Робърт Б. Паркър
Огън и лед (31)

31

Джули ме взе в 8:30 и подкарахме към клиниката в Брайтън. Отвън висяха няколко мършави и твърде опърпани жени, протестиращи срещу абортите. Никоя от тях не изглеждаше способна да забременее. Дори в далечното бъдеще.

— Искаш ли да влизаш? — попитах Джули.

— Не още. Имам определен час за девет. Мразя да седя в чакалнята и да гледам други жени в моето положение.

— Можем да поседим в колата.

Джули се загледа в протестиращите.

— Мислиш ли, че ще ни направят нещо, когато влизаме? — попита.

— Могат да те нарекат убийца или нещо от този род — отвърнах. — Не изглеждат много енергични.

— Надявам се у никого да няма бомба.

— Сигурно нямат.

— Спомняш ли си, че преди няколко години някакъв кретен стреля по клиника?

— Да.

— Имаш ли у себе си пистолет, Съни?

— Винаги нося пистолет. Но се съмнявам, че ще ми е нужен.

Помълчахме, докато Джули гледаше протестиращите.

— Наясно ли си със себе си, че искаш това? — попитах я аз.

— Трябва да го направя.

— Добре. Престани тогава да си внушаваш смъртни страхове. Това е най-обикновена медицинска процедура. Случва се всеки ден. Няма защо да се самобичуваш предварително.

— Мислиш ли, че това, което върша, е правилно?

— За теб ли? Не аз трябва да го кажа.

— Щеше ли да го направиш, ако беше на мое място?

— Мисля, че си допуснала грешки, които аз, надявам се, не бих направила. Но ако все пак аз се бях оказала в твоето положение ли? Да, щях да го направя.

— Какво мислиш за аборта изобщо?

Джули нервничеше. Лицето й под грима беше бледо, от което той изглеждаше направо крещящ. Приятелката ми преглъщаше често-често.

— Опитвам се да не губя твърде много време в размисъл върху нещата изобщо — отвърнах.

— Но ти се налага понякога.

— Общо взето, мисля, че има абсолютно железни аргументи в полза и на едното, и на другото.

— Тогава как стига човек до решението?

— Прави каквото трябва.

— Без да знае дали е правилно?

— Не, като знае, че е правилно за момента.

— Това много напомня за така наречената ситуационна етика. Действаш в зависимост от ситуацията и това е добро.

— Може би.

Погледнах часовника на таблото.

— Време е — казах аз.

— О, господи — простена Джули.

— Това е просто още едно посещение при гинеколога. Ще съм с теб.

— Едва ли. Не знам.

— Джули, ако го направиш, ще си определила отношението си към аборта. А то е, че при определени обстоятелства и в определено време той е наложителен.

— Съни…

Чаках. Тя не помръдваше. В очите й имаше сълзи. Дишаше учестено.

— Ако можех да ти кажа как да постъпиш, щях да го направя — уверих я. — Бих искала да мога. Но знам едно — двете можем да си идем, но проблемът не. И всеки следващ ден той ще става все по-голям.

— То — изрече Джули.

Мълчах. Нямах какво повече да кажа. Погледнах към тълпата демонстранти. Дали някоя от тях има пистолет, запитах се. Отворих ципа на чантичката на кръста си, в която носех своя. Джули отвори вратата и слезе. Слязох и аз и двете пресякохме улицата към клиниката. Когато минахме покрай нисък и дебел възрастен човек с посивял перчем, той измърмори: „Убийци“. Изпитах неудържимо желание да изкрещя „не аз“, но все пак проявих благоприличието да го потисна, докато прекрачвахме прага на клиниката.