Джон Конъли
Шепнещите (7)

6

Когато стигнах до пристанището на залива Каско, пощенското корабче тъкмо потегляше на утринната си обиколка с шепа пътници на борда, повечето туристи, които наблюдаваха отдалечаващия се кей с гъмжилото от рибарски лодки и фериботи край него. Пощенското корабче бе неразделна част от живота в залива, осъществявайки два пъти дневно връзка между континента и хората от Литъл Дайъмънд и Грейт Дайъмънд, Дайъмънд Коув, Лонг Айлънд и Клиф Айлънд, от Грейт Чебиейгю, най-големия остров в залива Каско, и от Дъч Айлънд, или Убежището, както го наричаха понякога, най-отдалечения от Календарните острови. Корабчето бе допирна точка не само между хората, които живеят край океана, и онези, които се препитават от океана, но също и между жителите на пръснатите из залива острови.

Пощенското корабче винаги носеше със себе си дъх на носталгия. То сякаш принадлежеше на друго време и бе невъзможно да го погледнеш и да не си го представиш в някой предишен живот, когато тази връзка е била жизненоважна, а пътуването между островите и континента не е било толкова лесно. То разнасяше писма, пратки и товари, както и новини. Моят дядо, бащата на майка ми, веднъж ме взе на една от обиколките на пощенското корабче. Беше скоро след смъртта на баща ми и връщането ни в Мейн, когато дойдохме на север, за да избягаме от разливащото се петно. Тогава се питах дали няма да можем да се заселим на някой от тези острови, да се махнем от континента завинаги, та когато кръвта достигне брега, постепенно да изтече в океана и да бъде разнесена от вълните. Сега, при спомена за това, си давам сметка, че винаги съм бягал: от онова, което остави баща ми; от смъртта на Сюзън и Дженифър, съпругата и дъщеря ми; и, в крайна сметка, от собствената си природа.

Но вече бях престанал да бягам.

„Вдигнатите платна“, общо взето, бе мръсна дупка, един от последните крайбрежни барове в Портланд, създадени, за да задоволяват нуждите на ловците на омари, докерите и всички онези, чието препитание зависеше от по-мръсната работа в пристанището на Портланд. Беше се появил много преди някой да беше допускал, че туристите може да пожелаят да прекарват времето си на кея, а самите туристи, в редките случаи, когато се появяваха на пристанището, го заобикаляха отдалече. Той бе като улично куче, което дреме на двора: кожата, покрита с белези от стари битки, пожълтелите зъби, оголени дори в съня, сълзящи очи под полуспуснати клепачи — всяка частица от него излъчваше сдържана заплаха и ако някой чужденец бе достатъчно глупав да посегне да го погали, рискуваше да загуби пръст, ако не и нещо повече. Дори името на табелата, която висеше отвън, едва се разчиташе, тъй като боята не бе подновявана от години. Онези, които имаха нужда от него, знаеха къде да го намерят — имам предвид местните хора и онзи тип пришълци, които не се интересуваха особено от изискани ресторанти, фарове и носталгични размисли за пощенски корабчета. Този тип индивиди надушваха „Вдигнатите платна“ отдалеч и се настаняваха там, след като се озъбят на другите кучета и в отговор бъдат нахапани.

Това бе единственото заведение за хранене на този кей, което все още беше отворено; капаци на прозорците и катинари на вратите наоколо пазеха помещения, в които не бе останало нищо за крадене. Дори самото влизане в тях представляваше риск да пропаднеш през пода право в студената бездна отдолу, защото тези сгради, както и самият кей, бавно изгниваха и се разпадаха във водата. Беше някакво чудо, че цялата тази конструкция не бе рухнала още преди години, и макар да изглеждаше по-здрав от съседните му постройки, и „Вдигнатите платна“ се крепеше на същите нестабилни пилони, както и те.

