Робърт Б. Паркър
Огън и лед (45)

45

Изведох Роузи за сутрешния й тоалет. И когато свих по Съмър стрийт, една светлокафява тойота се отлепи от бордюра пред дома ми и подкара бавно след мен. Спрях. И колата спря. Взрях се да видя нещо през предното стъкло, но утринното слънце го правеше непрогледно. Озърнах се. Имаше още няколко кучета със стопаните им. По-нагоре щатско ченге в оранжева жилетка на пътната полиция регулираше потока от коли покрай един строеж. Щеше да е направо нагло да ме ударят точно сега. Докато стоях и го обмислях, колата спря до един пожарен кран и прозорецът откъм мястото до шофьора се спусна. Приближих и надникнах вътре.

— Бъстър — извиках. — Какво, по дяволите, правиш?

— Феликс ни каза да те пазим.

Бъстър беше едър мъж с много къс врат и почти никаква коса на главата. Беше един от воините на семейство Бърк. Шофьорът бе слаб, с лунички и рижа коса, а под навития ръкав на дясната му ръка се виждаше синя татуировка. Не го познавах.

— Това е Коли — представи го Бъстър.

— Здравей, Коли — поздравих.

Той гледаше право напред и само кимна, без да обърне поглед към мен.

— Бъстър, нямам нужда да ме пазят.

— Феликс предупреди, че така ще кажеш.

— Не искам да ми вървите по петите.

— Феликс предупреди, че и това ще го кажеш. Но нареди независимо от всичко да те следваме навсякъде. Каза, че Дезмънд не иска да ти се случи нещо лошо.

— А Ричи?

— Не знам нищо за Ричи — отвърна той. — Ние работим за Дезмънд и Феликс.

Кимнах. Излишно беше да споря. Бъстър нямаше да обърне внимание на приказките ми. Щеше да прави онова, което Феликс Бърк му е наредил.

— Това там твоето, опосум ли е? — попита той.

— Роузи е миниатюрен бултериер.

— Ясно.

Коли се усмихна, без да откъсва очи от улицата. Беше отпуснал ръце върху кормилото.

— Е, аз ще се разходя ей до там, до строежа. Ще се върна по същия път и ще оставя Роузи вкъщи. После ще изляза, ще си взема колата и ще ида до Кеймбридж. Ще спра някъде да купя две кафета и понички. После ще ида при приятелката си Джули.

— Разбра ли, Коли? — попита го Бъстър.

Коли кимна.

Двете с Роузи приключихме разходката и аз се отправих към Кеймбридж. Бъстър и Коли ме следваха. Не толкова близо, че да нямат време да реагират. Нито пък толкова надалеч, че да ги загубя в движението. Направих няколко внезапни завоя само за да видя как ще действат. Коли се справи без затруднение. Паркирах на Къркланд стрийт пред голяма стара триетажна викторианска къща, разделена на апартаменти. Този на Джули беше на третия етаж. Кухня, дневна, баня и спалня. Мебелиран като старо общежитие — евтина гарнитура с политура в цвят на клен, линолеум на пода в кухнята и фабричен килим в червено и зелено в дневната.

— Наех го мебелиран — обясни Джули. — Просто докато се организирам.

— Харесва ми — казах.

Джули затвори вратата след мен и каза:

— Някога живеех в голяма къща.

И съвсем като човек, живял в голяма къща, Джули си спомняше своята повече с носталгия, отколкото с точност. Е, поне що се отнася до комфорта, беше точна. Извадих кафетата и ги сложих на кухненската маса.

— Имаш ли чиния? — попитах.

Джули извади от шкафа бяла пластмасова чиния и я остави до кафетата. Сложих поничките в нея.

— Нямам топено сирене — каза Джули.

— Бедрата ми ще са ти благодарни — отвърнах. — Може и обикновено.

Известно време пиехме кафе и отхапвахме от поничките.

— Е, как е да живееш сама? — попитах.

— Би трябвало да знаеш — отвърна Джули.

— Питам те как се чувстваш сама.

Джули погледна покрай мен към кухненската стена, на която някой беше залепил ваденки с цветя. До закачения на стената телефон имаше празна поставка за листчета за бележки.

— Изплашена.

— Всеки е изплашен в началото.

— И ти ли?

— Разбира се, събуждаш се нощем и мислиш: „Господи, какво направих? Къде ми е къщата, съпругът, животът?“.

— Къде са ми децата? — додаде Джули.

