Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (14)

ДЖАЙМ

Джайм пръв забеляза хана. Беше на южния бряг, при завоя на реката, и протегнатите му над водата две дълги крила сякаш искаха да задържат в прегръдката си пътниците, плаващи надолу по течението. Долният етаж беше от камък, горният от варосано дърво, покривът — с каменни плочи. Виждаше се и конюшнята, както и една асма с натежали гроздове.

— Комините не пушат — каза той. — И светлини няма по прозорците.

— Ханът си беше отворен, когато минах оттук — каза сир Клеос Фрей. — Правеха хубава бира. Сигурно ще се намери нещо в мазетата.

— Може да има хора — каза Бриен. — Да се крият. Или да са мъртви.

— От трупове ли те е страх, пачавро? — подигра й се Джайм.

— Тя го изгледа с гняв.

— Казвам се…

— Бриен, да. Не искаш ли да поспиш една нощ в легло, Бриен? Тук ще сме в по-голяма безопасност, отколкото по реката, а и сигурно ще е разумно да разберем какво се е случило.

Тя не отвърна нищо, но натисна кормилния лост и тясната лодка зави към полуизгнилия дървен кей. Сир Клеос непохватно свали платното и когато меко се чукнаха в кея, слезе да върже лодката. Джайм се измъкна след него доста тромаво заради прангите.

В края на пристана на дървен пилон се люлееше дъска, на която се виждаше нарисувано подобие на някакъв коленичил крал, със събрани в жест на покорство длани. Джайм й хвърли един поглед и се засмя високо.

— Не бихме могли и да мечтаем за по-подходящ хан.

— Какво му е специалното на това място? — попита подозрително пачаврата.

— Това е ханът „Коленичилия мъж“, милейди — отговори й сир Клеос. — Намира се на същото място, където последният крал на Севера е коленичил пред Егон Завоевателя, за да се предаде. Предполагам, че той е нарисуван на табелата.

— Торен повел войската си на юг след падането на двамата крале на Полето на Огъня — продължи Джайм, — но когато видял дракона на Егон и безчетната му орда, избрал пътя на благоразумието и коленичил. — Млъкна, защото се чу конско цвилене. — В конюшнята има коне. Поне един. — „А един стига да оставя пачаврата да ми диша праха.“ — Да вземем да видим кой е вътре, а? — И без да дочака отговор, тръгна, подрънквайки с прангите, бутна с рамо вратата, отвори я… и се озова срещу зареден и насочен между очите му арбалет. Иззад който го гледаше набито петнадесетинагодишно хлапе.

— Лъв, риба или вълк? — запита строго момъкът.

— Надявахме се на пилешко. — Джайм чу как двамата му спътници влязоха зад него. — Арбалетът е оръжие на страхливеца.

— Аз като ти шибна железцето в сърцето, ще видим.

— Може. Но докато заредиш второто, братовчед ми отзад ще ти попилее червата по пода.

— Недей да плашиш момчето — рече сир Клеос.

— Не сме дошли да убиваме никого — намеси се пачаврата. — И си имаме пари да платим храната и пиенето. — Извади един сребърник от кесията си.

Момчето погледна недоверчиво монетата, а след това и прангите на китките на Джайм.

— Тоя що го носи това желязо?

— Щото убих едни стрелци като тебе — каза Джайм. — Има ли ейл?

— Да. — Момчето сниши арбалета с една педя. — Ама първо си откопчайте коланите с мечовете и ги пуснете долу, пък после може и да ви нахраня. — Дръпна се настрана и надникна през дебелите стъкла на прозореца, за да види дали навън има още хора. — Това платно е на Тъли.

— Идваме от Речен пад. — Бриен откопча токата на колана си и го пусна да издрънчи на пода. Сир Клеос последва примера й.

От вратата за мазето излезе мъж с пъпчиво лице, с нездрав жълтеникав цвят. Държеше тежък касапски сатър.

