Робърт Б. Паркър
Огън и лед (55)

55

След като на сутринта щях да ходя при Тони Маркъс, трябваше да обмисля посещението си. Един пистолет нямаше да ми е от голяма полза, ако ситуацията се влошеше, но независимо от това щях да се чувствам по-добре, ако го имам. Или може би два? Извадих от килера, където държах оръжието си, малък 38-калибров деринджър с два патрона, и тъкмо експериментирах къде да го скрия по себе си, когато телефонът иззвъня. Беше Елизабет. Обадих се.

— Подписах документите — обяви тя.

— Елизабет?

— Разбира се. Подписах проклетите му документи.

— За развода ли?

— Естествено.

— Това ми се вижда умно — казах.

— И просто исках да знаеш, че излизам да го отпразнувам.

— Добра идея.

— И имам среща.

Бях абсолютно неискрена, когато казах:

— Така ли? Разкажи ми за него.

— Казва се Харви. Още не съм го виждала, но се предполага, че е приказно богат.

— Как си уреди среща с него?

— Ами реших, че е време да престана да бездействам, и предприех мерки.

— Като например?

Както винаги когато е направила нещо, което я обърква, но не иска да си признае, в гласа й прозвучаха предизвикателни нотки:

— Пуснах нещо във вестника. В „Лични обявления“.

— И Харви откликна?

— Да.

— От него ли разбра, че е приказно богат?

— Не сме ли малко ревниви? — попита Елизабет.

— Къде се каним да се срещнем с него? — попитах.

— В „Стейк-О-Рама“ в Брейнтри.

Скъп търговски център на Шосе номер три. Където се навъртат всички мултимилионери.

— Направи ми една услуга.

— Каква?

— Срещни се с него там и го остави там. Не му позволявай да разбере къде живееш и не оставай насаме с него, докато не го опознаеш.

— Мислиш, че би могъл да е опасен, така ли?

— Не съм убедена, че не е. Но не вреди да оставиш връзката да се развие.

— Наистина смятам, че ревнуваш. Съвсем мъничко, нали?

— Сестринска загриженост — отвърнах.

— Добре, просто помни, че не съм момиченце. Предполагам, знаеш, че мога да се грижа за себе си.

Точно както направи с Морт.

— Разбира се. Приятно прекарване.

Затворих и погледнах към Роузи, която спеше по гръб на леглото ми.

— Слава богу, че не си толкова глупава — казах й.

Опитах се да пъхна малкия револвер в сутиена си. Беше твърде тежък, пречеше на основното предназначение на сутиена и ме караше да изглеждам така, сякаш крия в пазвата си еднорог. Облякох широко, дълго до бедрата спортно сако с големи джобове и пробвах как ще е с него. Резултатът не беше особено добър. Не исках да тършувам из толкова голям джоб, в случай че ми потрябваше оръжие. Телефонът отново иззвъня.

— Моля ти се, нека да не е Елизабет — примолих му се.

Не беше тя, а Джули.