Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (40)

ТИРИОН

Зад него от редиците на златните плащове, построени от другата страна на пътя, нетърпеливо изцвили кон. Тирион чу и кашлянето на лорд Джилс. Не беше молил за Джилс, нито пък беше молил за сир Адам или за Джалабхар Ксхо, или за когото и да било от останалите, но лорд баща му реши, че Доран Мартел може да се обиди, ако само някакво си джудже дойде да го придружи през Черната вода.

„Джофри трябваше лично да посрещне дорнците — прецени той, докато седеше и чакаше — но пък несъмнено щеше да оплеска всичко.“ Напоследък малкият крал все повтаряше шегичките за дорнците, които беше чул от ратниците на Мейс Тирел. „Колко дорнци трябват за подковаването на един кон? Девет. Един да удари подковата и осем да вдигнат коня.“ Тирион, кой знае защо, имаше чувството, че Доран Мартел няма да го намери за особено смешно.

Видя разветите им знамена, когато ездачите се появиха в края на зелената гора в дълга прашна колона. Оттук до реката бяха останали само гори с черни дървета, спомен за неговата битка. „Твърде много знамена — помисли той кисело, загледан в пепелищата, вдигащи се под копитата на приближаващите се коне, както се бяха вдигали под копитата на авангарда на Тирел, когато се стовари върху фланга на Станис. — Мартел, изглежда, е довел половината лордове на Дорн.“ Помъчи се да измисли нещо добро, което можеше да произлезе от това, и не успя.

— Колко знамена преброи? — попита той Брон. Рицарят наемник заслони очи с ръка.

— Осем… не, девет. Тирион се извърна в седлото.

— Под, ела тук. Опиши гербовете, които виждаш, и ми кажи на кои домове принадлежат.

Подрик Пейн приближи коня си. Носеше кралския щандарт, големия с елена и лъва на Джофри, и се огъваше под тежестта му. Брон държеше собственото знаме на Тирион, лъва на Ланистър, златен на пурпурно поле.

„Расте момчето — прецени Тирион, щом Под се изправи на стремената да види по-добре. — Скоро ще се извиси над мен като всички останали.“ По заповед на Тирион момъкът беше изучил усърдно хералдиката на дорнците, но както винаги беше нервен.

— Не виждам. Вятърът ги развява много силно.

— Брон, кажи на момчето какво виждаш.

Днес Брон изглеждаше досущ като рицар в своя нов жакет и наметало, с огнената верига през гърдите.

— Червено слънце на оранжево поле — извика той, — с копие на гърба.

— Мартел — веднага каза Подрик Пейн с явно облекчение. — Домът Мартел на Слънчево копие, милорд. Принцът на Дорн.

— И конят ми щеше да го познае — отвърна сухо Тирион. — Дай му друго, Брон.

— Има едно пурпурно знаме с жълти топки.

— Лимони ли? — попита с надежда Под. — Пурпурно поле с лимони? За дома Далт? От Лимоновата гора.

— Би могло. После една голяма черна птица на жълто. Нещо розово или бяло в ноктите й, трудно е да се каже при това плющене на знамето.

— Лешоядът на Блакмонт стиска бебе в ноктите си — каза Под. — Домът Блакмонт от Блакмонт, сир.

Брон се засмя.

— Пак четем книжки, а? Тези книжки ще ти развалят окото за меча, момче. Виждам и някакъв череп. Знамето е черно.

— Коронованият череп на дома Мануди, кост и злато на черно. — С всеки правилен отговор Под ставаше все по-уверен. — Мануди от Кралски гроб.

— Три черни паяка?

— Скорпиони са, сир. Домът Коргайл от Пясъчника, три черни скорпиона на червено.

— Червено и жълто, с назъбена линия помежду им.

— Пламъците на Адската твърд. Домът Ълър.

Тирион беше впечатлен. „Развърже ли му се езикът, момчето никак не е глупаво.“

— Продължавай, Под — подкани той. — Ако ги разпознаеш всички, ще ти направя подарък.

— Баница с червени и черни парчета — каза Брон. — По средата има златна ръка.

— Домът Алирион от Божа милост.

— Червено пиле, което яде… змия, сякаш.