— Трима сте значи? Имаме конско месо за трима. Конят беше стар и жилав, но месото още е прясно.

— Хляб има ли? — попита Бриен.

— Корав хляб и клисави овесени питки. Джайм се ухили.

— Ето ви един честен ханджия. Всички ти поднасят клисав хляб и жилаво месо, но повечето не го признават толкова леко.

— Не съм ханджия. Него го зарових отзад, с жена му.

— Ти ли ги уби?

— И да бях, щях ли да ти го кажа? — Мъжът се изплю на пода. — Сигурно е вълча работа, или на лъвовете, на кой му пука? Двамата с жена ми ги заварихме мъртви. Нас ако питаш, това място вече си е наше.

— Къде е тази твоя жена? — попита сир Клеос. Мъжът го изгледа недоверчиво.

— Ти пък защо искаш да знаеш? Не е тука… както и вие няма да сте, освен ако не ми хареса вкусът на среброто ви.

Бриен му хвърли монетата. Той я хвана във въздуха, захапа я и я прибра в джоба си.

— Тя има и още — заяви хлапето с арбалета.

— Ами добре, щом има. Момче, слез долу и намери малко лук. Момъкът преметна арбалета през рамо, изгледа ги още веднъж начумерено и слезе в мазето.

— Син ли ти е? — попита сир Клеос.

— Не. Прибрахме го с жена ми. Имахме двама сина, но лъвовете убиха единия, а другият умря от треска. Майка му са я убили Кървавите глумци. Тия дни човек трябва и насън да се пази. — Махна с ръка към масите. — Вие що не седнете?

Камината беше изстинала, но Джайм си избра най-близкия до пепелта стол и изпъна дългите си крака под масата. Звънът на веригите съпровождаше всяко движение. „Дразни ме тоя звук. Един ден ще ги увия тези вериги около гърлото на пачаврата, да видим колко ще й харесат.“

Мъжът, който не беше ханджия, им опече няколко къса конско и изпържи лука в свинска мас, което донякъде уби клисавия вкус на овесените питки. Джайм и Клеос пиха ейл, Бриен — чаша сайдер. Момчето през цялото време стоеше на разстояние, седнало върху едно буре със сайдер, с арбалета на колене, с опната тетива и зареден. Готвачът донесе половница с ейл и седна с тях.

— Какви са новините от Речен пад? — запита той сир Клеос, взимайки го за водача им.

Сир Клеос погледна Бриен, преди да отговори.

— Лорд Хостър е на смъртно легло, но синът му държи бродовете на Червената вилка срещу Ланистърите. Имаше битки.

— Битки има навсякъде. Закъде сте тръгнали, сир?

— За Кралски чертог. — Сир Клеос изтри мазнината от устните си. Домакинът им изсумтя.

— Значи сте глупаци. Последното, което чух, е, че крал Станис е пред градските порти. Разправят, че имал сто хиляди души и вълшебен меч.

Ръцете на Джайм стиснаха веригите, стегнали китките му. Дръпна ги и съжали, че не му стигат силите да ги скъса. „Ще му покажа аз на Станис къде да си го завре тоя негов вълшебен меч.“

— На ваше място бих стоял настрана от кралския път — продължи домакинът им. — Толкова е лошо, че не е за разправяне, чувам. Вълци, както и лъвове, и едните, и другите, и всякакви банди, плячкосват каквото им попадне.

— Паплач — заяви презрително сир Клеос. — Няма да посмеят да нападат въоръжени мъже.

— Да ме прощавате, сир, но виждам само един въоръжен мъж, който пътува с една жена и един пленник в окови.

Бриен изгледа мрачно готвача. „Момето мрази да му напомнят, че е пачавра“, прецени Джайм и отново изви веригите. Студените брънки се впиха в кожата му, но желязото си остана неумолимо. Гривните вече бяха ожулили китките му.

