Робърт Б. Паркър
Огън и лед (24)

24

Бях в магазин „Блосъм“ в Кеймбридж и разговарях със собственичката — късо подстригана чернокоса жена в черни джинси, черно поло и с бабешки очила със златни рамки. Беше с бледа кожа, силни тъмни сенки и черно червило.

— Името ви не е Адамс, нали?

Тя каза, че името й е Блосъм, и добави:

— Като на магазина.

— Колко очарователно — казах. — Аз работя с детектив Ларкин.

— Не познавам никакви ченгета.

Подадох й ксерокопие от извлечението на кредитната карта.

— Има три сметки за цветя — поясних. — Нужно ми е да разбера кой ги е получил.

— Казахте, че сте от полицията ли?

— Точно така.

— Нека проверя.

Отиде в задната част на магазина, седна на компютъра и известно време се занимава с него.

— И трите поръчки са били за Мери Лу Годар в Честнът Хил. Искате ли адреса?

— Не, знам го.

— Това важна следа ли е?

— Може да се окаже. Следете вестниците.

Напуснах „Блосъм“, качих се в колата и отидох до Сентръл Скуеър да поговоря с Ларкин. Намерих място за паркиране пред полицейското управление до знак, гласящ: „Само за коли на полицията“. Ларкин беше в стаята си на втория етаж с още пет детективи. Когато наближих бюрото му, той стана, придърпа един стол от съседното бюро и го сложи до своето. Седнах.

— Фарел ми се обади. Влизала си незаконно.

— Точно така — отвърнах.

На бюрото на Ларкин имаше снимка на жена и три малки деца.

— Не си доволна, че Рийвс се самоуби, така ли?

— Не.

— На нас тая теория ни харесва.

— И на Фарел му харесва. Случайно да сте намерили оръжието?

Ларкин сви рамене. Беше с руса, сресана назад коса, слабо червеникаво лице и дебели червеникаворуси мустаци. На лявата му ръка имаше дебела венчална халка.

— Все още не сме. Никой тук не го смята за огромен приоритет.

— Не е ли регистрирано на името на Рийвс?

— Съни, как стояха нещата с регистрацията на оръжие, докато ти беше ченге?

— Беше пълен хаос.

Ларкин се засмя.

— Така че дори не знаем дали пистолетът е на Рийвс, така ли? — попитах аз.

— Може да го е купил извън щата — каза Ларкин. — Може да го е купил нелегално. Да го е купил на улицата, да е попълнил всички документи и някой чиновник в Бостън да е завел оръжието на името Збигнев.

— Някой да му е издавал разрешително?

— Не сме ние.

— Но някой би трябвало да го е направил.

— Да.

— Това би могло да се провери.

— Да се провери ли? О, Съни, как само умееш да говориш!

— Би могло — настоях.

— Така е. Евентуално.

— Би ли се заел?

Ларкин ми се усмихна.

— Мислила ли си колко руси биха били децата ни, ако се бяхме събрали в леглото, а?

— Непрекъснато — отвърнах. — Виж какво можеш да направиш за мен във връзка с пистолета.

— Това ще се отрази ли благотворно на шансовете ни да се съберем в леглото?

— Няма ли да им причини болка? — попитах и кимнах към снимката на бюрото му. — Могат да се засегнат.

Ларкин хвърли поглед на снимката и се усмихна.

— Дааа. Винаги го правят.

Пресякох реката, излязох на Мас Пайк и подкарах към Натик. Мотелът, в който отивах, беше като нормански замък. Но това не можеше да ме заблуди. Спрях на паркинга, влязох във фоайето и помолих на рецепцията за управителя. Него го нямаше, но помощникът му беше там. Щеше да ми свърши работа.

Казваше се мистър Франсис. Офисът му беше малък и спретнат. Самият той беше висок, слаб и елегантен. Сив костюм, червена вратовръзка, бяла риза, току-що подстригана коса и едва загатнат аромат на одеколон.

— Името ми е Рандъл — представих се. — Работя съвместно с бостънската полиция по едно самоубийство и се нуждая от известна информация.

Нарочно смотах онази част с „работя съвместно с“, но, все едно, едва ли щях да видя този човек повече.

— Съжалявам, ако ви затрудня, но бихте ли ми показали някакъв документ? — помоли мистър Франсис.

Показах му. Той го прочете и отбеляза:

— Вие сте частен детектив.

— Да.

Това очевидно не го разтревожи. Беше назначен, за да доставя удоволствие на хората.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам извадка за разходите по една кредитна карта за платена стая при вас. Питам се дали бихте могли да ми кажете кой е нощувал тук.

— Мога да ви кажа кой се е регистрирал, което, разбира се, не е едно и също нещо.

— Знам. Ще ви бъда благодарна за всичко, което бихте могли да ми кажете.

Той взе листчето, усмихна се, извини се и излезе. След около пет минути се върна. Документацията му очевидно беше в по-добро състояние от щатската регистратура на оръжията.

— Мистър и мисис Рийвс — обясни той. — От Кеймбридж.

— Мислите ли, че някой би могъл да си спомни мисис Рийвс?

— Почти съм сигурен, че не — отвърна мистър Франсис. — Било е преди повече от месец. Дневно тук пристигат и си заминават по сто, че и повече гости. Освен ако не е имало нещо необикновено…

— Бих ли могла да поговоря с администратора?

— Трябва да проверя кой е бил на смяна, което ще отнеме известно време и усилия, но, повярвайте ми, никой няма да запомни нечие лице, ако не е имало някаква причина за това. Има ли нещо необикновено, свързано с тези хора?

— Не в смисъла, който имате предвид.

— Тогава всички само ще си загубим времето. Когато работите с хора, сте склонни да ги заличавате от съзнанието си. За самозащита.

Беше прав и аз го знаех. Затова му благодарих и си тръгнах. Дали Мери Лу е била жената, която Лорънс е довел тук? Би могла да е тя. И очевидно са се крили, иначе защо ще се разкарват чак до Натик и ще отсядат в мотел? Защо да не я заведе в любовното си гнезденце в Кеймбридж, както е водил Бони? Била е някоя, която е държала да не я разпознаят. Някоя, чиято професионална характеристика включва и това да е феминистка лесбийка. Реших, че може би съм попаднала на следа. Колко вълнуващо. Насърчена от успеха, се върнах в Бостън, за да поговоря с някого от Бостънския университет.

Тъй като в същия този университет се стремях бавно и полека към магистърска степен по изкуствата в далечното бъдеще, знаех къде да паркирам и кого да питам. Всичко, което научих за Лорънс Рийвс, не ми помогна особено. Всъщност не ми каза почти нищо важно. Лорънс Рийвс беше преподавал на хонорар философия във вечерния факултет и беше правил това през последните пет години. Имаше магистърска степен по философия от университета в Уисконсин и според кратката биография в личното му досие бе минал курса за докторска степен и бе отбелязан като „Завършил семестриално, без дисертация“. Като много хора, преподаващи вечерно в големи градски учебни заведения, Лорънс, изглежда, не бе от стигащите до финала.