— Това са Гаргалън от Солен бряг. Базилиск е. Простете. Не е пиле. Червен, с черна змия в — клюна.

— Много добре! — възкликна Тирион. — Още едно. Брон огледа редиците на приближаващите се дорнци.

— Последното е златно перце на зелени квадрати.

— Златното перо, сир. Джордейн от Тор. Тирион се засмя.

— Девет, и се справи отлично. Аз самият нямаше да мога да ги изредя. — Беше лъжа, но щеше да внуши малко гордост на момчето, а то ужасно, се нуждаеше от, самочувствие.

„Мартел, изглежда, ни води могъщи приятели.“ Нито един от домовете, изброени, от Под, не можеше да се нарече малък или незначителен. По кралския, път насам идеха деветима от най-могъщите лордове на Дори, лично или техните наследници, и кой знае защо, Тирион не мислеше, че са били толкова път само за да видят танцуваща мечка. Послание някакво се криеше в това. „И вероятно не едно.“ Зачуди се дали не бе направил грешка, като изпрати Мирцела в Слънчево копие.

— Милорд — каза много плахо Под, — не виждам носилка. Тирион рязко извърна глава. Момчето беше право.

— Доран Мартел винаги пътува на носилка — каза момчето. — Изящна носилка с копринен балдахин и слънца по завеските.

Тирион беше слушал същите приказки. Принц Доран беше над петдесетгодишен и страдаше от подагра. „Може да е поискал да дойде по-бързо — каза си той. — Може да се е побоял, че носилката му е твърде съблазнителна плячка за разбойниците или че ще се окаже твърде тежка по високите проходи на Костеливия път. Може да му се е оправила подаграта.“

Защо тогава го глождеха лоши чувства?

Това чакане беше непоносимо.

— Знамената напред — отсече той. — Ще ги посрещнем.

Срита коня си. Брон и Под го последваха от двете му страни. Когато дорнците ги видяха, че тръгват, също пришпориха конете си, препуснаха в галоп и знамената им се развяха. На изящните седла висяха кръглите им метални щитове, а мнозина носеха снопове къси метателни копия или двойно извитите дорнски лъкове, с които стреляха в движение от конски гръб.

Имаше три вида дорнци, нещо, което пръв бе установил крал Дерон. Така наречените „солени“ дорнци, които живееха по крайбрежието, пясъчните дорнци от пустините и дългите речни долини и каменните дорнци, които вдигаха твърдините си в проходите и по височините на Червените планини. Каменните дорнци имаха най-много ройнска кръв, а солените дорнци — най-малко.

И трите вида изглеждаха добре представени в свитата на Доран. Солените дорнци бяха подвижни и мургави, с гладка маслинена кожа и дълга черна коса, развяваща се на вятъра. Пясъчните дорнци бяха още по-тъмни, с обжарени до кафяво лица от горещото дорнско слънце. Увиваха си ярки шалове около шлемовете, да ги пазят от слънчев удар. Каменните дорнци бяха най-едрите и най-светлокожите, синове на андалите и на Първите, с кестеняви или руси коси, с лица, които не ставаха кафяви, а луничави или червени от слънцето.

Лордовете им носеха копринени и сатенени халати с отрупани със скъпоценни камъни пояси и дълги широки ръкави. Доспехите им бяха щедро боядисани и инкрустирани с потъмняла мед, бляскаво сребро и меко червено злато. Яздеха коне с червен и златист косъм, имаше и няколко бели като сняг, всички стройни и пъргави, с дълги шии и тесни красиви глави. Прочутите „пясъчни атове“ на Дорн бяха по-дребни от обичайните бойни коне и не можеха да носят тежка рицарска броня, но разправяха, че могат да препускат един ден, една нощ и още един ден, без да се уморят.

Водачът им бе яхнал жребец, черен като грях и с грива и опашка с цвета на пламъка. Седеше в седлото, сякаш се беше родил в него, висок, строен, изящен. Плащ от светлочервена коприна се вееше от раменете му, а ризницата му бе от застъпващи се редици медни дискове, които проблясваха като хиляда нови ярки петаци. Високият му шлем бе увенчан с медно слънце над челото, а кръглият щит, провесен отзад, носеше слънцето и копието на дома Мартел.