— Мисля да продължа по Тризъбеца до морето — каза пачаврата на домакина им. — При Девичето езеро ще си намерим коне и ще продължим покрай Дъскъндейл и Росби. Така ще останем по-настрана от най-опасните боеве.

Домакинът им поклати глава.

— По реката никога няма да стигнете до Девиче езеро. Няма и на трийсет мили оттук два кораба изгоряха и потънаха и каналът се затлачва. Там се навърта шайка разбойници, нападат всеки, който мине покрай тях. Други като тях има и при Скокливите камъни, и при острова Червена кошута. А и Господаря на мълнията са го виждали тъдява. Минава си през реката, когато му скимне.

— Че кой е тоя Господар на мълнията? — попита сир Клеос Фрей.

— Лорд Берик, да прощавате, сир. Викат му така, щото удря внезапно като мълния от ясно небе. Разправят, че не можел да умре.

„Като ги фраснеш с меча, всички умират“ — помисли Джайм.

— Торос Мирски още ли е с него?

— Аха. Червения вещер. Чух да разправят, че владеел странни сили.

„Е, имаше сили да не отстъпи на Робърт Баратеон в пиячката, това никой няма да отрече.“ Джайм беше чул веднъж Торос да казва на краля, че е станал червен жрец, защото халатът много добре прикривал петната от вино. Робърт се беше смял толкова, че беше оцапал с пръски бира копринената мантия на Церсей.

— Не че държа да възразявам — рече той, — но може би Тризъбеца не е най-безопасният курс.

— И аз бих казал същото — съгласи се готвачът. — Дори да успеете да минете покрай Червена кошута и да не се натъкнете на лорд Берик и Червения вещер, все пак пред вас ще е Рубинения брод. Както чух, вълците на Господаря на пиявиците държали брода, но това беше преди време. Сега може пак да са лъвовете, или лорд Берик, или който щеш.

— Или никой — подхвърли Бриен.

— Ако милейди много иска да си залага кожата на това, няма аз да я спра… но на ваше място бих оставил реката още тук и да тръгна по суша. Ако се държите настрана от главните пътища и се криете нощем в гората… е, пак не бих тръгнал с вас, но можете и да извадите късмета на глумеца.

Едрата пачавра не изглеждаше убедена.

— Тук има коне — изтъкна Джайм. — Чух един в конюшнята.

— За имане има — рече ханджията, който не беше ханджия. — Три са, но не са за продажба.

Джайм не удържа смеха си.

— Ясно, че не са. Но все пак ще ни ги покажете.

Бриен се намръщи, но мъжът, който не беше ханджия, срещна погледа й, без да мига, и след малко, макар с неохота, тя каза:

— Покажете ми ги.

И тримата станаха от масата.

Торът в конюшнята не беше чистен от много време, ако се съдеше по миризмата. Из сламата бръмчаха безчет черни тлъсти мухи, прехвърчаха на ята от ясла на ясла и кръжаха над купищата конски изпражнения, които се валяха навсякъде, но конете наистина се оказаха само три. Тройката беше безподобна: куц едър кон за оране, стар бял скопец, сляп с едното око, и рицарски жребец, ръждивосив и буен.

— Не са за продан на никаква цена — заяви отскорошният им стопанин.

— Как се сдобихте с тези коне? — попита Бриен.

— Дръгливият беше в конюшнята, когато дойдохме с жена ми. Скопеца сам дойде една нощ, а жребеца го хванало момчето. Тичал на свобода още оседлан. Елате, ще ви покажа.

Седлото, което им показа, беше украсено със сребърна обшивка. Личеше си, че чулът е бил първоначално на розови и черни карета, но сега изглеждаше предимно кафяв. Джайм не различи първоначалните цветове, но петната кръв различи много добре.

— Е, явно собственикът му няма скоро да се появи да си го иска. — Огледа краката на жребеца, преброи зъбите на скопеца. — Дай му една жълтица за сивия, стига да включи и седлото — посъветва той Бриен. — Сребърник за орния кон. За белия би трябвало той да ни плати, че ще го отървем.

