Робърт Б. Паркър
Огън и лед (5)

5

Беше единайсет и пет преди обяд. Намирах се близо до Куинси Маркет. Седях в дъното на ресторанта на Спайк заедно с него и една жена на име Мери Лу Годар, на която Спайк току-що ме бе представил. Други посетители нямаше. Самотна келнерка седеше на маса до отсрещната стена, пиеше кафе, пушеше и четеше списание „Вог“. Над нея висеше табелка с надпис: БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ НЕ ПУШИТЕ. В заведението имаше няколко такива.

— Ами келнерката? — обърнах се към Спайк.

— До обяд имам нужда само от една.

— Пуши.

— О, имаш предвид БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ НЕ ПУШИТЕ ли? Става дума само за посетителите.

— А ние какви сме?

— Гости на управата — отвърна Спайк. — Разкажи й в какво положение си изпаднала, Мери Лу.

Тя беше около петдесетте. Имаше къса посивяваща коса и квадратно лице. Носеше черна, закриваща ушите й барета и черно поло. Изглеждаше тъй, все едно е прекарала живота си, пушейки „Голоаз“ и четейки Пруст. Без да харесва нито цигарите, нито писателя. Погледна ме така, сякаш и мен не харесваше особено.

— Не се притеснявай от вида на Съни — каза й Спайк. — Прави се на Мег Райън.

— Коя е Мег Райън? — попита Мери Лу.

В ресторанта влязоха две двойки и застанаха на входа в очакване. На рамото на единия от мъжете висеше нова камера в черен кожен калъф.

— Извинете ме. — Спайк стана, насочи се към новодошлите и взе четири менюта от лавицата до входа.

— Четирима за обяд — каза оня с камерата.

— Имате ли резервация? — попита любезно Спайк.

— Нужна ни е резервация ли? — Мъжът с камерата се вторачи в празното помещение.

— За предпочитане е — заяви Спайк. — Почакайте една минутка. Ще видя какво мога да направя.

Той се засуети из ресторанта, оглеждайки масите, а после настани четиримата на първата до вратата, постави менютата пред тях и тръгна обратно към нас. Пътем, минавайки край келнерката, потропа по масата й. Тя кимна, въздъхна, подгъна крайчето на страницата, за да си отбележи докъде е стигнала, пусна цигарата си в чашата с кафето и отиде да вземе поръчките.

— Разказа ли й? — попита Спайк Мери Лу, като седна.

Тя поклати глава.

— Изпаднахме в такъв транс от начина, по който омайваше онези посетители, че никоя от нас не можеше да говори — обясних аз.

— Мразя посетителите — подхвърли Спайк. — Мери Лу има нужда от помощ.

— Мога да говоря и сама — отсече тя.

— Радвам се да го чуя — каза Спайк и кимна към мен.

— Аз съм директор на организацията „Големи крачки“. Даваме консултации от феминистка гледна точка.

— Бихте ли ми разказали нещо повече за вашата дейност — помолих аз.

— Разбира се. Консултираме американските корпорации, като намираме и предлагаме решения на проблеми, свързани с дискриминацията на полова основа. Съдействаме на юридически фирми и извършваме проучвания както за обществения, така и за частния сектор.

— Жени от вси страни, сдружете се — обявих аз.

Мери Лу ме погледна с каменна физиономия.

Спайк се ухили и заяви:

— Видя ли, прав бях, че ще се сработите чудесно.

— Не обичам шегите — рече Мери Лу и погледна надолу към Роузи, която се бореше шумно с един кокал. — Нито пък, държа да кажа, обичам особено кучетата.

— Можем да елиминираме шегите. Но кучето е част от семейството — заявих.

Тя кимна, сякаш не очакваше нищо по-добро.

— Някой ме следи. Миналата седмица офисите ми бяха преобърнати вандалски надолу с главата. На телефонния секретар имаше заплаха.

— Какво гласеше?

— Че ще ме убият. Изразено в злостни сексистки клишета.

— Гласът мъжки ли беше?

Мери Лу ме погледна стреснато и отвърна:

— Разбира се.

Роузи бе престанала да гризе кокала и се изправи на задни лапи, а предните сложи на стола на Спайк. Той се приведе и я взе. Тя се разположи в скута му с отворена уста и изплезен език. Беше се задъхала леко от усилието.

— Спайк, трябва ли да се държиш така? — попита Мери Лу.

— Аха — отвърна той.

— И какво бихте искали да направя? — зададох своя въпрос.

— Да ме защитите. Да сложите край на този тормоз.

— А защо не се обърнете към ченгетата? Защо не поискате да му забранят да се доближава до вас?

— Не искам да излагам на показ личния си живот.

— Значи знаете кой е?

— И какво, ако е така?

— Обикновено не се занимавам с подобни неща, но вероятно бих могла да намеря двама по-яки мъже да поговорят с преследвача ви. Да го вразумят, било и прибягвайки до употребата на сила.

— Спайк вече го предложи — отвърна тя. — Но аз ненавиждам насилието и няма да допусна да ме спасяват мъже.

Роузи се обърна в скута на Спайк и близна носа му.

— Нуждая се от бодигард — заяви Мери Лу. — Спайк ми препоръча вас.

— Поласкана съм, но не разполагам с такива възможности.

— Парите не са проблем.

— Радвам се — казах. — Но по същество работя сама. А за първокласна охранителна дейност са нужни повече хора.

— Не бихте ли могли да наемете?

— Не и жени.

— Не мога да ползвам мъже.

— Има мъже, които ще ви защитят, без да осквернят чувствата ви.

— Не мога да ползвам мъже.

— Дори не и заклети педита? — попита Спайк.

Мери Лу поклати глава. Спайк се ухили. Седях спокойно и мълчах. През годините бях открила, че това е доста ефективен начин да не те помислят за глупачка.

— Можете ли да ми помогнете? — попита Мери Лу.

— Не знам как — отвърнах. — Сам човек не може да го направи както трябва.

Седяхме и мълчахме. Роузи бе престанала да ближе Спайк. Тя сложи лапички на масата, опря брадичка на тях и започна да похърква.

— Нямам кого другиго да помоля — каза Мери Лу.

Тя не ми харесваше особено. У нея имаше нещо от тесногръдата увереност на майка ми. Не ме мислеше за забавна. А и не харесваше Роузи.

— Нямам никого — каза Мери Лу.

Гласът й потреперваше.

— Охранява ли се офисът ви? — попитах аз.

— През деня всичко е наред. Имаме пазач във фоайето, а персоналът ни е петнайсет души.

— Все жени?

— Разбира се.

— А домът ви?

— Живея в апартамент в охраняема сграда.

— На кой етаж?

— На петия.

— Колко етажа е сградата?

— Десет.

Кимнах.

— Можете ли да ми помогнете?

За минута седях и се вслушвах в дишането си. Погледнах Спайк. Той се ухили и каза на Мери Лу:

— Това е просто любовна прелюдия. С твърде меко сърце е, за да ти откаже.

— Прав ли е? — попита Мери Лу.

— Да — отвърнах.