„Син на Мартел, но с десет години по-млад от допустимото — прецени Тирион, щом спря. — Твърде добре сложен при това, и много, много свиреп.“ Веднага си даде сметка с какво му предстои да се справи. „Колко дорнци трябват, за да започне война? — запита се наум. — Само един.“ Но не му оставаше избор, освен да се усмихне.

— Добра среща, благородни господа. Научихме за пристигането ви и Негова милост крал Джофри ми нареди да изляза и да ви посрещна от негово име. Милорд баща ми, Ръката на краля, също изпраща поздравите си. — И сй придаде маска на добродушно смущение. — Но кой от вас е принц Доран?

— Здравето на моя брат наложи да остане в Слънчево копие. — Младият принц свали шлема си. Лицето му бе скулесто и навъсено, с тънки извити вежди над очите — големи, черни и лъскави като въглени. Само няколко сребърни косъма прошарваха лъскавата му черна коса, стесняваща се назад от челото в остър като носа връх. „Солен дорнец, несъмнено.“ — Принц Доран ме изпрати да се включа вместо него в съвета на крал Джофри, ако благоволи Негова милост.

— За Негова милост ще е висока чест да разполага със съвета на толкова прославен воин като принц Оберин Дорнски — каза Тирион и си помисли: „Кръв ще се лее в канавките.“ — И вашите знатни спътници също така са добре дошли.

— Позволете да ви запозная с тях, милорд Ланистър. Сир Дезиел Далт, от Лимонова гора. Лорд Тремънд Гаргалън. Лорд Хармън Ълър и неговият брат сир Улвик. Сир Рион Алирион и неговият извънбрачен син сир Демън Пясък, Копелето на Бога милост. Лорд Дагос Мануди, неговият брат сир Майлс, синовете му Море и Дикон. Сир Арон Коргайл. И да не помислите само, че ще пропусна дамите. Мирия Джордейн, наследничката на Тор. Лейди Лара Блакмонт, нейната дъщеря Джинеса, синът й Перос. — Вдигна тънката си ръка към една чернокоса жена най-отзад и я подкани да приближи. — А това е Елария Пясък, моята любовница.

Тирион преглътна стона си. „Негова любовница и при това незаконородена! Церсей ще забърка ужасна каша, ако реши да я покани на сватбата.“ Ако я поставеше в някой тъмен ъгъл под официалните гости, сестра му рискуваше да си навлече гнева на Червената усойница. Поставеше ли я до него на високата трапеза, всички дами на подиума щяха да го приемат за оскърбление. „Дали принцът на Дорн иска да предизвика свада?“

Принц Оберин извърна коня си към своите дорнски спътници.

— Елария, лордове и дами, сирове, вижте колко ни обича крал Джофри. Негова милост е така любезен да ни изпрати собствения си вуйчо Дяволчето да ни заведе в двора му.

Брон преглътна смеха си. Тирион също трябваше да се престори, че го, е досмешало.

— Но не сам, благородни господа. Това би било твърде теляка, задача за малък човек като мен. — Междувременно собствената му свита се беше събрала отзад и беше негов ред да изреди имената им. — Позволете да ви представя сир Флемент Бракс, наследника на Рогова долина. Лорд Джилс Росби. Сир Адам Марбранд, лорд-командир на Градската стража. Джалабхар Ксхо, принц на долината Червено цвете, — Сир Харис Суисрт, тъст на моя чичо Кеван. Сир Мерлон Крейкхол. Сир Филип Фуги и сир Брон Черна вода, двама герои от скорошната ни битка срещу бунтовника Станис Баратеон. И моя личен скуайър, младия Йрдрик от дома Пейн. — Имената им отекнаха звучно, но притежателите им: далеч не бяха толкова изтъкнати и значими като тези, крито придружаваха принц Оберин, както и двамата знаеха много добре.

— Милорд Ланистър — каза лейди Блакмонт, — изминахме дълъг и прашен път и малко отдих и свежи напитки ще ни бъдат добре дошли. Може ли да продължим към града?

— Веднага, милейди. — Тирион обърна коня и подвикна на, сир Адам Марбранд. Конните златни плащове, съставящи основната част от свитата му, обърнаха енергично конете си по заповед на сир Адам и колоната пое към реката и Кралски чертог.