— Не говорете толкова неучтиво за своя кон, сир. — Пачаврата отвори кесията, която лейди Кейтлин й беше дала на тръгване, и извади три златни монети. — Ще ви платя по един дракон за всеки.

Той примига и посегна за златото, но после се поколеба и си дръпна ръката.

— Не знам. Златен дракон не мога да яхна, ако ми се наложи да бягам. Нито да го изям, ако огладнея.

— Можеш да ни вземеш и лодката — каза тя. — Плавай с нея по реката колкото искаш.

— Я дай да го опитам това злато. — Мъжът взе една от жълтиците от дланта й и я захапа. — Хм. Истинска е май. Три дракона и лодката, викаш?

— Тоя те ограбва нагло — каза кротко Джайм.

— Ще поискаме и провизии — каза Бриен на домакина им, без да обръща внимание на Джайм. — Каквото можете да ни заделите.

— Има още малко овесени питки. — Мъжът дръпна другите два дракона от ръката й, дрънна ги в шепата си и се усмихна, като чу звъна. — А, и пушена солена риба, но това ще ви струва сребърник. Леглата ми също струват пари. Сигурно ще искате да останете през нощта.

— Не — каза Бриен.

Мъжът я погледна намръщено и каза:

— Не ви съветвам да яздите нощем из непознати места. Ще вземете да затънете в някое тресавище или да счупите крака на някой от конете.

— Луната тази нощ ще е ярка — каза Бриен. — Няма да ни е трудно да намерим пътя.

Домакинът им го преглътна.

— Ако нямаш сребърник, няколко медника може да стигнат за леглата, с по някоя завивка да ви стопли. Не ми се ще да си пускам гостите през нощта, ако ме разбирате.

— Това вече звучи по-приемливо — каза сир Клеос.

— А и завивките са прани. Жена ми се погрижи за това преди да излезе. Една бълха няма да се намери, честна дума. — Пак дрънна трите монети в шепата си и се усмихна.

Сир Клеос явно се изкуси.

— Едно прилично легло няма да ни се отрази зле, милейди — обърна се той към Бриен. — Ако си отдъхнем добре, утре ще можем да пътуваме по-бързо. — Погледна братовчед си за подкрепа.

— Не, братчед, пачаврата е права. Обещания имаме, а и ни чакат много левги път. Трябва да продължим.

— Но — почна сир Клеос, — нали сам каза, че…

— Тогава. — „Когато си мислех, че ханът е пуст.“ — Сега си напълних корема и една езда под пълната луна ще ми се отрази добре. — Усмихна се на пачаврата. — Но освен ако не сте решили да ме вържете на гърба на тая орна кранта, някой ще трябва да направи нещо с тия железа. Трудно е да яздиш, когато глезените ти са вързани.

Бриен намръщено погледна веригата. Мъжът, който не беше ханджия, потърка брадичката си.

— Има една ковачница до конюшнята.

— Заведи ни — каза Бриен.

— Да — рече Джайм. — И колкото по-скоро — по-добре. Нагледах се на тези конски говна. Остава и да стъпя на някое. — Изгледа рязко пачаврата, зачуден дали е достатъчно умна да схване намека му.

Надяваше се, че ще му свали и железата на китките, но Бриен си остана недоверчива. Разцепи веригата на глезените му по средата с няколко резки удара с ковашкия чук по едно длето. Когато й предложи да счупи и веригата на китките му, тя се направи, че не го чу.

— На шест мили надолу по реката ще видите едно изгоряло село — каза домакинът им, докато им помагаше да оседлаят конете и да натоварят дисагите. Този път говореше на Бриен. — Там пътят се разделя на две. Ако завиете на юг, ще стигнете до каменната кула на сир Уорън. Сир Уорън умря, та не знам кой я държи сега, но най-добре е да го подминете това място. По-добре хванете пътеката през горите, на югоизток.

