Робърт Б. Паркър
Огън и лед (27)

27

Гретчен живееше в един комплекс встрани от шосе 28 в Стоунхем. Казах на портиера, че съм от офиса й и трябва да проверя дали няма нещо, което е взела да работи вкъщи и което да трябва да върна в службата. Той кимна с разбиране и ме въведе в апартамента й.

— Ще отнеме известно време — казах.

— Разбира се. Просто на излизане дръпнете вратата. Ще се затвори автоматично.

— Добре.

Огледах се. Тишината тук беше по-тежка, отколкото в офиса й. И сякаш ме притискаше. Стените в тристайното жилище бяха боядисани в бяло. По тях нямаше нищо — никакви картини, никакви вносни гоблени, никакви филмови плакати, никакви снимки на някого, никакви огледала, с изключение на едно на вратата на шкафчето с лекарства в банята.

Апартаментът бе мебелиран в ранно монашески стил. В дневната имаше бежово канапе с подлакътници от клен, бяла квадратна маса с четири бели стола с висока облегалка, компютър на масата пред един от столовете и принтер под нея. Спалнята се състоеше от единично легло с бяло спално бельо и войнишко одеяло и боядисан в бяло евтин чамов скрин до отсрещната стена.

Банята беше с бели плочки, бяла тоалетна чиния, бяла мивка, бяла вана с бяла завеса и бяло шкафче с огледална врата. В него имаше четка и туба с паста за зъби, старателно навита от долния край. Имаше също и шише със спирт за мазане и пакетче дъвка. В килера й висяха три, както баба ми ги наричаше, домашни роби, а на пода имаше рафт с чифт всекидневни обувки с дебели подметки. В скрина й открих тампони, пет бели тениски, няколко чифта тънки бели чорапи, два чифта джинси и малко памучно бельо. И в скрина, и в килера имаше място за далеч повече дрехи. По отношение на количеството дрехи биех Гретчен неколкократно.

В хладилника имаше пълнозърнест хляб и литър мляко, вече вкиснало. Във фризера бяха сложени няколко порции вегетарианска храна и пакет соеви хамбургери. В апартамента липсваше алкохол. Нямаше всъщност нищо, навеждащо на мисълта за живян с въодушевление живот.

Върнах се в дневната, седнах на масата на Гретчен и пуснах компютъра й. Не че съм кралица на киберпространството, но имах същия и бях усвоила някои елементарни познания. Рових известно време в харддиска и открих твърде малко. Списък с покупки, програма за контакт с банката по електронната поща, изискваща парола, адрес в „Америка онлайн“, също с парола, директория, отбелязана като Адреси, контакти и др., и директория Поща. Отворих пощата и прочетох копия на писма, които беше изпращала. От тях не научих нищо, освен че Гретчен има сестра, която живее в Торонто. Опитах Адреси, контакти и др. Беше нещо като личното й тефтерче. Там бяха адресът и телефонът на Мери Лу — служебен и домашен, както и на други, най-вероятно колежки. Служебният адрес на повечето съвпадаше с този на Мери Лу. Нямаше нищо особено освен едно име и телефонен номер, който случайно знаех — на сержант Робърт Франко, помощник-детектив. Номерът беше на бостънската полиция. Името пасваше на останалите колкото херинга на тарталетка. Известно време седях и се взирах в името. Дали не бях попаднала на следа? Протегнах се под масата, включих принтера и разпечатах поместващите се на една страница адреси. После изключих всичко, пъхнах листа в чантата и си тръгнах. След мен вратата се затвори и заключи автоматично.