Кимнах.

— Ти поне си имаш кучето.

Отново кимнах.

— Искаш ли да се върнеш? — попитах.

— Не мога.

— Не е нужно.

— Страхът отминава ли?

— Напълно.

— Божичко, не знам какво да правя.

— Вече направи нещо. Не трябва да правиш друго точно сега.

Джули кимна. Беше боса, с джинси и черна тениска. Косата й беше добре оформена, но не се беше гримирала.

— Трябва да обсъдя нещо с теб, ако може.

— Не знам доколко мога да съм ти полезна точно сега — отвърна Джули.

— Нека ти опиша най-общо случая.

Тя кимна.

— Мери Лу ме помоли да я пазя от някакъв мъж, който я следеше, казваше се Лорънс Рийвс. Аз приех. После една жена на име Гретчен Крейн, която работеше за Мери Лу и до известна степен приличаше на нея, бе убита. След което Лорънс Рийвс бе намерен застрелян. Оставил беше писмо, в което казваше, че той е убил Гретчен, вземайки я за Мери Лу. На ченгетата това писмо им хареса — то обясняваше две убийства. Но аз не повярвах. И продължих. Открих, че всъщност Мери Лу е имала сексуална връзка с Лорънс Рийвс, въпреки че е войнстваща лесбийка. Че има приятелка — чернокожа, на име Натали Годар. Те са толкова предана двойка, че Натали е приела фамилията на Мери Лу, макар двете да не живеят заедно.

— Доста често срещано явление — каза Джули.

Бе отчупила парченце от поничката си и го ядеше на малки хапки.

— Разкрих също така, че Гретчен е правила проучвания за проституцията с идеята да спаси проститутките от греховния живот и вероятно да ги организира политически.

Джули се изсмя. Аз свих рамене.

— Преследвайки тази цел, тя влиза в контакт с Тони Маркъс, който върти проституцията в тази част на света. Той я изпраща при сводник на име Джърмейн Листър. Джърмейн й дава възможност да говори с една от проститутките. Когато Гретчен ходи при момичето, често я придружава Натали, която очевидно й е помагала в проекта.

— Натали беше приятелката на Мери Лу ли?

— Точно така.

— Имала ли е любовна връзка с Гретчен?

— Бих предположила, че е имала. Отгоре на всичко, преди да стане Годар, фамилията й е била Маркъс.

— Също като на Тони гангстера.

— Именно.

— И той ли е чернокож?

— Естествено.

— Мислиш ли, че Натали е свързана с Тони?

— След като разговарях с нея, Джърмейн…

— Кой пък е Джърмейн?

— Сводникът, при който ме изпрати Тони. Джърмейн се опита да ме убие.

— Господи!

— Всичко е наред. Не успя. Сега е в полицията и ченгетата се мъчат да го накарат да проговори. Умират да спипат Тони Маркъс.

— Могат ли?

— Джърмейн твърди, че го е направил на своя глава, защото съм досаждала на момичетата му.

— А ти какво мислиш?

— Че го направи, защото разговарях с Натали Годар-Маркъс, и че между тях има връзка, за която Тони не иска да се знае. Но мисля, че Джърмейн се бои твърде много от Тони, за да го намеси в това.

— Да, със сигурност е много сложно.

— И става все по-зле или по-добре, зависи от какъв ъгъл го погледнеш. Всяка седмица Лорънс Рийвс, любовникът и преследвачът на Мери Лу, се е срещал с проститутка на име Джуъл — едно от момичетата на Джърмейн. Търсел бурен секс човекът.

— Каква объркана мрежа изплетохме само — каза Джули.

Допи си кафето, надникна в чашата ми, за да се увери, че съм изпила и своето, взе чашите, стана и ги хвърли в бяло пластмасово кошче. После се облегна на кухненския плот, скръсти ръце и каза:

— Не съм говорила с децата си. Майкъл не ми разрешава.

Кимнах.

— Донякъде не го упреквам. Той ми е много сърдит. Но аз имам право да разговарям с децата си, нали?

Станах, отидох до прозореца и погледнах към улицата. Бъстър и Коли се бяха паркирали плътно до колата ми. Трябваше да призная, че изпитвах нещо като облекчение. Обърнах се към Джули и казах:

— Разбира се, че имаш право да разговаряш с децата си. Не е нужно аз да ти го казвам.

— Така се разкъсвам.