— Добре — отвърна тя. — Благодаря ви.

„Благодариш му, ама ти взе златото.“ Джайм си замълча. Беше му омръзнало тази грозница с лице като на крава да го пренебрегва.

Грозницата взе орния кон за себе си, а рицарския жребец отстъпи на сир Клеос. Както се боеше Джайм, за него остана едноокия скопец, което сложи край на всякакви мечти, че може да срита коня си и да остави пачаврата да му диша праха.

Мъжът и момчето излязоха да видят как ще тръгнат. Мъжът им пожела късмет и им каза пак да дойдат да му гостуват в по-добри времена. Хлапакът си остана мълчалив, с арбалета през рамо.

— Ти по-добре си вземи едно копие или онзи чук — каза му Джайм. — По-добре ще ти послужат.

Момчето го изгледа недоверчиво. „Толкова с приятелския ми съвет.“ Той сви рамене, смуши коня и повече не погледна назад.

По пътя сир Клеос така и не престана да мрънка, изпаднал в скръб по изтърваната пухена постеля. Яздеха на изток покрай брега на огряната от луната река. Червената вилка тук беше много широка, но плитка, с тинести брегове, обрасли с тръстика. Животното на Джайм крачеше кротко, макар че все теглеше накъм здравото си око. Все пак беше приятно да е отново на конски гръб. Не беше яхвал кон, откакто стрелците на Роб Старк убиха дестриера под него в Шепнещия лес.

Като стигнаха изгореното село, пред тях изникнаха няколко пътя, кой от кой по-съмнителни: тесни черни коловози, изровени дълбоко от колите на селяни, каращи зърното си към реката. Един от тях въртеше на югоизток и скоро изчезваше сред дърветата, които се виждаха в далечината, а друг, по-прав и каменист, опъваше като стрела право на юг. Бриен ги поогледа замислено, след което свърна по южния път. Джайм остана приятно изненадан: той самият щеше да направи същия избор.

— Но това е пътят, който ханджията ни предупреди да не хващаме — възрази сир Клеос.

— Той не е ханджия. — Личеше й, че язди добре и уверено. — Прекалено се интересуваше накъде ще тръгнем, а и тези гори… в такива места обикновено гъмжи от разбойници. Може да ни е подтикнал да влезем в някой капан.

— Умна ни е момата. — Джайм се усмихна на братовчед си. — Домакинът ни си има приятелчета по пътя, според мен. Онези, чиито коне са придали на конюшнята му такъв забележителен аромат.

— Може и за реката да ни е излъгал — каза кравата. — Но все пак не бих рискувала. При Рубинения брод и по кръстопътищата ще има войници.

„А бе, може и да е грозна, но не е съвсем глупава.“ Джайм й се усмихна с неохота.

Видяха ръждивата светлина от горните етажи на кулата още отдалече и Бриен ги поведе настрани през полята. Чак след като укреплението остана много зад гърба им, поеха отново по пътя си.

Половината нощ беше минала, когато пачаврата най-сетне склони, че вече е безопасно да спрат. И тримата вече бяха грохнали на седлата. Подслониха се в малка дъбова горичка до някакъв ленив поток. Грозницата не им позволи да напалят огън, така че вечеряха посред нощ с клисавите овесени пити и солената риба. Нощта беше странно спокойна. Луната беше клекнала сред черната плъст на небето, обкръжена от примигващи звезди. Някъде в далечината виеха вълци. Един от конете изцвили нервно. Други звуци нямаше. „Войната не е засегнала това място“ — помисли Джайм. Радваше се, че е тук, радваше се, че е жив, и се радваше, че се връща при Церсей.

— Аз ще пазя първа — каза Бриен на сир Клеос и Фрей скоро захърка.

Джайм седеше, опрял гръб на дебелия ствол на един дъб, и мислеше какво ли правят сега Церсей и Тирион.

— Имате ли братя и сестри, милейди? — попита той.

Бирен присви очи и го изгледа подозрително.

