Робърт Б. Паркър
Огън и лед (54)

54

Не се срещнахме при Спайк. Събрахме се на комплект маси за пикник на една отбивка на шосе номер 3, южно от Бостън. Аз седях от едната страна с бащата на Ричи. Тони Маркъс беше насреща ни. На съседната маса бяха Ричи и чичо му Феликс. Тай Боп се беше облегнал на бронята на линкълна със скръстени ръце и се тресеше под ритъма на дивашки барабан. Джуниър се извисяваше неподвижен зад него. И двете страни бяха довели със себе си воини — семейство Бърк бели момчета, а Тони Маркъс чернокожи и те седяха в колите на паркинга, без да гасят моторите. Виждах Бъстър и Коли в една от тях.

Тони ми се усмихна и каза:

— За хубаво малко момиче ти наистина забъркваш доста големи каши.

Не беше май най-подходящият момент да му обяснявам, че съм жена, а не момиче, затова само му се усмихнах и отвърнах:

— Просто си върша работата.

— И така, Дезмънд — обърна се Тони към бащата на Ричи, — какво мога да направя за теб?

Дезмънд Бърк имаше една от онези ирландски физиономии, които можеш да видиш на стари снимки на ИРА. В други времена той вероятно щеше да търси мъченичество на барикадите. Сега седеше, опрял брадичка на сключените си китки.

— Както вероятно знаеш, Тони, Съни ми е като дъщеря.

— Фил Рандъл знае ли го?

По свой си начин Дезмънд Бърк беше фанатик и като повечето фанатици нямаше чувство за хумор.

— Така че ако тя има проблем, приемам, че този проблем е и мой.

— Нищо не може да се сравни с любещото семейство — каза Тони.

Огледах се. На съседната маса Феликс не ни обръщаше никакво внимание. Седеше и гледаше втренчено Тай Боп. Феликс беше по-малкият брат на Дезмънд, бивш боксьор. Белезите от бурното му минало стесняваха очите и удебеляваха носа му, а яките му рамене бяха леко прегърбени от годините. Дезмънд беше теоретикът в предприятието на семейство Бърк. Феликс прилагаше идеите на практика. Погледнах към Тай Боп. И той не гледаше към нас. Наблюдаваше Феликс. Ричи наблюдаваше мен. Когато погледнах към него, той ми намигна.

— Не ми харесва особено, че Съни иска да е детектив — каза Дезмънд. — Но на Съни, изглежда, й е все тая харесва ли ми това, или не. Тя иска да е детектив и е детектив.

— Жените ги правят тия неща.

Представих си Мери Лу да слуша този разговор.

— И така значи, Съни има малко нужда да й помогнеш и мисли, че ако дойде при теб сама, може да се подразниш и да накараш онова там нервното да я пречука.

И да бе чул какво казаха по негов адрес, Тай Боп не реагира. Може би ухото му не регистрираше нищо друго освен честа стрелба.

— Мислиш ли, че бих го направил, Съни? — попита Тони.

— Разбира се, че би го направил — отвърнах аз.

Дезмънд се усмихна. Усмивката му беше само на лицето. Сякаш знаеше, че очакват от него да се усмихне, и го правеше както някои политици позират за снимка. Усмивката не се задържа дълго и когато изчезна, не остави никаква следа.

— Затова си помислих, че можем да седнем на масата и да стигнем до някакво споразумение — каза Дезмънд. Погледна назад към една от колите, която бръмчеше тихо недалеч от нас, и извика: — Коли, донеси ми термоса.

Коли слезе от колата, носейки висок зелен термос със сребърна капачка, която беше и чаша.

— Позволих си свободата да донеса кафе — каза Дезмънд. — Искаш ли?

Тони поклати глава. Дезмънд не предложи на никого другиго. Коли отвъртя внимателно капачката, извади вътрешната запушалка и наля кафе в чашката. Дезмънд кимна и каза:

— Остави го.

Коли остави термоса на масата и се върна в колата. В движенията му имаше някакво напрежение. Дезмънд взе чашката с две ръце и отпи.

— Какво споразумение? — попита Тони.

Ако изпитваше напрежение, то поне не го показваше. Изглеждаше абсолютно спокоен, приятен мъж, седнал на масичка за пикник с неколцина приятели. Около нас, по-точно пред сградата, където бяха тоалетните, непрекъснато спираха и тръгваха туристи в грозни къси панталони, цветни фланелки, с фотоапарати и деца, но те нямаха нищо общо с това събитие, което се явяваше нещо чуждо и странично в делничността на пристиганията и заминаванията им.

— Съни разследва няколко убийства — каза Дезмънд. — Тя твърди, че разследването може да се отклони към твоята територия.

Тони не каза нищо. Не изглеждаше да се бои от Дезмънд. Макар да беше лесно да се уплашиш от него. Всъщност Тони като че не се боеше от нищо. Което вероятно го беше направило това, което беше.

— Ако твърденията й са верни — продължи Дезмънд, — ние не искаме да я удариш.

Тони се ухили и възкликна:

— Прям. Винаги ми е харесвало това у теб, Дез, ти си прям човек.

— Наистина ще ти бъдем благодарни, ако й помогнеш.

— Дори и да не е в мой интерес ли? — попита Тони.

Забелязах, че докато говореше с Дезмънд, повечето от характерните за чернокожите звуци изчезнаха от гласа му.

— Съни няма да те натопи.

— Откъде да знам, че мога да й се доверя?

— Можеш да се довериш на мен — каза Дезмънд.

— Щом казваш, че тя ще долети в градината ми и ще каже нещо, дето няма да ми хареса, защо да не я пречукам тогава?

— Защото си живеем съвместно много добре в този град и ние не бихме искали това да се промени.

— Ще тръгнеш на война заради тая малка женска? — попита Тони.

— Семейство, какво да се прави — отвърна Дезмънд.

Той държеше кафето си в длани, опрял лакти на масата. Сега наклони леко чашата, за да отпие. Хлътналите му дълбоко очи се взираха настойчиво в Тони над ръба на чашата. Тони се приведе напред, а дланите му лежаха на масата. Побарабани леко по нея с пръсти и изрече:

— Забелязах, че си пуснал двама хулигани да вървят подире й.

Усетих някакъв спазъм в стомаха. Тони ме беше държал под око.

— Две прекрасни ирландски момчета — отвърна Дезмънд.

Тони пак побарабани с пръсти по масата.

— Ако с теб трябва да си нанасяме взаимно удари, ще е по-трудно да се върти бизнес.

— Така ще е — потвърди Дезмънд.

Тони побарабани още малко и каза:

— Не давам никакви обещания. Но ако Съни иска да ме посети утре, да дойде сама, без ония белезникави като корем на камбала ирландски гангстери по дирите й. Ще си поприказваме и нищо няма да й се случи. След това ще я караме ден за ден.

Дезмънд ме погледна. Аз кимнах. Ричи гледаше към Тони Маркъс. После каза:

— Ако със Съни се случи нещо, ти си мъртъв.

Феликс не помръдна, но ми се стори, че някак още по-съсредоточено се втренчи в Тай Боп, а той като че се поукроти. Погледът на Ричи бе в състояние да накара бравите сами да падат от вратите. Това бе оная част от него, която тъй и не разбрах напълно, нито пък някога харесах напълно. Но ако това притесни Тони, той овладя чувствата си и отвърна:

— Всички ще сме мъртви рано или късно.

— Рано — изрече Ричи.