— По дяволите. Изслушвах те, съчувствах ти, давах ти съвети и препоръки и се вълнувах от всичко, което казваше, откакто на главата ти се струпаха неприятности. Сега те моля да ме изслушаш. Струва ми се, че ще е по-добре за самата теб да престанеш да мислиш за себе си, пък макар и за малко.

Джули ме гледаше втренчено. Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Хайде, скъпа, стегни се. Имам нужда от помощта ти.

Тя ме изгледа мълчаливо. После се обърна, приведе се над мивката и си наплиска лицето със студена вода. Избърса се с книжна кърпа, хвърли я в боклука и седна отново на масата.

— Права си — каза. — Хайде двете с теб да обмислим от всички страни тая работа с Мери Лу.

Което и направихме.

Три часа по-късно слънцето се бе преместило достатъчно на запад, за да грее под наклон през грозното малко прозорче на грозната кухничка на Джули. Бъстър и Коли бяха все така долу. А пред Джули имаше две страници жълта хартия, изпълнени с бележки и драсканици, диаграми на отношения и стрелки, сочещи към различни имена.

— Какво търсим? — попита тя.

— Някаква повторяемост. Взаимовръзка. Структура.

Джули се засмя леко и без удоволствие и каза:

— Май прекалено много искаш от живота. Поставяш твърде сериозни изисквания.

— Само защото твоят живот е объркан, не значи, че животът като цяло е такъв.

— Така ли? Мислиш, че драматизирам? Че преувеличавам собственото си нещастие?

— Не е ли своеобразно драматизиране да приемаш, че болката ти е всемирна? — попитах аз.

Джули ми се усмихна и каза:

— Ей, дявол да го вземе! Прекалено си умна за детективка.

— Може би това е причината да стана такава.

Джули се опули насреща ми и се върна към записките си.

— Е, има някаква повторяемост — обяви тя.

— Сексуална измама ли?

— Това е една част, но има и по-важна зависимост.

— Разкажи ми нещо повече за тази зависимост — помолих аз.

— Защо да си правя труда, като и ти я виждаш?

— Ти ми помогна да я видя и ти би могла да ми помогнеш да я разбера.

— Е, благодаря.

— Няма защо — отвърнах. — Много си умна за психотерапевтка.

Джули се разсмя и смехът й ми се стори истински.

— Може би това е причината да съм терапевт.

— И какво виждаш? — попитах.

— Нестандартен секс. Непозволен секс. Не знам точната дума, но неподходящ секс.

— А, да, терминът на терапевтите за странен. Или за перверзен.

— Неподходящ ли? Да, това е полезна дума. Мери Лу например е изневерявала на Натали с Лорънс. Това е то неподходящо действие.

Като говореше, цялата й същност ставаше професионална. Не беше вече обърканата и обезумяла хлапачка. А другата, порасналата Джули.

— Натали сигурно е изневерявала на Мери Лу с Гретчен. Колкото до Лорънс, не допускам, че би го нарекла изневяра, защото връзката им не е била кой знае каква, но не би го нарекла и вярност. Той е посещавал редовно проститутките на Джърмейн, докато очевидно се е опитвал да спечели, следейки, Мери Лу. Джърмейн, който се е опитал да те убие, е продавал сексробини за Тони Маркъс, който пък може би е свързан с Натали, която е придружавала Гретчен на разговорите й с Джърмейн и с… как й беше името… Джуъл, която е една от продаваните от Джърмейн момичета. За каквото и друго да става дума, все стигаме до секса.

— Да предположим, че е така. Откъде да започна да гледам?

Джули потупа леко устни с върховете на пръстите си, а после попита:

— Знаеш ли стихотворението на Робърт Фрост „Огън и лед“?

— Детективите не четат поезия — отвърнах.

Джули кимна и каза:

— Терапевтите четат.

Отметна глава назад, устреми поглед към тавана, присви очи и изрецитира стихотворението като наблегна интонационно на последните строфи…

Но ако мре

с повторна смърт,

омразата познал добре,

ще кажа: „Става и ледът“.

— Отмъщение?

— При целия този секс — потаен и явен — някъде трябва да има и ревност — каза тя. — Бих започнала с отношенията между Натали и Мери Лу.

— Една и съща страст. Различно приложение.

Джули се усмихна. Беше леко снизходителната усмивка на психоаналитик към аматьор, но истинска, каквато не бях виждала напоследък у нея.

— Нещо от този род — каза тя.