— Не. Аз съм единственото… дете на баща ми. Джайм се изхили.

— Син, искаш да кажеш. Той за син ли те мислеше? Честно казано, доста странно изглеждаш за дъщеря.

Тя му обърна гръб, стиснала дръжката на меча си. „Какво окаяно същество е тази.“ По някакъв странен начин му напомняше за Тирион, въпреки че разликата между двамата на пръв поглед беше от земята до небето. Сигурно тази мисъл за брат му го накара да каже:

— Не исках да те обидя, Бриен. Прощавай.

— Престъпленията ти са непростими, Кралеубиецо.

— Стига вече с това име. — Джайм изви небрежно прангите на ръцете си. — Защо те ядосвам толкова? Нищо лошо не съм ти направил.

— Но други са пострадали от теб. Онези, които си се клел да защитаваш. Слабите, невинните…

— И кралят ли? — Все се връщаха на Ерис. — Не се опитвай да съдиш за неща, които не разбираш, моме.

— Казвам се…

— Бриен, да. Някой казвал ли ти е, че си толкова досадна, колкото си грозна?

— Няма да успееш да ме разгневиш, Кралеубиецо.

— О, бих могъл, стига да реша да се опитам.

— Защо си положил клетвата? — запита тя. — Защо си наметнал белия плащ, след като си се канил да измениш на всичко, което значи той?

„Защо ли?“ Какво можеше да й каже, за да го разбере?

— Бях момче. На петнадесет години. Беше голяма чест за толкова млад човек.

— Това не е отговор.

„Но истината няма да ти хареса.“ Беше влязъл в Кралската гвардия заради любов, разбира се.

Баща им беше завел Церсей в кралския двор, когато беше още на дванадесет, с надеждата да й уреди кралски брак. Отказваше всяко предложение за ръката й и я държеше в Кулата на Ръката, докато порасте и стане по-женствена и още по-красива. Несъмнено беше очаквал съзряването на принц Визерис, или може би жената на Регар да умре при раждането. Елия Дорнска наистина беше болнава жена.

Джайм междувременно беше изкарал четири години като скуайър при сир Съмнер Крейкхол и си спечели шпорите срещу Братството на Кралския лес. Но когато се отби в Кралски чертог на път за Скалата на Кастърли, Церсей го придърпа настрана и му прошепна, че лорд Тивин се канел да го ожени за Лиза Тъли и че бил стигнал дотам, че да покани лорд Хостър в града, за да обсъдят зестрата. Но ако Джайм облече бялото, щял да може да е винаги при нея. Старият сир Харлан Грандисън беше умрял в съня си — подобаващо за човек, чийто герб е спящ лъв. Ерис щял да поиска млад човек да заеме мястото му, така че защо не един ревящ лъв на мястото на спящ?

— Татко изобщо няма да се съгласи — беше възразил Джайм.

— Кралят няма да го пита. А татко няма да може да възрази, във всеки случай не и открито. Ерис заповяда да изтръгнат езика на сир Илин Пейн само защото се хвалел, че всъщност Ръката управлява Седемте кралства.

— Но — каза Джайм, — все пак Скалата на Кастърли…

— Ти една скала ли искаш? Или мен?

Помнеше онази нощ, все едно че беше вчера. Прекараха я в един хан, далече от бдителни погледи. Церсей беше дошла при него облечена като леконравно слугинче, което го възбуди още повече. Джайм никога не я беше виждал по-страстна. Всеки път, щом заспеше, тя го събуждаше отново. На заранта Скалата на Кастърли му изглеждаше малка цена, която трябваше да плати, за да остане винаги при нея. Даде съгласието си, а Церсей обеща да направи останалото.

След един лунен кръг в Скалата на Кастърли долетя гарван да го извести, че е избран за Кралската гвардия. Беше му заповядано да се представи на краля по време на турнира в Харънхъл, за да изрече клетвите си и да му наметнат плаща.

