Робърт Б. Паркър
Огън и лед (44)

44

Двамата с Ричи се опитвахме да прекарваме заедно по една събота и неделя месечно. Тъй като живеех в мансарда почти без врати, и то с Роузи, да се любим у нас беше неудобно. Ако я заключех в банята, не спираше да скимти. А ако не я затворех там, начинанието се превръщаше в занимание за трима. Така че, когато оставахме у нас, Роузи отиваше на гости на чичо Спайк.

Беше девет и половина в едно неделно утро без Роузи. Двамата с Ричи лежахме в моето легло. Той ме бе прегърнал с една ръка, аз бях сложила глава на гърдите му, а слънцето грееше през прозореца.

— Беше хубаво — казах.

— Хубаво ли?

— Разбира се. Хубаво.

— Предполагам, че ти смяташ и Тадж Махал за хубав.

— Да, много е хубав.

Лежахме върху завивките и известно време мълчахме. Главата ми беше на гърдите му и долавях ударите на сърцето му.

— И защо се разведохме? — попита Ричи.

— Защото ти беше толкова склонен да идеализираш брака, че действителността винаги те разочароваше.

— О, да, знаех, че има причина.

— Сега си живеем доста добре, нали?

— Да.

— Щастлив ли си от начина, по който живеем сега?

— Щях да съм по-щастлив, ако бяхме моногамни.

— Слушай, дай по-полека, става ли?

— Разбира се.

Винаги изпитвах лека клаустрофобия, когато Ричи прибягваше до силни думи като „единствена“, „моногамия“ и прочие. Не исках да го загубя, но не исках да е постоянно с мен.

— Това не значи, че спя с разни мъже.

— Срещаш ли се с някого?

— Обичам те, Ричи, и бих умряла, ако не си част от живота ми. Но поне засега не мога да ти позволя да станеш моя живот. Твърде лесно мога да се загубя като личност.

Отново замълчахме. Ричи ме потупа по рамото. Надигнах се и го целунах по устата. След като свършихме да се целуваме, се погледнахме за миг, съвсем отблизо, и се усмихнахме един на друг.

— Как върви работата по случая, с който се занимаваш безплатно за благото на обществото? — попита Ричи. — Чух, че онази вечер някой се опитал да те застреля.

— Как разбра за това?

— Разбирам всякакви работи.

— И семейството ти има връзки с полицията — казах.

— Е, познаваме някой и друг шеф. Чухме, че онзи, дето е стрелял, е сутеньор на име Джърмейн Листър, и мислим, че може би Тони Маркъс го е пратил.

— Ако не е бил той, не знам кой е. Споменах ли ти за Натали Годар?

— Не.

— Разговарях с нея в четвъртък. Тя е любовницата на Мери Лу. Приела е фамилията й.

— И?

— И името й, преди да приеме това на Мери Лу, е Маркъс.

— Светът е малък — отбеляза Ричи. — Имат ли нещо общо?

— Не знам. Но в един и същи случай да има двама души с фамилия Маркъс, не е ли прекалено?

— Заслужава си да надзърне човек в тая работа.

— Това е моят план — казах.

— Как смяташ да го направиш?

— Обмислям го.

— Баща ми каза да му се обадиш, ако имаш нужда от помощ.

— Благодари на Дезмънд от мое име.

— Той те обича. Както и чичо Феликс.

— И аз ги обичам, само че те са гадни престъпници.

— Ами… да.

— Наистина ги обичам. И оценявам по достойнство предложението.

— Не се забърквай с Тони. Той може и да не е по-корав от теб, но е по-подъл и разполага с повече възможности. Ако смяташ да се бориш с него, вземи със себе си хора.

— Хора на баща ти ли?

— Те са посредници с опит. Не заставай срещу Тони сама.

Кимнах. След малко казах:

— Хубаво е да не си сама.

— Знам — отвърна Ричи.