — Бяха стигнали края на стъпалата и пред тях се отвори неосветена врата. — Ето, това е четвъртото ниво. Дайте ми ръката си, милорд. Тук е по-безопасно да се върви на тъмно. Има неща, които не бихте пожелали да видите.

За миг Тирион се поколеба. Варис вече го беше измамил веднъж. Кой знае каква игра играеше сега евнухът? А имаше ли по-добро място, където да убиеш някого, от това, в тъмното, място, за което никой не знае, че съществува? Никога нямаше да намерят тялото му.

От друга страна, имаше ли избор? Да се върне по стъпалата и да излезе през главния вход? А, не.

„Джайм нямаше да го е страх“ — помисли той преди да си спомни какво му беше причинил Джайм. Хвана евнуха за ръката и се остави да го поведе през тъмницата. Варис крачеше бързо и от време на време изшепваше:

— Внимателно, пред нас има три стъпала, — или: — Тук тунелът се спуска, милорд.

„Дойдох тук като Ръка на краля, яхнал на кон през портите начело на моите заклети воини — помисли Тирион, — а сега напускам като плъх, притичващ в тъмното и хванал за ръката един паяк.“ Пред тях се появи светлина, твърде сумрачна, за да е слънчева, и с всяка тяхна крачка се усилваше. След малко той видя, че е някакъв сводест вход, преграден с поредната желязна врата. Варис извади ключ. Влязоха в малко кръгло помещение. Имаше още пет врати, извеждащи в различни посоки, всяка преградена с железни решетки. Имаше и един отвор в тавана, както и железни скоби, вградени в стената и водещи нагоре. В единия край се виждаше мангал, изкован във форма на драконова глава. Въглищата в зейналата паст на звяра бяха изгорели до въглени, но все още светеха с вяла оранжева светлина… Колкото и да беше сумрачна, светлината бе добре дошла след катранения мрак на тунела.

Помещението беше празно, но на пода имаше мозайка: триглав дракон, изваян с червени и черни плочки. За миг нещо зачовърка ума на Тирион. После той се сети. „Това е мястото, за което ми каза Шае, когато Варис я доведе в леглото ми първия път.“ — Ние сме под Кулата на Ръката.

— Да. — Варис отвори една от вратите. По пода се посипа ръжда. — Това ще ни отведе до реката.

Тирион бавно пристъпи до стълбата и погали с ръка най-долната скоба.

— Това ще ме отведе до спалнята ми.

— Сега е спалня на лорд баща ви. Той погледна нагоре в шахтата.

— Колко трябва да изкача?

— Милорд, твърде немощен сте за тези глупости, а освен това нямаме време. Трябва да тръгваме.

— Имам малко работа горе. Колко?

— Двеста и трийсет скоби, но каквото и да възнамерявате…

— Двеста и трийсет скоби, а после?

— Тунелът е наляво, но чуйте ме…

— Колко е до спалнята? — Тирион стъпи с единия крак на най-ниската скоба.

— Не повече от шейсет стъпки. Опирате се с една ръка на стената. Вратите ще ги напипате. Спалнята е третата. — Евнухът въздъхна. — Това е глупост, милорд. Вашият брат ви върна живота. Нима ще го захвърлите, а с него и моя?

— Варис, единственото нещо, което ценя по-малко от собствения си живот точно сега, е твоят. Изчакай ме тук.

Обърна гръб на евнуха и започна да се катери, броейки скобите.

Скоба след скоба, заизкачва се нагоре в мрака. Отначало различаваше смътните очертания на скобите и ги сграбчваше, но чернилката ставаше все по-гъста. „Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет.“ На тридесетата ръцете му се разтрепераха. Спря за малко да си поеме дъх и погледна надолу. Далече под краката му се очертаваше кръг смътна светлина, полускрит от собствените му стъпала. Тирион продължи изкачването. „Трийсет и едно, трийсет и девет, четирийсет, четирийсет и едно.“ На петдесетата краката му горяха. Стълбата беше безкрайна. „Шейсет и осем, шейсет и девет, седемдесет.“ На осемдесетата гърбът му се беше схванал и го заболя непоносимо. Но той продължи.