Помазването го освободи от Лиза Тъли. Иначе нищо друго не стана така, както го мислеха. Баща им се вбеси. Не можеше да възрази открито — това Церсей беше преценила правилно, — но по някакъв предлог се оттегли от поста и се върна в Скалата на Кастърли, като взе и Церсей. Вместо да останат заедно, Церсей й Джайм само си размениха местата и той се оказа сам в двора, да пази един полудял крал, докато четирима по-дребни личности поред играеха върху ножове в широчките за краката им обувки на баща му. Толкова бързо се бяха издигали и падали Ръцете, че Джайм помнеше повече гербовете, отколкото лицата им. Ръката от рога на изобилието и тази от танцуващите грифони ги изпратиха в изгнание, Ръката с боздугана и камата го бяха залели с адски огън и изгоря жив. Лорд Росарт беше последният. Неговият знак беше горящ факел — лош избор, като се имаше предвид съдбата на предшественика му, но алхимикът беше издигнат главно защото споделяше пристрастието на краля към огньовете. „Трябваше да го удавя, вместо да го изкормя.“

Бриен още чакаше отговора му. Джайм каза:

— Ти не си достатъчно голяма, за да си познавала Ерис Таргариен…

Тя не искаше и да чуе.

— Ерис беше луд и жесток, това никой няма да го отрече. Но все пак беше крал, коронован и помазан. А ти си се заклел да го защитаваш.

— Знам какво съм се заклел.

— И какво си направил. — Стоеше над него: шест стъпки луничаво, намръщено, дългозъбо неодобрение.

— Да, знам. И какво ти направи също. Тук и двамата сме кралеубийци, ако това, което чух, е вярно.

— Изобщо не съм посягала на Ренли. Ще убия всеки за такива думи.

— Ами почвай с Клеос тогава. А след това ще трябва да избиеш доста. Всички го разправят.

— Лъжи! Лейди Кейтлин беше там, когато Негова милост беше убит, тя видя. Имаше сянка. Свещите затрептяха и въздухът се смрази, и имаше кръв…

— О, добре. — Джайм се засмя. — Умът ти май сече по-бързо от моя, ще го призная. Когато ме завариха застанал над мъртвия ми крал, изобщо не се сетих да кажа: — Не, не, не бях аз, беше една сянка, една ужасна черна сянка. — Пак се засмя. — Кажи ми истината, като кралеубиец на кралеубиец, Старките ли ти платиха да му клъцнеш гърлото, или беше Станис? Или Ренли те отритна, това ли беше? Или ти е потекла лунната кръв? Не давай меч в ръце на девица, когато кърви.

За миг Джайм си помисли, че Бриен ще го удари. „Само още една стъпка и ще дръпна камата й от канията и ще я забия в корема й.“ Стегна единия крак под себе си готов да скочи, но пачаврата му с пачавра не помръдна.

— Рядък и скъп дар е да си рицар — каза тя, — и още повече — да си рицар от Кралската гвардия. Дар като този се дава на малцина. А ти си го презрял и омърсил.

„Дар, който ти се ще отчаяно, моме, но никога няма да го получиш.“

— Аз си спечелих рицарството. Нищо не ми е дадено. Спечелих в груповия бой на турнир още на тринайсет години, когато все още бях скуайър. На петнайсет яздех със сир Артур Дейн срещу Братството на Кралския лес и той ме посвети в рицарство на полето на битката. Този бял плащ ме омърси, а не обратното. Така че ми спести завистта си. Боговете са отказали да ти дадат петлето между краката, не аз.

Погледът, с който Бриен го изгледа, беше пълен с омраза. „С радост би ме насякла на парчета, ако не беше скъпата на сърцето й клетва — прецени той. — Добре. До гуша ми е дошло от хилави благочестивци и девичи присъди.“ Момата се отдалечи, без да каже дума. Джайм се загърна в наметалото си. Надяваше се да сънува Церсей.