„Оберин Нимерос Мартел — помисли Тирион и подкара до него. — Червената усойница на Дорн. И какво, в името на седемте ада, да цравя сега с него?“

Познаваше го само по реномето, разбира се… но ренометр му беше ужасно. Едва шестнадесетгодишен принц Оберин го бяха намерили в леглото с наложницата на стария лорд на Железния лес, грамаден мъж, прочут с жестокия си и сприхав нрав. Последвал дуел, макар че, поради младостта на принца бил само до първа капка кръв. И двамата се понарязали и честта била удовлетворена. Но принц Оберин скоро се възстановил, докато раните на владетеля на Черния лес забрали и го убили. След което хората шепнеха, че Оберин се е бил с отрова на меча, й оттогава насетне и приятели, и врагове го наричаха Червената усойница.

Това, разбира се, беше стара история. Сега някогашното шестнадесетгодишно момче беше мъж на повече от четиридесет години, а легендата за него бе набъбнала още по-мрачна. Беше пътувал из Свободните градове и ако можеше да се вярва на мълвата, бе изучил занаята на отровителите и може би още по-тъмни изкуства. Учил бе и в Цитаделата, като стигнал до шестата брънка на майстерската си верига, преди да се отегчи. Воювал бе в Спорните земи отвъд Тясното море, в отряда на Вторите синове, преди да си събере своя чета. Неговите турнири, битките му, дуелите му, конете му, кръвожадността му… говореше се, че спял с мъже, както и с жени, и че е наплодил незаконни дъщери из целия Дорн. „Пясъчните змии“, така хората наричаха дъщерите му. Доколкото Тирион беше чувал, принц Оберин не бе създал нито един син. И разбира се, за капак, той бе осакатил наследника на Планински рай.

„Няма друг човек в Седемте кралства, който ще бъде приет с повече неприязън на сватба на Тирел“ — помисли Тирион. Да изпратят принц Оберин в Кралски чертог, докато в града все още пребиваваше лорд Мейс Тирел, двама от синовете му и хиляди техни войници, бе опасна провокация. „Една грешна дума, една неуместна шега, един поглед и край, нашите благородни съюзници ще се хванат за гърлата.“

— Срещали сме се преди — подхвърли небрежно дорнският принц на Тирион, след като поеха един до друг по кралския път, покрай изпепелени поля и скелети на дървета. — Но не допускам, че ще си спомните. Тогава бяхте още по-малък.

В гласа му се долавяше подигравателна нотка, която не се хареса на Тирион, но нямаше да позволи на дорнеца да го предизвика.

— Кога е било това, милорд? — попита той с тон на вежливо любопитство.

— О, преди много години, когато майка ми управляваше в Дорн, а лорд баща ви беше Ръката на друг един крал.

„Не много по-различен от сегашния“ — помисли Тирион.

— Беше когато посетих Скалата на Кастърли с моята майка, нейния съпруг и сестра ми Елия. Бях, аа, на четиринайсет-петнайсет, там някъде, Елия беше с година по-голяма. Брат ви и сестра ви бяха на осем или девет, доколкото помня, а вие току-що се бяхте родили.

„Странен момент за гостуване.“ Майка му беше умряла при раждането, така че Мартел сигурно бяха заварили Скалата потънала в скръб. Особено баща му. Лорд Тивин рядко споменаваше за жена си, но Тирион беше научил от чичовците си за голямата любов помежду им. В онези дни баща му служеше като Ръка на Ерис и мнозина твърдяха, че лорд Тивин Ланистър управлява Седемте кралства, но лейди Джоана управлявала лорд Тивин.

— Той вече не е същият човек, откакто тя издъхна, Дяволче — каза му веднъж чичо му Джери. — Най-доброто у него умря с нея. — Герион беше най-младият от четиримата синове на лорд Титос Ланистър и чичото, когото Тирион харесваше най-много.

Но него вече го нямаше, изгубил се бе някъде отвъд моретата, а Тирион бе вкарал лейди Джоана в гроба.

— Хареса ли ви тогава Скалата на Кастърли, милорд?