Продължи, без да знае защо. „Сто и тринайсет, сто и четиринай-сет, сто и петнайсет.“ На двеста и тридесетото желязно стъпало шахтата беше черна като катран, но той вече усети топлия въздух, духащ от тунела вляво от него като дъха на някакъв огромен звяр. Зашари непохватно с Крак и се измъкна от стълбата. Тунелът се оказа още по-тесен от шахтата. На всеки с нормален ръст щеше да му се наложи да пълзи на четири крака, но Тирион беше толкова нисък, че тръгна изправен. „Най-сетне едно място, направено за джуджета.“ Ботушите му стъпваха тихо по камъка. Вървеше бавно, броеше стъпките си и опипваше за кухини в стените. Скоро започна да чува гласове, отначало далечни и приглушени, а после — все по-ясни. Наостри слух. Двама от стражите на баща му си правеха майтап с „курвата на Дяволчето“, говореха си колко сладко щяло да е да я чукаш и колко сигурно й се ще една истинска „мъжка паламарка“ вместо „жалкото пишле на джуджето“.

— Сигурно му е извита като гага — каза Лъм. Това го доведе до темата как ще умре Тирион на заранта. — Ще се разреве като жена и ще моли за милост, ще видиш — настоя Лъм. Лестър пък допускаше, че посрещне топора като лъв, щото е Ланистър, и беше готов да си заложи ботушите за това. — О, да ти сера в ботушите — каза Лъм, — знаеш, че няма да станат на моите мотовилки. Виж кво, ако спечеля, можеш да ми търкаш два дена скапаната ризница.

От няколкото стъпки разстояние Тирион можеше да чуе всяка думичка от препирнята им, но когато продължи, гласовете им бързо заглъхнаха. „Нищо чудно, че Варис не искаше да се катеря по проклетата стълба — помисли Тирион и се усмихна в тъмното. — Птиченца, как не.“ Стигна до третата врата и заопипва. Накрая пръстите му хванаха малката желязна кука, вградена между два камъка. Щом я дръпна надолу, чу се тих тропот, който при цялата тишина наоколо му прозвуча като лавина, и на стъпка вляво от него се отвори квадрат от тъмнооранжева светлина.

„Камината!“ Едва не се изсмя. Огнището беше пълно с гореща пепел и сред нея тлееше дебела черна цепеница, нажежена до оранжево в средата. Той предпазливо я заобиколи, за да не си подпали ботушите, и горещите въглени тихо изпукаха под петите му. Щом се озова в някогашната си спалня, спря. Чуваше само собствения си дъх. Баща му дали беше чул? Дали щеше да посегне за меча си, да вдигне тупурдия, да извика?

— Милорд — чу се женски глас.

„Някога това щеше да ме нарани — докато все още усещах болка.“ Първата стъпка беше най-трудната. Тирион отиде до леглото, дръпна завесите — и тя беше там: извърната към него със сънена усмивка на устните. Щом го видя, усмивката й изстина. Дръпна завивките до брадичката си, сякаш това щеше да я предпази.

— Някой по-висок ли очакваше, миличка? Очите й се напълниха със сълзи.

— Не съм мислила онези неща, дето ги казах! Кралицата ме принуди. Моля те! Баща ти толкова ме плаши. — Седна и одеялото се смъкна в скута й. Отдолу беше съвсем гола, само с веригата на шията. Верига от свързани златни ръце, всяка хванала следващата.

— Милейди Шае — промълви Тирион. — През цялото време, докато седях в тъмната килия и чаках да умра, си спомнях колко си красива. В коприна или в груби дрехи, или без нищо…

— Милорд скоро ще се върне. Трябва да се махаш или… да не си дошъл да ме отведеш?

— Харесваше ли ти? — Хвана в шепа брадичката й и си спомни всичките пъти, когато го беше правил. Всичките пъти, когато пускаше ръцете си на кръстчето й, стискаше малките й твърди гърдички, погалваше късата й тъмна коса, докосваше устните й, страните й, ушите й. Всичките пъти, когато лекичко я разтваряше с пръст, за да проникне в тайната й сладост и да я накара да простене. — Харесваше ли ти милувката ми?

— Повече от всичко — каза тя, — мой великане Ланистър.

„Това беше най-лошото нещо, което можеше да кажеш, миличка.“ Тирион пъхна ръка под веригата на баща си и изви. Халките се стегнаха и се забиха в шията й. „Че златните ръце са винаги студени, но все са топли женските ръце“, каза си той. Още веднъж изви студените ръце и не заплака за топлите.

