Робърт Б. Паркър
Огън и лед (26)

26

По-голямата част от деня прекарах в кабинката на Гретчен Крейн. Липсата на човешко присъствие правеше дори стерилна среда като този тесен офис да изглежда някак по-празна от поносимото. Тишината сякаш се беше просмукала в нея. Прегледах систематично целия й шкаф с папки. Влязох в компютъра й. В него имаше списъци с имената на жени, измъчвани по един или друг начин и категоризирани според естеството на тормоза: семеен, служебен. Файлове от този род. Имаше списъци на закони, систематизирани по щатове, които по някакъв начин се явяваха репресивни за жените. Вътре бяха и имената на публични личности и позицията им по различни женски проблеми, както и списъци на законодателите и законите, имащи отношение към жените. Имаше и колекция от сексистки вицове. Имаше и голяма директория с всякакви неща за проституцията като олицетворение на сексуалната предубеденост и потисничество, а проститутките бяха третирани като неодушевени предмети. Имаше план за създаване на профсъюз на проститутките с бележка: „Жени от вси страни, сдружете се“. Както и очевидно сексистки по съдържание статии от вестници и списания.

В късния следобед огромното количество информация ме доведе до параноя. Разбрах, че сексизмът съществува, разбрах също така, че бидейки изследователката в тази компания, работата на Гретчен е била да събира доказателства за съществуването му. След като аз почувствах, че ме обзема параноя след един следобед четене, как ли се беше чувствала тя? Как ли би трябвало да се чувства Мери Лу, когато се чешеше там, където я сърби? Знаех много за сексизма, което често се обръщаше в моя полза, защото мъжете ме подценяваха. Също така познавах доста мъже, които не бяха сексисти. Познавах няколко, за които жената беше и е била важна част от живота им, техен най-добър приятел, техен партньор, съветник и център на съществуването им. Ричи беше такъв в много отношения. Може би прекалено много такъв. Навярно той и аз имахме нужда от малко сексизъм. Спомних си и как Мери Лу реагира, когато за пръв път видя Роузи. Очевидно предубеждение към кучетата.

Имаше и още нещо. Бях намерила множество материали за сексизма. Но нищичко за самата Гретчен. В папките й нямаше нищо лично. Никакви снимки на бюрото. Никакъв знак, че е имала някакъв друг извън капсулирания живот, който бе водила в тази кабинка, където бе проучвала злините, спохождащи съществата от женски пол. Дали наистина животът й бе толкова безсъдържателен, или просто тя бе разграничавала и поставяла всяко нещо на определеното му място?

Отидох при Мери Лу и я попитах.

— Не знам нищо за Гретчен освен това, което правеше тук, на работното си място. Била е, мисля, женена веднъж, но бракът е приключил, преди да започне работа при нас.

— Домашният й адрес?

Даде ми го.

— А нещо за бившия й съпруг? Знаете ли името му?

— Не.

— Фамилията му може ли да е Крейн?

— Съмнявам се, че толкова еманципирана жена като Гретчен ще запази фамилията на бившия си съпруг.

— Вероятно не. Едва ли знаете къде живее той, нали?

— Не. И все пак не мога да разбера защо се интересуваш.

— Мисля, че Лорънс Рийвс не се е самоубил — казах. — И тази мисъл поставя всичко под съмнение.

— И защо пак този твой странен скептицизъм?

— Не е имал патрони за пистолета, който го е убил. Никога не съм чувала човек да си купи пистолет, без да си купи и кутия с патрони. Но и да допуснем, че го е направил, пистолетът е бил зареден — нима е трябвало да тича навън и да си купи шест патрона? Няма и следа от разрешително за оръжие, без което не може да си купи пистолет или патрони в този щат. Той не беше от типа човек, който би притежавал незаконно оръжие. Не беше от този тип, който би бил наясно как да наеме убиец и, много съжалявам, но не мисля, че беше човек, който да се самоубива.

— Не го познаваше достатъчно добре, за да правиш такива заключения.

— Съвършено вярно. Нито пък го познавам достатъчно добре, за да реша, че би притежавал оръжие, че е познавал наемен убиец и че се е самоубил. Но тези заключения се налагат. Той или го е направил, или не. И достатъчно досадна е хипотезата, че го е направил, за да ме накара най-малкото да смятам, че не е.

— Е, няма да оборвам логиката ти.

— Благодаря. И ако логиката ми е вярна, сигурно някой друг е убил Гретчен, вероятно умишлено. Ако е така, тогава отговорът е може би в нейния, а не във вашия живот.

— А защо полицията не мисли така?

— Защото те имат стотици случаи, за които да мислят, и ако някой приключи прилично, нямат време да го разбутват отново.

— Но ти го правиш.

— Да.

— Е, мисля, че напълно грешиш. Но се възхищавам на жаждата ти за справедливост.

— Или както и да го наречем.

— Както и да го наречем.