Но щом затвори очи, видя Ерис Таргариен да крачи сам в тронната си зала, вдигнал пред очите си изпорязаните си кървави длани. Глупакът все се порязваше на остриетата и шиповете на Железния трон. Джайм се беше вмъкнал през кралската врата, облечен в златните си доспехи, с меч в ръка. „Златната броня, а не бялата, но това никой не го помни. Защо не свалих и онзи проклет плащ?“

Когато Ерис видя кръвта по меча му, го попита дали е на лорд Тивин.

— Искам го мъртъв този предател. Главата му искам! Ти ще ми донесеш главата му или ще изгориш с всички други. Всички са предатели. Росарт казва, че са отсам стените! Той ще ги посрещне много топло. Е, чия кръв? Чия?

— На Росарт — отговори Джайм.

И тогава пурпурните очи станаха огромни и кралската уста зяпна. И кралят напълни гащите. Обърна се и побягна към Железния трон. Под празните очи на черепите по стените, Джайм избута последния драконов крал от стъпалата, а той заквича като прасе и замириса на нужник. Само един бърз удар с острието през гърлото му сложи края. „Колко лесно — помнеше той, че помисли тогава. — Един крал би трябвало да умре по-трудно.“ Росарт поне се беше опитал да се бие, макар че, честно казано, се би като алхимик. „Странно, че не питат кой е убил Росарт… но разбира се, той беше никой, простосмъртен, Ръка само за два дни, само поредната безумна приумица на Лудия крал.“

Сир Елис Уестърлинг и лорд Крейкхол, и останалите рицари на баща му нахлуха в залата тъкмо навреме, за да видят онзи последен миг, така че нямаше начин Джайм да избяга или да остави на някой тъпак да му открадне наградата или вината. Щеше да остане вина, разбра го веднага, щом видя как го гледат… въпреки че можеше и да е страх. Ланистър или не, все пак той беше един от седемте на Ерис.

— Замъкът е наш, сир, и градът — каза му Роланд Крейкхол, което се оказа наполовина истина. Верните на Таргариен продължаваха да гинат по стръмните стълбища и в оръжейната, Грегър Клегейн и Амори Лорч щурмуваха със стълби стените на Стегата на Мегор, а Нед Старк тъкмо вкарваше северняците си през Кралската порта, но Крейкхол нямаше откъде да го знае. Не се изненада, като видя Ерис посечен: Джайм все пак беше син на лорд Тивин преди да го включат в Кралската гвардия.

— Кажете им, че Лудия крал е мъртъв — заповяда той, — Пощадете онези, които се предадат, и ги задръжте в плен.

— Да провъзглася ли и новия крал? — попита Крейкхол и Джайм ясно разчете въпроса: твоят баща ли ще бъде, или Робърт Баратеон, или мислиш да издигнеш нов драконов крал? Той помисли за миг за момчето Визерис, отведено в Драконов камък, както и за сина на Регар, Егон, който още беше в Стегата на Мегор с майка си, „Нов крал Таргариен и баща ми — неговата Ръка. Как ще вият вълците и господарят на бурите ще се задави от яд.“ За миг се изкуси, докато не погледна отново тялото на пода и разширяващата се локва кръв около него. „Кръвта му е в двамата.“

— Провъзгласи когото щеш, по дяволите — каза на Крейкхол, След това се качи до Железния трон и седна с меча на коленете си, да види кой ще се появи да поиска кралството.

И тогава дойде Едард Старк.

„Нямаше право да ме съдиш, Старк.“

В сънищата му мъртвите прииждаха горящи, обгърнати от вихрещите се зелени пламъци. Джайм танцуваше около тях със златен меч, но когато свалеше един, други двама заемаха мястото му.

Бриен го събуди с ритник в ребрата. Светът още беше черен и на всичко отгоре валеше. Закусиха с овесени питки, солена риба и малко боровинки, които сир Клеос бе намерил, и се качиха на седлата преди да е изгряло слънцето.