След това намери камата на лорд Тивин на масичката до леглото и я пъхна в колана си. На стените бяха окачени боздуган с лъвска глава, бойна брадва и арбалет. Щеше да е много тромаво да върти брадва из замъка, а боздуганът беше много нависоко, но до стената точно под арбалета беше поставен голям дървен сандък с железен обков. Той се покачи, свали оръжието и кожения колчан, натъпкан с железни стрели, и зареди арбалета.

Джайм неведнъж го беше поучавал за недостатъците на арбалетите. Ако Лъм и Лестър се появяха оттам, където си приказваха, нямаше да има време да презареди, но щеше да отведе поне единия със себе си в ада — Лъм, стига да му останеше избор. „Ще трябва сам да си търкаш ризницата, Лъм. Губиш.“ Заклатушка се към вратата, после се вслуша за миг и бавно я отвори. В една каменна ниша гореше лампа и мяташе жълтеникава светлина в празния коридор. Тирион се шмугна навън, притиснал арбалета до крака си.

Намери баща си точно там, където мислеше, че ще го намери, седнал на тъмно в куличката на нужника с вдигнат около бедрата му нощен халат. Щом чу стъпките, лорд Тивин вдигна очи.

Тирион му кимна насмешливо.

— Здравейте, милорд.

— Тирион. — Дори да се беше уплашил, Тирион Ланистър с нищо не го показа. — Кой те пусна от килията?

— С удоволствие бих ти казал, но дадох свята клетва.

— Евнухът — реши баща му. — Главата ще му взема за това. Това моят арбалет ли е? Дай ми го.

— Ще ме накажеш ли, ако откажа, тате?

— Това бягство е глупост! Нямаше да те убием, ако от това те е страх. Все още имам намерение да те пратя на Вала, но не бих могъл да го направя без съгласието на лорд Тирел. Дай арбалета и ще се върнем в покоите ми и ще поговорим.

— Можем и тук да си поговорим. Май няма да избера Вала, тате. Там горе е адски студено, а мисля, че посъбрах от теб предостатъчно студ. Така че само ми кажи едно нещо, и ще си тръгна. Един простичък въпрос, това поне ми дължиш.

— Не ти дължа нищо.

— Дал си ми много по-малко от това, през целия ми живот, но това ще ми го дадеш. Какво направи с Тиша?

— Тиша ли?

„Той дори не помни името й.“ — Момичето, за което се ожених.

— А, да. Първата ти курва.

Тирион се прицели в корема на баща си.

— Следващия път, когато изречеш тази дума, ще те убия.

— Нямаш кураж за това.

— Искаш ли да проверим? Думата е много къса и като че ли лесно излиза на устните ти. — Тирион махна нетърпеливо с арбалета. — Тиша. Какво направи с нея, след като ми предаде малкия урок?

— Не помня.

— Постарай се да си спомниш. Заповяда ли да я убият? Баща му сви устни.

— Нямаше причина за това. Тя разбра къде й е мястото… и й се плати добре за труда, доколкото помня. Предполагам, че стюардът я е отпратил по пътя. Не ми е хрумвало да го питам.

— По пътя накъде?

— Накъдето заминават курвите.

Пръстът на Тирион се сви. Арбалетът пусна стрелата тъкмо когато лорд Тивин понечи да стане. Желязото се заби в него малко над слабините, той пак седна и изпъшка. Стрелата се беше забила дълбоко, чак до перата. Около желязото швирна кръв и потече по срамните косми и голите му бедра.

— Ти ме простреля! — отрони той невярващо, с оцъклени от смайване очи.

— Винаги сте схващали бързо ситуацията, милорд — каза Тирион. — Вероятно затова сте Ръката на краля.

— Ти… ти не си… мой син.

— Ето че точно тук грешиш, тате. Повярвай ми, аз съм мъничкото ти копие. А сега ми направи тази услуга: умри бързо, че трябва да хвана един кораб.

За пръв път, откакто се помнеше, баща му изпълни молбата му. Доказателството беше внезапната смрад, когато червата му се изпуснаха в мига на смъртта. „Какво пък, мястото е съвсем подходящо“ — помисли Тирион. Но вонята, която изпълни нужника, даде обилно доказателство, че често повтаряната шега за баща му е поредната лъжа.

Лорд Тивин Ланистър, в края на краищата, не сереше злато.