Робърт Б. Паркър
Огън и лед (21)

21

Беше време и другият родител да прояви внимание. Оставих Роузи при Ричи на работното му място. Тя разбра къде отива още щом спрях пред бара на Портланд стрийт. Едва я удържах, докато й сложа каишката, и тя ме повлече с неблагопристойна скорост през тротоара към бара. Ричи се бе облегнал в края и разговаряше с един от барманите, докато двама-трима ранни посетители реанимираха от снощи на бара. Свалих каишката на Роузи, тя литна към Ричи и пътем се завъртя няколко пъти. Той приклекна и й позволи да оближе лицето му.

— Здравей — казах.

Той грабна Роузи и стана. Тя яростно ближеше врата му и въртеше много бързо опашка.

— Ричи, има хора, които не биха повярвали в това, като им го кажа — заяви барманът.

— Има хора, които може би държат бар в затвора за дърдорковци, Джим — изсъска Ричи.

Джим се ухили.

— Млъквам, гроб съм, край.

Ричи ми се усмихна.

— И ти ли искаш да ми оближеш лицето? — попита.

— Може би, ако бях прелетяла през помещението и бях направила няколко пируета.

Той се наведе и аз го целунах леко по устните. Ричи пусна Роузи на пода и тя отиде зад бара, за да поздрави Джим.

— Обикновено й давам пушен колбас — каза Джим. — Може ли?

— Разбира се — отвърна Ричи.

— Но не много — намесих се. — Не искам да стане като прасе.

— Разбираш ли защо се разведохме? — каза Ричи.

— Закусвала е — обясних. — Разходи се, изтощи се, пофръцка се и направи всичко, което се полага.

— Добро момиче — каза Ричи.

Бащата на Ричи и чичовците му ръководеха ирландската мафия в Масачузетс. Доколкото знаех, Ричи не бе част от това, а само въртеше легалния бизнес, като например бара. Карахме се за това. Аз твърдях, че парите са мръсни. Ричи отговаряше, че може би е така, но че той не ги е изкарал по мръсен начин и че семейството си е семейство. Така и не успяхме да разрешим спора вероятно защото и двамата бяхме прави.

Ричи беше тъмен ирландец. Косата му беше черна, гъста и къса. Трябваше да се бръсне по два пъти на ден, ако вечерта имаше излизане. Не беше много едър, но изглеждаше такъв и у него имаше сдържана сила, която му придаваше вид на опасен човек. Какъвто можеше и да бъде. Макар че никога не бе проявявал насилие спрямо мен или Роузи. Мислех, че е най-красивият мъж, когото съм срещала някога.

— Уговорката за утрешната вечеря остава ли?

— Да.

— Добре. Ще я взема тогава.

Джим беше намерил топката, останала от последното посещение на Роузи, и я търкаляше по пода на бара. Роузи препускаше след нея, като малко се пързаляше по полирания под, и я търкаляше обратно към него, за да й я хвърли отново.

Един от сутрешните пияници на бара рече:

— Човече, това ми идва малко в повече към махмурлука.

Никой не му обърна внимание. Мъжът явно се ядоса и се обърна към Ричи:

— Що му давате на това псе да върши тия работи?

Ричи обърна бавно глава и се втренчи в мъжа. Безмълвно. Оня определено се почувства неловко. Ричи продължи да го гледа. Мъжът отмести поглед от Ричи и се вторачи в джина си. Роузи се плъзна по пода, докопа топката и я закара с бутане зад бара. Трябваше да изчака за момент Джим да налее друго питие на недоволстващия редовен клиент.

— Работиш ли върху нещо? — попита Ричи.

— В известен смисъл съм свързана с жената, която беше убита в центъра на града.

— Феминистката ли?

— Работеше за феминистка консултантска фирма. Полицията смята, че това може да е поръчково убийство.

— Така ли?

— Нищо не си чувал, нали?

— Много убийства стават в този град, без убийците да се допитват до мен.

— Знам. Просто се чудех.

— Ако чуя нещо, ще ти кажа.

— Благодаря. Трябва да вървя. Нали непременно ще я разходиш?

— Непременно.

Минах зад бара, потупах Роузи за довиждане, върнах се и целунах леко Ричи.

— Съни?

— Да.

— Изглеждаш наистина много добре.

— И ти, Ричи.

И двамата бяхме прави.

— Ще се видим утре вечер — казах.

— Да.

Обгърнах го с ръце и го притиснах към себе си. Усетих мускулите на гърба му и си припомних колко е силен. И той ме прегърна. Не бързахме.

— Чао — казах.

— Чао.