Робърт Б. Паркър
Огън и лед (9)

9

Промяната във времето бе очевидна. Вече се беше стъмнило. Карах Мери Лу от работа вкъщи. Роузи беше отзад и търпеливо понасяше своето временно преместване. Тъй като бях видяла преследвача, реших, че няма да имам нужда от пушката, която остана в шкафа у дома. Така че Роузи разполагаше със задната седалка.

— Името на човека, който ви следи, е Лорънс Рийвс. Живее на Бруклайн стрийт в Кеймбридж.

— Откри ли го вече?

— Да.

— Какво се каниш да правиш?

— Да се посъветвам с вас — отвърнах.

— Говори ли с него?

— Да.

— Какво каза той?

— Каза, че обича да размазва кучки.

Мери Лу леко сви рамене, сякаш в колата беше студено.

— Вие познавате ли този тип?

На Мери Лу като че й стана още по-студено.

— Не.

Бяхме на Мас Пайк, карахме на запад и се движехме много бавно, когато изобщо се движехме.

— Сигурна ли сте? — попитах.

— Сигурна съм кого познавам и кого не познавам.

— Последния път, когато ви попитах, не бяхте толкова непреклонна.

— Не те наех, за да се препираш с мен.

— Може би просто сте прекарали приятно някоя нощ… някъде?

— Съни, аз съм лесбийка.

— Добре, защо тогава оня тип ви преследва?

— Защо психарите правят това, което правят? Аз съм публична личност. Кой знае какво място заемам в психиката му.

— При цялото ми уважение към вашата известност, Мери Лу, повечето преследвани по този начин публични личности са доста по-известни от вас.

— За обществото като цяло, но не и непременно за този мъж.

— Може би.

— Вероятно не му харесва политиката ми.

— Е, не е нужно да си блъскаме главите сега — казах. — Рано или късно ще разбера.

— Не.

— Не ли?

— Не. Хората от този род се развихрят, когато са обект на чуждото внимание. Мисля, че трябва да бъде оставен сам на себе си.

— И аз ще ви разкарвам напред-назад до края на живота ви, така ли?

— Може би той ще се откаже. Или дори вече се е отказал. Може да си го изплашила.

— Разбира се. Сигурно е точно така. Срещаш психопат с ужасни маниакални подбуди, казваш му някои истини право в очите и манията му се изпарява.

— Искам да стоиш настрана от този човек — каза Мери Лу.

Твърде много години бях прекарала с майка си, за да мисля, че е възможно да постигна нещо с разумни доводи.

— Вие сте шефката — казах.

— Постарай се да го запомниш — отвърна тя.

— Разбира се.

Известно време мълчахме, придвижвайки се с мъка по магистралата.

— Поддържате ли някакъв по-интимен контакт? — попитах.

Опитах се да променя тона си, така че въпросът да прозвучи като нехайно дърдорене.

— Доста съм близка с една личност.

— Но не живеете заедно.

— Не.

— Гледай ти, бих се радвала да се запозная някога с нея.

Мери Лу въздъхна дълбоко и шумно.

— Не сме сключили споразумение за разширяване на социалните контакти с теб, Съни. Наех те да ме охраняваш.

— Благодаря, че ми го напомнихте.

Останалата част от пътя до дома й изминахме много бавно, без да пророним нито дума. Веднага щом Мери Лу слезе, Роузи зае мястото й на предната седалка. Изчаках отпред, докато Мери Лу влезе във фоайето и вратата след нея се затвори с щракване. Зърнах и портиера.

— Тя ни лъже, Роузи — заключих аз.

Роузи не изрази никакво несъгласие.