Робърт Б. Паркър
Огън и лед (36)

36

Седях на пода и подхвърлях на Роузи топката. Валеше, а тя не обичаше да излиза, когато вали, затова мятах топката до отсрещния ъгъл и тя я връщаше. Трийсетина минути подобно занимание се равняваха на разходка и така я удържах да не се разбеснее до степен да троши де що й попадне. Бях извадила папката с нещата на Лорънс Рийвс и гледах календара, който бях взела от дома му. Търкулнах топката покрай кухненския плот и Роузи се втурна след нея. Догони я, забута я с нос, за да се плъзне тя още малко напред, но щом най-сетне я прибута до перваза в далечния край на моята мансарда, я подбра и препусна бясно назад, обзета от див и неудържим възторг от собствения си успех.

В календара, както си спомнях, имаше отбелязани неща. „Джей“ всеки четвъртък вечер. Роузи пусна топката, но когато протегнах ръка, веднага я сграбчи отново.

— Пусни я — извиках.

Тя я пусна, но отново клекна над нея, настръхнала като женски кондор над яйцата си. Грабнах топката и пак я търкулнах към дъното на помещението. Роузи хукна да я гони, едва докосвайки с лапи пода, сборичка се с нея в далечния край на стаята, за да я спре, и се върна с подскоци при мен. В бележника с телефоните на Лорънс на буквата Д намерих следното: Джей, 254–2265. Свалих телефона от масичката в близост до мястото, където седях, и набрах номера. Беше пейджър. Предадох по него своя телефонен номер и затворих. След може би три минути телефонът ми иззвъня. Вдигнах.

— Тук е Джей — прозвуча непознат глас.

— Джей кой? — попитах.

Линията заглъхна. Може да беше Джърмейн. Или доктор Джей. Или Джей Ар Юинг от сериала „Далас“. Или Джей Лено. Станах и изключих телефонния си секретар, за да не би Джей да се обади, чудейки се коя съм. Взех си шлифера и пъхнах револвера в чантичката на кръста. После сложих каишката на Роузи, което беше малко като да се опитваш да хванеш с ласо колибри, и слязох при колата.

Роузи спеше на пода под съседната седалка с нос близо до вентилатора на парното, когато наближих ъгъла на Мас и Кълъмбъс авеню и паркирах до същия онзи пожарен кран. Спрях чистачките, за да не привличам внимание, и зачаках, като се взирах през замъгленото от дъжда предно стъкло. Кога ли щеше да се появи Джърмейн? Не беше добро време за проституиране. Две момичета се притискаха към стената на дрогерията, опитвайки се да останат сухи. Хрумна ми, че ги вълнува повече баткото с бонбонките, отколкото някой клиент, излязъл евентуално в дъжда.

Дъждът е много разкрасяващо средство. В дъжда най-ужасните улици изглеждат хубави, всичко, способно да блести, искри, а неоновите светлини святкат като огърлици от скъпоценни камъни. Зачудих се защо мисля за проститутките като за момичета. Не правя изключение от общоприетото мнение. Но тези тук бяха наистина момичета, а не жени. Повечето бяха много млади и можеха да се нарекат момичета. Но и достатъчно големите, дори най-възрастните, пак бяха момичета. Дори за мен. Това навярно имаше връзка с представата ми за зависимост и независимост.

Видях сребристият мерцедес на Джърмейн да приближава към ъгъла. Чистачките му избутваха презрително дъжда от предното стъкло. Джърмейн слезе и ги остави да работят, без да го е грижа, че е спрял така, че да пречи на движението. Беше с каубойска шапка и дълъг жълт дъждобран. Щом отиде при момичетата пред дрогерията, набрах номера на пейджъра му и оставих номера на телефона ми в колата. След минута видях как Джърмейн спря да говори, разтвори дъждобрана и извади пейджъра. Погледа го известно време, а после измъкна клетъчния телефон от джоба си и набра. Телефонът в колата ми иззвъня. Вдигнах. Един глас каза:

— Обажда се Джей.

