Робърт Б. Паркър
Огън и лед (35)

35

Лицето на Джули изглеждаше бледо, сякаш в „Харвест“ бе студено, което не беше така. Подадох палтото си на гардеробиерката и отидох при приятелката ми, която седеше вдясно от вратата в малкия бар.

— Здравей — поздравих.

— Здрасти.

Джули седеше на маса за двама. Пред нея имаше чаша бяло вино.

Изглеждаше някак гола, като човек, който винаги е носил очила и изведнъж е престанал. Когато седнах срещу нея, забелязах, че по ръцете й няма никакви пръстени.

Поръчах си кола и попитах:

— Е, как си?

Тя сви рамене и завъртя чашата си.

— Това значи, че си добре, така ли?

— Напуснах Майкъл — заяви тя.

— Божичко!

Джули кимна и каза:

— Да. О, божичко!

— И къде отиде?

— При Робърт съм.

— Ако с него не се получи, си добре дошла при нас с Роузи.

— Защо да не се получи?

— Невинаги се получава.

Джули се засмя без удоволствие и заяви:

— Щях да съм го разбрала досега.

— Децата при Майкъл ли са?

— Да.

— Кой ги гледа през деня?

— Който ги гледаше и преди. Бавачката.

— А тя добра майка ли е?

— Добра е.

— Но?

— Но не е умна.

— Споразумяхте ли се да ги виждаш?

— Неофициално.

— Как са те?

— Ще са добре.

— Но сега не са, така ли?

— Не съм ги виждала, откакто напуснах.

— А Майкъл какво казва?

— Не съм говорила с него.

— А с бавачката?

Джули поклати глава. Вече плачеше. Нима нямах милост?

— Потъвах — каза тя. — Трябваше да се измъкна.

— Случва се на много жени.

— Казах на децата, че заминавам за известно време.

— Трябва да им кажеш повече.

— Знам го. Нима не съм наясно? Нали се занимавам с психоанализа, за бога. Мислиш ли, че не знам какво да правя с децата си?

— Много бракове се разтрогват — казах. — Много деца го преодоляват.

— Малкият Майкъл е вече тотално объркан — изхълца Джули. — Как ли се чувства това дете?

— В такива моменти никой не се чувства добре — казах аз, просто за да изрека нещо.

— Направих това, което се очакваше от мен. Ожених се, родих, продължих да работя. Направих всичко, което се очакваше от мен.

Кимнах. Сервитьорката донесе на Джули още една чаша вино. Не бях забелязала да поръчва. Или може би, преди да дойда, тя се беше договорила да й носят следващата чаша веднага щом изпие предишната. Джули отпи, погледна ме и каза:

— А ти не.

— Не направих всичко, което се очакваше от мен ли?

— Да.

— Все още работя по въпроса.

— Е, и аз.

— Мога ли да направя едно предложение? — попитах.

— Разбира се.

— Не предприемай нищо фатално за момента.

— Мислиш, че това, което съм направила, е фатално ли?

— Не знам. Не знам дори дали би трябвало да е. Но моментът е налудничав. Момент, когато трябва да не правиш нищо и да оставиш всичко да отмине, да си дадеш сметка какво чувстваш и да оставиш и това чувство да отмине.

— Знам какво чувствам.

— Знаеш какво чувстваш днес.

— Не мога да се върна — заяви Джули. — Ще умра.

— Не е нужно да се връщаш.

— Майкъл е толкова добър. Обича децата си. Работи упорито. Всяка вечер си е вкъщи.

— Но?

— Но аз съм толкова отегчена. Целуването е отегчително. Сексът е отегчителен. Излизането е отегчително. Той няма какво да каже. Аз говоря глупости. Той слуша. Знам, че въобще не го интересува. Усещам, че не е доволен, не одобрява. Той иска повече, отколкото му давам. Знам го. Дава ми да го разбера по начини, които дори не мога да обясня.

— Знае ли за Робърт?

— Не.

— Подозира ли?

— Не знам. Понякога си мисля, че знае. Понякога ми се струва съмнително.

— Може би и едното, и другото.

— Е, не си ли ти умната малка психотерапевтка?

— Минах през това, забрави ли? И междувременно се понаучих.

— Изневеряваше ли на Ричи?

— Не.

— Но сега спиш с когото си искаш, нали?

— Не бих казала, че спя с когото си искам. Но като се срещам с някого, очаквам да спя с него. Така правят възрастните.

— Никога не съм предполагала, че ще съм от жените, които изневеряват на съпрузите си — каза Джули.

— Знам. Никога не съм предполагала, че ще съм разведена.

— Но вие с Ричи сте в известен смисъл заедно.

— Срещаме се.

— Мислиш ли, че ще се съберете?

— Не знам. Но съм съвсем сигурна, че няма да сме разделени повече от това.

— И щастлива ли си?

— Да.

— Господи. Искам и аз да съм.

— Сега, разбира се, не си. Всичко е още твърде сурово. Но не значи, че няма да си. Просто не се впускай необмислено в нищо.

— Като Робърт?

— Точно като Робърт.