Робърт Б. Паркър
Огън и лед (29)

29

В късния следобед Джули седеше с изпито лице и подпухнали очи на кухненския ми плот и пиеше бърбън с вода.

— Ще ми се да съм пушачка — изхълца тя.

— Домогваш се до всеки порок, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Пиеш много.

— И какво от това?

— Опитах се да се пошегувам. Изглеждаш отчаяна.

— Отчаяна съм.

— Какво мога да направя?

— Можеш да дойдеш с мен, когато отида да правя аборт.

— Бременна ли си?

Джули отпи малко бърбън. Роузи вдигна глава от леглото ми в другия край на стаята, където спеше, огледа се за признаци, че ще ядем — надежда, внушена от потракването на леда в чашата — но като видя, че няма такива изгледи, отново си легна.

— Това би трябвало да е основанието за аборт.

— Тъп отговор — казах. — Извинявай.

— Няма нищо. Не знам какъв би трябвало да е умният отговор.

— Може би мълчаливо кимване.

— Може би.

Седяхме и мълчахме.

— Може ли още едно? — попита Джули.

Станах и й налях още бърбън.

— А Майкъл?

— Не знае.

— Негово ли е?

Джули отпи още малко и отвърна:

— Не.

— Наясно ли сме от кого е?

— Може би от Робърт.

— Той знае ли?

— Не.

— Мислиш ли, че би трябвало?

— Сигурно има време да си поговорим за това какво правя с живота си. Но точно сега не ми е нужно да си доктор Фройд, Съни. Предстои ми аборт и умирам от страх да отида сама.

— Разбира се — казах. — Ще дойда с теб.

На леглото ми Роузи леко похъркваше. Както го правят кучетата. Джули се вгледа в чашата си, преди да пийне.

— Никога не съм си представяла, че ще изпадна в такова положение — заяви тя. — Винаги съм си мислела, че ще се омъжа за добър човек, ще отглеждам децата си, ще работя половин ден, помагайки на хората да разрешат проблемите си, и ще потъна в скучно щастливо ежедневие с мъжа, когото обичам. Може би малко пътешествия, когато децата пораснат.

— Никога не съм си мислила, че ще се разведа.

— Животът ти го причини, нали? — попита Джули.

— Не съм сигурна дали вината е на живота — отвърнах.

— О, за бога, Съни, налей си нещо и се напий с мен.

Станах, налях си чаша бяло вино и пак седнах до Джули на плота.

— Така е по-добре. Проблемът е, че харесвам Майкъл. Може би дори малко го обичам.

— Може би ли?

— Може би.

— Мислех, че любовта е нещо доста сигурно.

— Защото ти си ти, Съни. Нещата са ти много ясни. Знаеш коя си. Знаеш какво искаш и то е онова, което би трябвало да искаш. Обичаш кучето си. Гледаш си работата.

— Обичам кучето си — казах.

— Разбираш какво имам предвид, нали? Хубаво и ясно.

— Освен че обичам Ричи, а двамата сме разведени.

— Стават гадости. Но ти не се паникьоса. Не се остави някой, за когото не ти пука, да ти направи бебе.

— Знам какво искам — казах.

Джули си наля още бърбън и сложи лед. Този път не си направи труда да добави вода.

— И аз. Искам да правя това, което искам, и да не бъда упреквана от всички през цялото време.

— Майкъл ли те упреква?

— Той мисли, че не съм добра майка. Мисли и че не съм… мисли, че не съм много добра в леглото.

— А ти?

— С него ли? Не.

— И той те притиска с упреци, така ли?

— Да. Лоша майка, лоша съпруга.

— И колкото повече те притиска…

— … толкова по-зле съм в леглото.

— И рефренът се повтаря ли, повтаря…

Джули се потупа по плоския корем и каза:

— И излиза наяве тук.