Робърт Б. Паркър
Огън и лед (48)

48

Тъй като щях да отсъствам известно време, дадох на Роузи голям кокал за супа. Тя се стрелна с него към леглото ми и скочи на него. Това означаваше, че когато се приберях, по цялата покривка на кревата щеше да има петна от кокала, но тя се переше, пък и да не се переше, Роузи обичаше да е на леглото.

Карах до Бек Бей и след като обиколих четири пъти квартала, намерих място за паркиране на Кларендън стрийт близо до Комънуелт. Пренебрегнах автомата за паркиране — все едно, щях да пресроча времето и да си платя. Денят беше приятен. Температурата бе около двайсетина градуса, слънцето грееше и нямаше вятър. Махнах на Бъстър и Коли, които седяха, без да изключват мотора, в своята светлокафява тойота наблизо. Те ме следваха, докато вървях по Комънуелт, минах през парка и поех по Чарлс стрийт към Ривиър стрийт. Чарлс стрийт беше еднопосочна, и то на обратно, тъй че колата им не можеше да продължи след мен, затова Бъстър слезе и ме последва пешком, а Коли заобиколи една пряка, влезе в Чарлс стрийт и ме пресрещна. Бъстър се качи и те паркираха на забранено близо до началото на Ривиър стрийт, откъдето можеха да ме виждат. А аз застанах на пост пред къщата на Натали, мъчейки се да не бия на очи.

Бях с голяма шапка, лятна рокля, пищов в чантата, преметната през рамо, и слънчеви очила. Такива, които скриват лицето. Съни Рандъл — царицата на дегизирането. Имах избор между Натали и Мери Лу. И избрах Натали. Нужна ми беше нейна снимка. А и бях убедена, че по-лесно мога да се добера до нея и че има по-голяма вероятност тя да иде някъде, докъдето да мога да я проследя. Доколкото знаех, не работеше.

Не бях мислила за това преди. Но сега усетих, че ме обзема любопитство. Дали Мери Лу я издържаше? Богата ли беше? Дали имаше бивш съпруг, който да я издържа? Имах предостатъчно време да мисля за това, защото цялата сутрин никой нито влезе, нито излезе от дома на Натали. Всъщност имах време да мисля за нея, за Елизабет, за Джули, за Ричи и себе си, за един детектив на име Брайън, когото бях харесвала много, но не и достатъчно, за да го обичам, и не толкова, че да се откажа от Ричи заради него; мислех за това как успява Роузи да е толкова изразителна с толкова неподвижни черти; за това как Вермеер постига оная ярка светлина в картините си… а после и за това колко елегантна изглеждаше Натали, когато излезе от дома си в дълго кремаво палто над къса кремава пола. Тя се позадържа на най-горното стъпало, колкото да вдъхне свежия въздух.

Последвах я по Чарлс стрийт и през парка. Лодките с форма на лебеди бяха направили пролетния си дебют и разхождаха спокойно туристи и децата им през малката лагуна. Натали пресече Арлингтън близо до статуята на Джордж Уошингтън и влезе през централния вход в „Риц“. Беше обедно време, затова се повъртях малко вън, а после завих по Нюбъри стрийт и надникнах през витрината в кафенето. Натали беше вътре — седеше на масата срещу Мери Лу.

Помотах се край витрината, оглеждах Нюбъри стрийт и наблюдавах тайничко двете жени. Сервитьорът им донесе по чаша бяло вино. Когато те отпиха и се загледаха в менюто, аз започнах да формулирам своя план. Беше един от любимите ми елементи на детективската работа. Особено ако формулировката дадеше резултат.

Влязох в кафето точно след като двете дадоха поръчката си на сервитьора. Казах на управителя на салона, че отивам да се присъединя към тях, и приближих до масата.

— О, какво удоволствие! — възкликнах аз.

Натали не каза нищо.

Мери Лу попита:

— Какво искаш?

— Просто няколко въпроса, докато съм ви хванала двете заедно.

— Нямаме какво да ти кажем. Моля, върви си.

Наклоних се над масата към Мери Лу и бутнах с лявата си ръка чашата на Натали.

— О, господи — възкликнах. — Ужасно съжалявам.

Вдигнах чашата и започнах да попивам залятото пространство със салфетка. Сервитьорът дотича с още салфетки.

— Нека ви купя друга чаша вино — казах. — И ако има и по костюма ви…

Вместо да е благодарна, че виното не беше червено, Натали изглеждаше разтревожена, че костюмът й е залян, и го търкаше като луда с натопена във вода салфетка. Мери Лу стана.

— Няма нужда. Просто си върви. По дяволите, просто се разкарай от нас.

Можех да разбера къде не съм желана. Пъхнах чашата на Натали в чантата си, тръгнах си и оставих Мери Лу, Натали и сервитьора да се оправят с разлятото вино. Коли и Бъстър бяха вън. Отидох до колата, отворих задната врата и се качих.

— Откарайте ме до моята кола, моля ви.

— За какъв дявол беше всичко това? — попита Бъстър.

— Отпечатъци — отвърнах.