Робърт Б. Паркър
Огън и лед (41)

41

Всеки четвъртък вечер имах лекция по композиция в Бостънския университет. Излизах от къщи в 5:30 ч, връщах се около 9:20 и извеждах Роузи на разходка. Това за нея беше безценна възможност да си свърши последната за деня работа; беше важно и за мен, защото след четири часа сама вкъщи тя щеше да бута топката и да я пуска в краката ми, докато не ми се прище да скоча надолу с главата от някой прозорец.

В мига, в който влязох, Роузи се завъртя няколко пъти и препусна към мястото, където висеше каишката й. Беше толкова възбудена, че едва й я закачих. Двете хукнахме към асансьора и излязохме на улицата. На пет крачки от вратата Роузи внезапно спря и се закова на място. Душеше усърдно с леко вдигната глава, изследваше плочите пред себе си с нос. Огледах се. Не виждах нищо особено. Паркираните до тротоара коли бяха празни и безмълвни.

— Хайде — подканих я. — Опасността, изглежда, отмина.

Роузи ме погледна, помаха опашка и тръгна пред мен със своята скоклива походка. Беше светла вечер с много звезди и почти пълна луна. Изминахме нашия обичаен маршрут до Форт Пойнт Чанъл, погледахме водата, обърнахме се и тръгнахме назад. Скоростта на придвижване зависеше от Роузи. Това беше нейната разходка и аз никога не определях колко дълго да души старателно някоя празна кутия от бира. Двете винаги вървяхме нататък по десния тротоар, а се връщахме по левия, така че Роузи да успее да подуши цялата си територия. Беше почти десет и половина, когато се върнахме. Пресякохме улицата и изведнъж Роузи опъна назад уши и се сниши. Малкото й тяло се изпъна, а опашката й щръкна като много късата опашка на куче птичар. Тя заръмжа сърдито. Спрях. Никога не я бях виждала да прави това. Винаги вдигаше голяма врява, щом зърнеше друго куче през прозореца на колата. Но иначе на улицата, където другото куче можеше да отговори със същото, тя обикновено не бе по-агресивна от зайче. Огледах се. Същата пуста улица. Същите празни коли, паркирани пред моя дом. Роузи продължи да ръмжи. Пристъпваше много бавно напред. Ушите й бяха все така опънати назад, почти залепени за главата, и тя едва ли не се влачеше по корем по уличната настилка. Тъй като беше претенциозно да носиш на кръста си оръжие на лекция по живопис, револверът ми беше в чантата. Извадих го. Вниманието на Роузи беше като че насочено към нашия вход. В лошо време случаен скитник можеше да се подслони вътре. Но нощта беше топла и ясна, а и входът не беше чак толкова комфортно място. Стиснах револвера и оставих Роузи да ме води, пресичайки почти пълзешком през улицата. Щом се оказахме на отсрещния тротоар със същите паркирани коли между мен и входа, усетих цигарен дим. Спрях. А Роузи се сниши още повече и ръмженето й се засили. Огледах внимателно входа. Въпреки лунната светлина той беше все още в дълбока сянка. И тогава забелязах движение и проблясването на нещо метално. Коленичих зад паркирана кола точно преди някой да стреля по мен. Блесна дуло и отекна гърмежът на доста голям пистолет. Последва нов изстрел и един куршум се заби в колата, зад която се криех. Агресивността на Роузи се бе изпарила от пукотевицата и тя тръпнеше от нетърпение да избяга. Колата до мен бе с фар за мъгла и аз го използвах да закача на него каишката й. Тя задраска яростно по асфалта. Аз не помръдвах. Онзи с пистолета не можеше да остане вечно във входа. Всъщност хората обикновено не се обаждат на ченгетата, за да съобщят за престрелка. Но стрелялият не можеше да е сигурен, че някой няма наистина да го направи, и напрежението щеше да го смаже. Рано или късно тя… или той трябваше да се покаже. С риск да съм сексуално предубедена, реших, че стрелецът може би е мъж. Той знаеше, че съм жена, и по тая причина щеше да е непредпазлив. Извих се зад паркираната вляво от мен кола и се мушнах между една хонда и един таурус. Зад мен Роузи продължаваше да прави опити да избяга. Не обърна никакво внимание на това, че се преместих. Съжалих я. Но щях да се почувствам още по-зле, ако тя осиротееше. Заредих револвера.