— Не бих казал. Баща ви ни пренебрегваше през цялото време, докато бяхме там, след като нареди на сир Кеван да се грижи за забавленията ни. Стаята, която ми дадоха, имаше пухено легло и мирски килими по пода, но беше тъмна и без прозорци, също като тъмница, като си помисли човек, както казах веднъж на Елия. Вашите небеса са твърде сиви, вината ви — прекалено сладки, жените много свадливи, храната ви — съвсем постна… а вие лично бяхте най-голямото ми разочарование.

— Аз току-що съм се бил родил. Какво очаквахте от мен?

— Да сте огромен — отвърна чернокосият принц. — Вие бяхте малък, но доста прочут. Бяхме в Староград, когато се родихте, и целият град говореше какво чудовище се е родило на Ръката на краля и каква поличба би могло да е това за кралството.

— Глад, мор и война, несъмнено. — Тирион се усмихна кисело. — Винаги е това: глад, мор и война. О, и зимата, и дългата нощ без свършек.

— Всичко това — съгласи се принц Оберин, — както и падането на вашия баща. Лорд Тивин беше станал по-велик от самия крал Ерис, чух да проповядва един от просещите братя, но само бог можело да стои над краля. Вие бяхте неговото проклятие, наказание, пратено от боговете, за да го поучи, че не е по-добър от другите хора.

— Опитаха се, но той не се поучи. — Тирион въздъхна. — Но продължете, моля ви. Обичам добрата приказка с хубав край.

— И с право, защото се говореше, че имате малка корава опашка като на свиня. Главата ви била чудовищно огромна, близо два пъти по-голяма от тялото, и че сте се родили с гъста черна коса и брада освен това, със зли очи и лъвски нокти. Зъбите ви били толкова дълги, че не сте можели да си затваряте устата, а между краката си сте били имали момичешки интимни части, освен момчешки.

— Колко по-простичък щеше да е животът, ако мъжете можеха да се чукат сами, не сте ли съгласен? А ми хрумват и няколко случая, в които лъвските нокти и дългите зъби може да се окажат много полезни. Все пак започвам да схващам причината за разочарованието ви.

Брон се изкикоти, но Оберин само се подсмихна.

— Изобщо нямаше да можем да ви видим, ако не беше милата ви сестра. Не ви носеха на трапезата или в залата, но понякога нощем чувахме бебешки вой някъде дълбоко в недрата на Скалата. Наистина имахте чудовищно гръмък глас, това ви го признавам. Врещяхте с часове и нищо не можеше да ви успокои освен женска цица.

— Все още е вярно, впрочем. Този път принц Оберин се разсмя.

— Вкус, който споделяме. Лорд Гаргалън веднъж ми каза, че се надявал да умре с меч в ръката, на което аз му отвърнах, че бих предпочел да си ида от този свят с гърда в ръката.

Тирион се ухили.

— Говорехме за сестра ми?

— Церсей обеща на Елия да ви покаже да ви видим. В деня преди да си тръгнем, докато майка ми и баща ви си беседваха насаме, тя и Джайм ни заведоха в детската ви стая. Кърмачката ви се опита да ни изпъди, но сестра ви беше непреклонна. „Той е мой — каза й тя, — а ти си само една млечна крава, не можеш да ми казваш какво да правя. Млъкни или ще кажа на татко да ти отреже езика. Кравата няма нужда от език, само от виме.“

— Нейна милост се е научила на вежливост от ранно детство — каза Тирион, развеселен от мисълта как сестра му а твърдяла, че е „неин“. „Оттогава не е особено настоятелна в претенциите си, боговете са ми свидетели.“

— Церсей дори разви пелените ви, за да ви разгледаме по-добре — продължи дорнският принц. — Наистина едното ви око изглеждаше зло и имаше малко черен мъх по черепа ви. Главата ви може би беше малко по-голяма от нормалното… но нямаше нито опашка, нито брада, нито зъби или нокти, и нищо друго между краката, освен една малка розова пишчица. След цялата тази дивна мълва Ориста на лорд Тивин се оказа просто едно отвратително червено бебе с криви крака. Елия дори издаде онзи звук, който издават момиченцата, като видят бебета, сигурен съм, че сте го чували. Същия звук, който издават над пухкави котенца и игриви паленца. Убеден съм, че й се е приискало сама да ви накърми, колкото и грозен да бяхте. Когато отбелязах, че за чудовище изглеждате доста жалък, сестра ви каза „той уби майка ми“ и ви изви пишката толкова силно, че си помислих, че ще я откъсне. Вие вреснахте, но Церсей ви пусна едва след като брат ви Джайм каза: „Остави го, ще го нараниш“. „Все едно — каза тя. — Всички твърдят, че той скоро ще умре. Не е трябвало да доживее толкова дълго.“

