Робърт Б. Паркър
Огън и лед (51)

51

Натали слезе по стълбите на дома си, облечена в марков спортен костюм и със спортни обувки, и аз се лепнах за нея.

— Не искам да разговарям с теб — заяви тя.

— Добре. Не те упреквам. Но можеш също така да приключиш с моите въпроси още сега. Знаеш колко съм настойчива.

Натали продължи да крачи по Ривиър стрийт към реката. Следвах я.

— Не знам нищо за теб, освен че си една нахална кучка.

— Не мисля, че е допустимо феминистките да изричат думи като „кучка“.

— Би се изненадала какво мога да изрека. — Натали ускори крачка.

Вървяхме мълчаливо до моста за пешеходци близо до изхода от Стороу Драйв на Арлингтън стрийт, а после по еспланадата пред Хеч Шел. Натали се опита да се откъсне от мен, но аз я следвах плътно.

— Какво искаш? — попита. Ако гласът й не беше толкова висок и възпитан, това щеше да си е чисто ръмжене.

— Каква е връзката ти с Тони Маркъс?

Главата й се отметна, сякаш бе поразена от токов удар.

— Разкарай се от мен — изсъска тя, стиснала зъби.

— Кога престана да въртиш номера?

Тя спря. Спрях и аз.

— Ти, гадна, противна бяла кучко! — изсъска тя през още по-здраво стиснати зъби. — Разкарай се от мен и върви на майната си или ще ти тегля един шут по отвратителния малък бял задник.

Дотук с доброто възпитание.

— Знае ли Мери Лу за миналото ти? — попитах.

Тя ме ритна. Не попадна в набелязаната цел, а в коляното. И започна да ме млати с две ръце. Не беше много добра, но затова пък бе ентусиазирана и успя да ме удари няколко пъти, преди аз да мога да сграбча дясната й ръка. Хванах я отдолу, извих я на гърба й и я задържах така, докато с другата я сграбчих за косата.

— Тънка съм, но съм бърза — отбелязах.

Натали се бореше, но нямаше особено срещу какво.

— Мога да издържа по-дълго от теб — предупредих я. — Защо не спреш?

— Майната ти, кучко.

— Успокой се. Или ще ти изкълча рамото.

— Пачавра!

Извих леко ръката й. Тя простена и престана да мърда.

— Така е по-добре — казах. — Предишното ти име е Натали Маркъс. Платила си гаранцията на Тони Маркъс през деветдесет и седма и във връзка с това си записана като негова съпруга. Някога си била известна като Върна Лий Листър и до деветдесет и пета си била многократно арестувана за проституция.

— Е, и?

— По-интересното е, че преди известно време сутеньор на име Джърмейн Листър се опита да ме убие, за което беше арестуван, а после наръган до смърт в двора на затвора.

— Джърмейн ли?

— Да. Много съвпадения на имена, нали?

— Някой е убил Джърмейн?

— Познаваше ли Джърмейн?

Натали заплака. Не високо, по-скоро сподавено, в себе си. Пуснах я и тя отиде и седна на една пейка до водата. Седнах до нея.

— Познаваше ли Джърмейн?

Тя кимна.

— Съпруг ли ти беше?

Натали поклати глава.

— Брат?

Тя кимна.

— Съжалявам.

Не каза нищо. Гледаше водата и плачеше.

— Знаеш ли кой е наредил да го убият?

Натали продължи да гледа в реката, чиято вода се движеше бавно на изток към пристанището.

— Знаеш ли кой уби Гретчен Крейн?

Поглед, взрян във водата.

— Знаеш ли кой уби Лорънс Рийвс?

Поглед, взрян във водата.

— Натали, знам кои са всичките играчи. Знам какви са връзките между повечето от тях. Въпрос на време е да изровя всичко.

Без да откъсва очи от водата, тя започна да диша дълбоко и мъчително. Чаках. Тя нито говореше, нито ме поглеждаше. Човек трябваше да е по-корав от мен, за да продължи да я насилва. Станах и казах:

— Съжалявам за брат ти. А също и че трябваше да го научиш по този начин.

Тя продължи да гледа втренчено реката, да плаче и да се задъхва. Аз си тръгнах.