Усмихнах се и затворих. Видях го как за момент се втренчи в клетъчния си телефон. После той пак набра. И телефонът в колата ми звънна. Оставих го да си звъни. След малко Джърмейн си изключи телефона и го прибра. Известно време седях и гледах как дъждът се лее по повърхността на предното стъкло.

Лорънс Рийвс е имал телефонния номер на Джърмейн Листър и някаква постоянна уговорка с него за всеки четвъртък вечер. Лорънс Рийвс беше следил Мери Лу, беше признал, че е убил Гретчен Крейн, и се беше самоубил. Вероятно. Гретчен Крейн бе идвала при Джърмейн Листър, за да разпитва за проститутките. Роузи като че се нуждаеше да излезе. Сложих й пак каишката, слязохме от колата и тръгнахме към дрогерията, където Джуъл стоеше с още няколко момичета.

— Ей — извика тя, — какво е това чудо?

— Това е Роузи — отвърнах.

Джуъл клекна, подложи лице и разреши на Роузи да я целуне.

— Да не ме търсиш да ми дадеш още пари?

— Имаш ли нещо за продан?

— Ще ти кажа за сестрата, дето беше с бялата женска, когато оная дойде да приказва с мен.

— Някой е бил с Гретчен?

— Тук, навън, е страшно студено и мокро — каза Джуъл.

— Искаш ли да се скрием от дъжда в моята кола?

— Не. Искам да стърча тук и да стана вир-вода. Тъкмо ще си спестя душа.

— Искаш ли кафе?

— Да.

— С допълнителна сметана и много захар — уточних.

Влязох в дрогерията. Присъствието на Роузи не ги зарадва особено, но не ни помолиха да напуснем, така че купих две кафета и се върнах вън. Джуъл, аз и Роузи седнахме в колата. Запалих я и пуснах парното. Подадох кафето на Джуъл и казах:

— Като пощаджия си.

— Ъ?

— Нито дъжд, нито киша, нито сняг, нито нощен мрак…

— Джърмейн ни иска навън всеки ден.

Роузи се премести отзад, седна и провря глава между предните седалки, за да се увери, че няма нищо друго за консумиране освен кафе. Джуъл я погали.

— Кой беше с Гретчен, когато бялата жена дойде да говори с теб за проституцията?

— Друга жена. Сестра.

— Чернокожа ли?

— Почти.

— Защо „почти“?

— Защото беше черна, ама се държеше като богата гадна бяла женска. Не искаше да говори с никакви проститутки.

— И Гретчен ли се държеше така?

— Да, ама нали знаеш, поне го очакваш от нея.

— А как беше името на чернокожата?

— Имаш ли против да запаля?

— Мразя да се пуши — казах.

— О, по дяволите, пуши ми се.

Натиснах копчето и отворих леко прозореца от нейната страна.

— Духай дима натам.

Изглеждаше ядосана, но запали без повече коментари. Всмукна дълбоко, отпи кафе и преглътна, преди да изпусне дима. Беше неспокойна и нервна. Досетих се, че баткото с бонбонките пак закъснява.

— Името — напомних. — Имаше ли чернокожата име?

Тя не каза нищо. Гледаше през дъжда към Кълъмбъс авеню.

— Името? — повторих.

— Мисля.

— Не се насилвай — казах.

Но не го мислех. Знаех, че ако баткото с бонбонките се появи, ще я изгубя.

— Колко плащаш да разбереш? — попита тя.

Извадих портмонето от чантата си, отворих го, измъкнах банкнотите и ги преброих.

— Имам двайсет и осем долара — казах. — В случай че не приемаш кредитна карта, ето колко плащам да разбера.

— Кукла — изрече Джуъл.

— Кукла коя?

— Не знам. Бялата жена й каза „кукло“ няколко пъти. Дай ми двайсетачка. Не ща да ти взимам и последния долар.

Дадох й две банкноти по десет долара и попитах:

— Мислиш ли, че е просто нежно обръщение?