Слънцето грееше ярко и денят бе приятно топъл за есента, но като чу това, Тирион Ланистър целият се смрази. „Милата ми сестричка.“ Почеса се по белега на носа и изгледа дорнеца със своето „зло око“. „Добре де, защо ми разказва всичко това? Изпитва ли ме, или просто ми извива пишката, също като Церсей, за да ме чуе как ще писна?“

— Постарайте се да — разкажете тази история на баща ми. Ще го зарадва също като мен. Особено онова за опашката. Аз наистина имах, но той ми я клъцна.

Принц Оберин се изкиска.

— Станали сте по-забавен от тогава.

— Да, но смятам и по-висок да стана.

— Като споменахме за забавления, чух нещо много интересно от стюарда на лорд Бъклър. Той твърди, че сте наложили данък на интимните кесийки на жените.

— Данъкът е за курварство — каза Тирион, отново безкрайно раздразнен. „При това хрумването е на проклетия ми баща.“ — Само по петак за всеки, хм… акт. Кралската Ръка сметна, че това би могло да подобри морала в града. — „И да изплати сватбата на Джофри освен това.“ Естествено, като надзорник на хазната Тирион трябваше да поеме цялата вина за това. Брон му каза, че по улиците вече наричали сношаването „петака на джуджето“. „Хайде, разтвори си кълките за Получовека“, викали вече в бардаците и кръчмите, ако можеше да се вярва на наемника.

— Ще се погрижа кесията ми винаги да е пълна с петаци. Дори един принц трябва да си плаща данъците.

— Но защо ви трябва да ходите по курви? — Той се озърна през рамо към Елария Пясък, която яздеше с жените. — Да не би метресата да ви е омръзнала по пътя?

— Никога. Ние с нея споделяме твърде много неща. — Принц Оберин сви рамене. — Никога обаче не сме споделяли красива русокоса жена и Елария е много любопитна. — Да познавате някое подобно същество?

— Аз съм женен мъж. — „Женен, ама без жена в леглото.“ — Вече не посещавам курви. — „Освен ако не искам да ги видя обесени.“

Оберин изведнъж смени темата.

— Казват, че на кралския сватбен пир щели да поднесат седемдесет и седем блюда.

— Гладен ли сте, принце?

— Гладувам от дълго време. Макар и не за храна. Моля кажете ми, правосъдието кога ще се поднесе?

— Правосъдието. — „Да, за това е дошъл той. Веднага трябваше да се сетя.“ — Близки ли бяхте с вашата сестра?

— Като деца двамата с Елия бяхме неразделни, също както вашите брат и сестра.

„Богове, дано не е същото.“

— Войните и сватбите доста ни ангажираха времето, принц Оберин. Боя се, че никой досега не е имал време да се заеме с убийства отпреди шестнадесет години, колкото и да са ужасни. Ще го направим, разбира се, колкото може по-скоро. Всяка помощ, която Дорн би ни оказал, за да възстановим кралския мир, само ще ускори началото на разследванията на милорд баща ми…

— Джудже — прекъсна го. Червената усойница с тон, който далеч не можеше да се нарече сърдечен, — спести ми ланистърските си лъжи. Ти за овце ли ни взимаш, или за глупаци? Брат ми не е кръвожаден, но не е и спал през тези шестнадесет години. Джон Арин дойде в Слънчево копие в годината след като Робърт взе трона и можеш да си сигурен, че бе поразпитай добре. Както и стотина други. Не съм дошъл за някакво си представление на глумци, наречено „разследване“. Дойдох да получа правосъдие за Елия и децата й, и ще го получа. Като се почне с онзи дръвник Грегър Клегейн… но мисля, че ще се свърши с него. Преди да умре, Яздещата планина ще ми каже откъде са дошли заповедите му, моля, уведоми баща си за това. — Усмихна се. — Един стар септон веднъж твърдеше, че съм живо доказателство за добрината на боговете. Знаеш ли защо, Дяволче?