Стрелецът излезе на улицата. Беше Джърмейн. Чудесно. Той щеше да е изпълнен с пълно пренебрежение към една жена. Така и беше. Тръгна изправен към колата, където си мислеше, че съм. Беше с пистолет, който държеше небрежно. Дори сега се перчеше. Прокраднах се между хондата и тауруса, изскочих му в гръб, опрях дулото на револвера си във врата му и го сграбчих с лявата си ръка за косата.

— Ако мръднеш, ще те убия — изсъсках аз.

Той замръзна на мястото си.

— Пусни пистолета! Веднага!

Той го пусна.

— Лягай долу! — извиках. — По очи! С ръце на главата!

За да бъда по-убедителна, натиснах леко дулото в черепа му. Той направи каквото му бе наредено. А щом легна на тротоара, изритах пистолета му под една от паркираните коли. Сега, когато вече никой не стреляше, Роузи се поуспокои. Продължаваше да опъва каишката, но стоеше на едно място. Не си прахосваше силите.

— Защо стреляш по мен, Джърмейн?

— Мамка ти, кучко.

— Това не е точният отговор, Джърмейн. Мога да те застрелям при самозащита и никой няма да каже нищо.

— Не можеш да ме гръмнеш отзад в главата и да кажеш, че е било самозащита.

— Мога да кажа, че си се опитал да избягаш.

— Не ти стиска.

— Ти само се опитай да станеш и ще видим дали ми стиска.

Точно това възнамерявах да направя. Ако се опиташе да стане, щях да го застрелям. Но той беше прав. Не мислех, че е въпрос точно дали ми стиска, или не, но не можех да го застрелям в тила, докато лежи, проснат на тротоара. Извадих от чантичката мобифона си и позвъних на полицията.

Джърмейн, Роузи и аз представлявахме вероятно доста странна гледка, докато чакахме на лунна светлина патрулната кола. Никой от нас нямаше какво да каже и ние през цялото време мълчахме. Единият от униформените в патрулката беше чернокожа жена на име Еми Джеферсън, която познавах от Академията, а другият — бял мъж, когото не познавах. И двамата бяха с ръце на кобурите. Аз продължавах да държа револвера си опрян в тила на Джърмейн.

— Кого си спипала, Съни Рандъл? — попита Еми.

— Джърмейн Листър — отвърнах. — Опита се да ме убие.

— Направи ли го, Джърмейн? — попита го тя.

Полицаят му сложи белезници. Беше едър мъж с набито тяло, което подсказваше, че е прекарал доста време в залата за вдигане на тежести. След като белезниците щракнаха, аз върнах ударника на пистолета, прибрах оръжието в чантичката си, отидох за Роузи и я взех на ръце. На нея много бързо й минаваше. Веднага щом я вдигнах, тя започна да маха с опашка и да ме ближе. Бялото ченге потупа Джърмейн, а после го изправи.

— Пистолетът му е под онази кола — казах. — Някой от куршумите може да се е забил някъде в колата.

Еми кимна и каза:

— Това оставяме на оперативната група. — После погледна Джърмейн и добави: — Знам те. Ти държиш верига от проститутки.

— Нищо не знаеш — отвърна той.

Не поглеждаше към мен.

— Знам, че ще те затворим за много повече неща освен сводничество, Джърмейн — отбеляза Еми. — Защо стреля по тази жена?

Той не поглеждаше и към нея.

— Пистолетът е под този додж — обади се бялото ченге. — На вратата на колата има дупка от куршум.

— Що не качиш Джърмейн в патрулката? — предложи Еми.