Робърт Б. Паркър
Огън и лед (16)

16

Лий Фарел се обади да каже, че алибито на Лорънс Рийвс е проверено и аз закъснях с около петнайсет минути за срещата си с Джули в бара на „Казабланка“. Когато пристигнах, тя разговаряше с един мъж с руса брада, който носеше скъп тъмнокафяв блейзър от туид и вълнен шал. Не обичам мъже с такива вълнени шалове. Пред Джули имаше празна чаша от вино и докато се настанявах на празния стол на бара до нея, приятелката ми тъкмо си поръчваше друга.

— Съни, това е Робърт — представи ни тя.

— Здравей, Робърт.

— Съни ли? — удиви се той. — Що за име е Съни?

— Хубаво — отвърнах.

Барманът донесе виното на Джули. Аз поръчах мартини „Белведере“ с много лед. Джули изглеждаше изненадана.

— Такъв ден значи.

— Да.

Джули отпи от виното си.

— Аз съм в настроение за вино — обяви Робърт. — Може би двамата ще си разделим една бутилка, а?

— Всякак — отвърна Джули.

Барманът ми донесе мартинито. Изпих малко и усетих как то премина през мен. Усетих, че ми се иска да кажа „ухааа“, но реших, че не е много женствено.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита Джули.

— Какво вино предпочиташ? — попита Робърт.

— О, ти избери. Аз знам само бяло и червено.

— Трябваше да направя нещо, което ме накара да се почувствам зле — обясних аз.

— Имаше ли избор?

— Всъщност не.

— Разкажи ми — настоя Джули.

Робърт изучаваше листа с вината.

— Какво ще кажеш за това чудесно калифорнийско шардоне? — попита я той.

— Разбира се — отвърна Джули.

Робърт направи знак на бармана. Аз разказах на Джули за Лорънс Рийвс и Мери Лу и за Лий Фарел.

— Детективът сладък ли е? — попита тя.

— И е женен — додадох.

— Не са ли всичките такива? Направила си каквото е било нужно, Съни — заяви тя.

Барманът донесе шардоне и две чаши. Отвори бутилката и наля малко в едната от чашите.

— Не би ли искала да го пробваш? — предложи Робърт на Джули.

— Не, не. Ти реши — отвърна тя и му се усмихна така, сякаш вземането на решение беше определено мъжка работа. Обърна ми гръб.

— Знам — казах, — но от това не се чувствам добре.

— Твоята клиентка не е имала право да те поставя в това положение — каза Джули.

Кимнах. Робърт дегустираше виното, сякаш изследваше лекарство против рак. Разклати го, вдиша аромата, отново го разклати, отпи малка глътка и преди да я глътне, я задържа известно време на небцето си, после кимна на бармана, който напълни две чаши и остави бутилката. Джули допи виното, което й бяха донесли преди това, бутна чашата настрани и взе новата.

Робърт се приведе през нея, за да ме попита:

— Не би ли искала малко вино, Съни?

— Не, благодаря. Мартинито е от добра година.

Робърт се усмихна снизходително. Много хора от по-нисшите класи не разбират от вино. Той се чукна с Джули, а после всеки от тях отпи голяма глътка. Робърт каза нещо, което не можах да чуя, и Джули се изкикоти. Припомних си колко странен бе Лорънс Рийвс. Представих си го тук, навярно на този бар, с Бони Уинслоу. Реших, че не би навредило да науча повече за него, макар вече да не бях ангажирана със случая. Беше по-добре, отколкото да се опитвам да говоря на Джули или да слушам разговора й с Робърт, и несравнимо по-добре, отколкото да слушам кикота й. Извадих от чантата си една от моите снимки на Лорънс Рийвс и я показах на бармана.

— Лари Рийвс — каза той.

— Редовен клиент ли ви е?

— Разбира се. Идва няколко вечери седмично.

— Сам ли?

— Когато влиза в заведението.

— И се среща с някого?

— Обикновено забърсва някоя — каза барманът. — Това е, заради което идва. Седи на една бира на бара, докато не си намери жена, готова да сподели леглото му, или не удари на камък.

— Често ли си намира такава?

— Доста често.

— Няма вид на такъв късметлия.

Барманът сви рамене и каза:

— Лари се справя отлично, Съни. Това е Кеймбридж. Обикновените правила не важат.

— Познаваш ли някоя от жените, с които… с които се среща?

— Доста често си хваща една-две от редовните.

— Познаваш ли ги? — попитах.

— Ами има една на име Бони и някои други, които не знам как се казват.

— Някоя от тях да е тук тази вечер?

Барманът огледа бара. В този час на деня бе наполовина празен.

— Не — каза той и попита: — По работа ли си, Съни?

— Всъщност не. Просто съм любопитна.

— Ако това е във връзка със случай и нещо подобно, аз може би не би трябвало да дрънкам.

— Дори нямам клиент — казах. — И никога няма да кажа, че съм го чула от теб.

— Така е. Искаш ли още едно мартини?

— Мисля, че не — отвърнах.

Джули и Робърт до мен бяха извъртели столовете си така, че седяха един срещу друг, а коленете им почти се докосваха. Джули отново се изкикоти. Това не беше онази Джули, която познавах. И не бях сигурна, че е Джули, която харесвах. Но щеше да има по-добро време, за да го обсъдим. Поразмислих се за това и когато мартинито ми свърши, се извиних. Робърт каза, че било чудесно да се запознае с мен. Джули ме прегърна и каза, че се надява да се почувствам по-добре утре. Отвърнах, че вече се чувствам по-добре. Джули обеща, че ще ми се обади. И аз се прибрах вкъщи.