— Не — призна с тревога Тирион.

— Ами защото ако боговете бяха жестоки, майка ми щяла да ме роди пръв, а Доран — трети. Аз наистина съм кръвожаден, нали разбираш. И сега ще трябва да удовлетворите мен, а не търпеливия ми, благоразумен и страдащ от подагра брат.

Тирион видя слънцето, блеснало над бързея на Черна вода на половин миля напред, и по стените, кулите и хълмовете на Кралски чертог отвъд реката. Озърна се през рамо към бляскавата колона, която ги следваше по кралския път.

— Говорите като човек с голяма войска зад гърба си — каза той. — Но тук виждам само триста души. Виждате ли града ей там, северно от реката?

— Онова ли торище наричате Кралски чертог?

— Същото.

— Не само го виждам, но май го надушвам вече.

— Тогава подушете добре, милорд. Понапрегнете си носа. Половин милион души вонят повече от триста, ще се уверите в това. Златните плащове подушвате ли? Те са близо пет хиляди. Собствените заклети мечове на баща ми май наброяват към двайсет хиляди. А освен тях не забравяйте розите. Розите миришат толкова сладко, нали? Особено когато са много. Петдесет, шейсет, седемдесет хиляди рози, в града и на стан извън него, не мога да ви кажа точно колко са, но все едно, повече, отколкото бих седнал да броя. Мартел само сви рамене.

— В древен Дорн, преди да се венчаем за Дерон, е имало поговорка, че всички цветя се кланят пред слънцето. Ако розите се опитат да ми попречат, с най-голямо удоволствие ще ги стъпча.

— Както стъпкахте Уилас Тирел? Дорнецът не реагира както се очакваше.

— Преди по-малко от година получих писмо от Уилас. И двамата се интересуваме от расови коне. Той никога не е изпитвал омраза към мен заради онова, което се случи на арената. Ударих го съвсем чисто в гърдите, но кракът му се заплете в стремето, докато падаше, и конят му се срина върху него. Веднага изпратих майстер, но той успя само да спаси крака на момчето. Коляното беше така натрошено, че не можа да се оправи. Ако някой е виновен, то това е глупавият му баща. Уилас Тирел беше зелен като палтото си и не му беше работа да язди с такава компания. Дебелия цвят го пусна на турнири в твърде крехка възраст, също като другите двама. Искаше да види в него нов Лео Дълъг трън, а го осакати.

— Според някои сир Лорас е по-добър дори от Лео Дълъг трън — каза Тирион.

— Розичката на Ренли? Съмнявам се.

— Съмнявайте се колкото искате — каза Тирион, — но сир Лорас е победил много добри рицари, в това число и моя брат Джайм.

— Под „победил“ имате предвид „свалил от коня“, на турнир. Ако държите да ме изплашите, кажете ми кого е посякъл в битка?

— Сир Робар Ройс и сир Емон Къй, най-малкото. А някои разправят, че е извършил забележителни подвизи на Черна вода, сражавайки се редом до призрака на лорд Ренли.

— Значи същите хора, които са видели забележителните подвизи, са видели и призрака, така ли? — Дорнецът се подсмихна.

Тирион го изгледа продължително.

— В „Дома на Чатая“ на Улицата на коприната има няколко момичета, които може да задоволят нуждите ви. Косата на Данси е с цвета на мед. А на Марей е като светло злато. Ще ви посъветвам да си държите непрекъснато едната или другата до себе си, милорд.

— Непрекъснато? — Принц Оберин вдигна тънката си черна вежда. — И защо, Дяволче?

— Нали казахте, че искате да умрете с гърда в ръката.

Тирион препусна рязко напред към саловете, чакащи на южния бряг на Черна вода. До гуша му беше дошло от дорнско остроумие. „Баща ми все пак трябваше да изпрати Джофри. Можеше да попита принц Оберин дали знае по какво се различава един дорнец от кравешко лайно.“