Робърт Б. Паркър
Огън и лед (19)

19

Беше ред на Джули да дойде при мен, така че се срещнахме за обяд в ресторанта на хотел „Бостън Харбър“. Джули пиеше бяло вино, докато й разказвах за вечерята си с Елизабет. Аз пиех сок от червени боровинки, разреден със сода, и с парченца портокал.

— Елизабет мисли, че хората, завършили държавен университет, са достойни за презрение. Защо ще се среща с Морт, който е толкова противен, че е невъзможно да се опише с думи?

— Какво ще кажеш за това, че „красотата е за този, който я вижда“?

— Всеки, който го види, ще го намери за отвратителен — отсякох аз. — Бях обзета от смъртен страх, че Спайк ще го сграбчи и ще му извие врата.

— Може би именно недостатъците го правят толкова чаровен — каза Джули и отпи от виното.

— Ей, това забележка на психоаналитик ли е, що ли?

— Може би той въплъщава нейните копнежи в момента. Може би тя се чувства толкова окаяна, че тъкмо той се явява човекът, на когото може да разчита.

Сервитьорката дойде и взе поръчките ни. Джули пиеше втора чаша вино. Беше късно за обяд, наближаваше два. Седяхме на маса до прозореца в полупразния ресторант. Отвъд стъклото в пристанището кипеше усилен труд. Лодките се движеха енергично, подхвърляни от вълните и носени от духащия към брега вятър. Пилоните на някои от кейовете гниеха и водата наблизо проблясваше с цветовете на дъгата от разлято машинно масло. Водовъртежите, образувани от приливите и отливите, завъртаха около тях носещи се по водата боклуци.

— Преди не пиеше на обяд — отбелязах аз.

— Е, сега го правя.

Кимнах и отпих от сока си от червени боровинки.

— Това притеснява ли те? — попита Джули.

— А теб?

— Ако ме притеснява, ще ти кажа.

— Разбира се. Виждала ли си се с Робърт от онази вечер насам?

— О, Робърт не значи нищо. Просто приятно прекарване.

Отново кимнах и отпих от сока си. Едно от големите, лъскави и почти изцяло стъклени корабчета за екскурзии из бостънското пристанище се плъзна покрай нас, като остави голяма гладка диря. Две чайки кацнаха на нея.

— С него ли си тръгна оная вечер?

Джули се втренчи в мен. Завъртя чашата си за столчето.

— Поне не започна с „Не е моя работа, но…“. Ненавиждам тази фраза.

— И аз също.

Тя повъртя още малко чашата си. Сервитьорката ни донесе салатите и се оттегли.

— Не ме питай подобни неща — каза Джули.

Кимнах и казах:

— Ще го приема за утвърдителен отговор.

— Приеми го както щеш.

— Желая ти щастието, Джули. През почти целия ми живот ти заместваш сестрата, която никога не съм имала.

Джули се пресегна през масата и ме потупа по ръката.

— Знам, Съни, знам.

— И като опитен детектив долових признаци, че не си щастлива.

— Един на нула за теб, умницата ми.

— Майкъл ли?

— Ще приемеш ли „Не е твоя работа“ за отговор?

— Не.

— Не съм си и помислила, че ще го приемеш. А какво ще кажеш за „Не искам да говоря за това“?

— Не.

Джули допи виното си и се огледа за сервитьорката. Мълчахме, докато тя напълни чашата й. Салатите ни стояха пред нас недокоснати.

— Обичам Майкъл — каза Джули.

Кимнах.

— Но може би се оженихме твърде бързо.

Кимнах.

— Никога не съм имала собствен живот. Преместих се от дома на баща си в дома на съпруга си.

— И?

— И се родиха децата, и аз никога не съм взимала зряло решение, базиращо се единствено на онова, което е най-добро за мен.

— Но сега си решила, че е време?

— Да.

— И първите две твои решения са да пиеш повече, отколкото пиеше, и да преспиш с тип, когото срещаш в бар.

— Господи, Съни, не ми чети лекции.

— Просто наблюдавам. Права ли съм, или греша?

— Е, щом настояваш да поставиш така въпроса… — Лицето й се беше зачервило леко.

— Постави го както желаеш. Само се опитвам да проследя онова, което вършиш.

— По дяволите, това е едно начало.

— А каква е следващата стъпка? — попитах.

— В устата ти звучи като някаква гадна пазарна стратегия, Съни. Не знам следващата си стъпка. Опитвам се да дишам. Опитвам се да си извоювам пространство около себе си, така че да успея да видя коя съм.

— Разбирам. И съм съгласна с това. На твоя страна съм. Но може би начинът, по който го правиш, не е най-добрият.

— Какво, по дяволите, разбираш ти от това? — Очите й започнаха да се насълзяват.

— Била съм в такава ситуация, преживяла съм го.

Джули заплака, макар да се сдържаше. Никакви гръмки хлипания. Просто леко разстроено дишане и сълзи по бузите.

— О, господи, Съни, разбира се, че го преживя. Съжалявам.

— Направи каквото трябва да направиш. Ако мога да ти помогна, аз съм насреща. Просто помни, че точно сега не си на себе си, така че не взимай фатални решения. Ако изпиташ подобно желание, обади се на умен и стабилен частен детектив и го обсъдете заедно.

Тя кимна. Протегнах ръка през масата. Тя я взе и я задържа.

— И би могла да идеш на психоаналитик.

Тя пак кимна и се усмихна леко.

— Някой друг освен теб ли? — попита, опитвайки се да овладее гласа си.

— Аз всъщност нямам лиценз за тази си дейност — обясних аз.