— Ъ?

— Не ти ли казват мъжете понякога кукличка?

— О, да.

— Тя нито веднъж ли не каза някакво друго име?

— Не.

— Как изглеждаше?

— Висока. По-висока от мен. Хубава. Косата много къдрава и много къса. Имаше кръгли очила със зелени рамки.

— Нещо друго?

— Тя е от негърките, дето белите мъже харесват, да знаеш. Тънък нос, тънки устни, големи очи и скули като на ония момичета в списанията.

— Мислиш ли, че са имали връзка?

— Връзка ли? Като да се работят една друга? Такава ли връзка? Двойка лесбийки?

— Да.

— Може би. Бялата жена й викаше кукло.

— А другата викаше ли нещо на бялата?

Джуъл поклати глава.

— Не й ли викаше? — попитах. — Или не си спомняш?

— Господи, ти задаваш толкова много идиотски въпроси. Какво значение има?

— Няма да знам какво значение има чак до края. И затова внимавам.

— Ами казах ти всичко, което знам.

Тя се извъртя на мястото си. Беше си изпила кафето. Пушеше трета цигара.

— Защо не ми каза това първия път, когато говорихме?

— Не плати да ти продам всичко наведнъж.

— Ако дойда с още пари, имаш ли още за казване?

— Ще ти разправям приказки, докато ми плащаш — отвърна Джуъл и се засмя. — Но отсега нататък ще са глупости.

— Ами това, което вече ми каза?

— Харесваш ми. Имаш сладко куче и не се държиш, сякаш те е страх да не си лепнеш нещо, като говориш с мен.

— Така че това, което ми каза, е истина.

— Разбира се.

— Но отсега нататък ще лъжеш за пари, така ли?

Усмивката й стана още по-широка.

— Разбира се.

Роузи подуши за момент лицето й, а после започна да го ближе. Джуъл се закиска, което Роузи прие за насърчение, и заблиза още по-енергично. Накрая Джуъл вдигна ръка и отблъсна нежно Роузи.

— Е, нямам повече пари, тъй че не се налага да лъжеш. Не е ли чудесно?

— Идеално е.

Замълчахме. Джуъл наблюдаваше Кълъмбъс авеню и чакаше. Дадох си сметка, че това е нейният живот. Да върти номера, за да изкара пари и да си купува хероин, като чака оня с шапката да се появи и да й го продаде. Да върти повече номера, за да си купи повече хероин утре. Или тази вечер. Или по-късно този ден. В зависимост от това колко силен е навикът й.

— Познаваш ли мъж на име Лорънс Рийвс? — попитах.

— Ти какво си мислиш? Че клиентите ми дават визитни картички?

— Идвал е при теб. Пращал го е Джърмейн.

— Много клиенти правят така.

— Средна възраст, може би петдесетгодишен. Подпухнал, никакъв финес. Плешив отпред, а това, което е останало от косата му, е дълго и вързано назад на опашка. Носи малки кръгли очила със златни рамки. Обикновено се развихря в четвъртък вечер.

— Дари — каза тя.

— Дари ли?

— Това е той. Джърмейн го води всеки четвъртък. Една от нас винаги го отвежда в хотел „Брадли“ за час и му взима здравето.

— Да можеш да ми кажеш нещо за него?

— Има наистина голям член.

— Така ли?

— Да. Пък не изглежда, като да има. Но е така. Всички момичета искат да го работят, че да го видят.

— Нещо друго за него?

— Не. Те всички са странни.

— Каква е неговата странност?

— Разиграва разни работи, повечето го правят. Все трябва да си представя нещо.

— И какво трябва да си представя?

— Че аз го карам насила да го прави.

— А какво обича след това?

— Просто става и си тръгва. Не казва нищо. Такива работи възбуждат ли те?

— Не — казах. — Не знам защо.

— Виж, той не е кой знае какво, но все пак има нещо в него.

— Замълчи, сърце мое.