Затова пиенето във „Вдигнатите платна“ носеше усещане за опасност на много равнища, като изгледите да се удавиш в залива, понеже си стъпил на продънена дъска, бяха сравнително малки в сравнение с по-непосредствената опасност от физическо насилие, леко или по-сериозно, от страна на един или неколцина от редовните посетители. Дори повечето ловци на омари вече не идваха тук, а онези, които идваха, се интересуваха не толкова от улова, колкото от възможността да се насмучат до безсъзнание. Те бяха ловци на омари само на думи, защото не стигаха по-далеч от „Вдигнатите платна“ и бяха примирили с обстоятелството, че дните, когато са били полезни членове на обществото и са работили упорито, за да изкарват честно насъщния си, са отдавна отминали. „Вдигнатите платна“ беше мястото, където попадаш, когато нямаш къде другаде да отидеш, когато единствената перспектива, която съзираш, е погребение в присъствието на хора, които те познават само по мястото ти на бара и питието, което поръчваш, и докато те спускат в гроба, ще оплакват колкото теб, толкова и своя собствен живот. Някога имаше барове като този във всеки град по крайбрежието; в известен смисъл вероятността покойниците да бъдат запомнени бе по-голяма на тези места, отколкото сред останките от собствените им семейства. В този ред на мисли „Вдигнатите платна“ бе в буквален и в преносен смисъл подходящо място, на което да приключиш земния си път, защото на борда на кораба именно майсторът на платна зашива покойника в неговия хамак, като прекарва последния бод през носа му, за да е сигурен, че е мъртъв. Във „Вдигнатите платна“ подобно застраховане не беше необходимо: неговите посетители пиеха до смърт, така че когато преставаха да поръчват, това бе съвсем сигурен знак, че са отплавали в небитието.

Собственикът на „Вдигнатите платна“ беше мъж на име Джими Джуъл, въпреки че никога не бях чувал някой да го нарича иначе, освен „господин Джуъл“. Джими Джуъл притежаваше много места като „Вдигнатите платна“ и кея, на който бе построен той: жилищни сгради, които едва ли бяха узаконявани, порутени постройки на крайбрежни и странични улички в градовете от Китъри до Кале и празни парцели, които не служеха за нищо, освен да събират мръсни локви дъждовна вода; парцели, които не се продаваха и нищо не показваше, че са нечия собственост, освен табелите „Влизането забранено“, някои от които доста представителни на вид, а други просто дъски, надраскани с най-разнообразен и твърде творчески подход към правописа на думата „влизане“.

Общото между тези сгради и парцели бе това, че един ден може би щяха да станат привлекателни за някой строителен предприемач. Кеят, на който бе построен „Вдигнатите платна“, бе един от многото, за които се очакваше да бъдат включени в новото благоустройство на Мейнското щатско пристанище, възлизащо на 160 милиона долара, план за съживяване на крайбрежната зона, който предвиждаше нов хотел, многоетажни бизнес сгради и туристическа морска гара, но междувременно бе изоставен и напоследък перспективата да бъде осъществен като че ли ставаше все по-далечна. Пристанището се бореше за оцеляване. Международният търговски терминал, който някога бе затрупан от контейнери със стока, очакващи да бъдат натоварени на кораби и шлепове или транспортирани до вътрешността на страната с камиони и влакове, бе по-тих от всякога. В разстояние на петнайсет години броят на рибарските лодки, докарващи своя улов на рибната борса в Портланд, бе паднал от 350 на 70, а поминъкът на рибарите бе допълнително застрашен от намаления брой на разрешените за риболов дни. Експресните доставки за селищата между Портланд и Нова Скоуша замираха, а заедно с тях и много нужни досега дейности и доходи за пристанището. Някои считаха, че оцеляването на крайбрежната зона може да се гарантира с по-голям брой разрешителни за барове и ресторанти по кейовете, но така пристанището заплашваше да се превърне в нещо не много различно от музей на открито с шепа ловци на омари, оставени да изкарват своето оскъдно препитание само заради туристите, за да придават местен колорит на Портланд, който ще е само сянка от някогашното голямо дълбоководно пристанище, определяло идентичността на града в продължение на три столетия.

Джими Джуъл клечеше насред цялата тази неопределеност и вдигнал наплюнчен пръст, следеше накъде духа вятърът. Не би било вярно, ако кажем, че Джими не държеше на Портланд или на кейовете, или на историята му. Той просто държеше повече на парите. Но макар и да бяха значителна част от банковия му портфейл, разпадащите се сгради не представляваха общата сума от неговите бизнес интереси. Той имаше дял в междущатските и задграничните автомобилни превози и знаеше повече за контрабандата на наркотици от почти всеки по източното крайбрежие. Джими търгуваше главно с марихуана, но през последните години бе претърпял няколко тежки удара и се говореше, че се оттеглял от този бизнес и вече се посвещавал на по-законни начинания, или на начинания, създаващи впечатление за законност, което не беше едно и също. Старите навици умират трудно и когато се стигаше до престъпления, Джими продължаваше да участва — както заради парите, така и заради удоволствието, което му доставяше нарушаването на закона. Не беше необходимо да му се обаждам предварително и да си уговарям среща. Сърцето на неговата империя бе „Вдигнатите платна“. Отзад имаше малък офис, обаче той се използваше главно за склад. Но човек винаги можеше да намери Джими на бара — да чете вестници, да вдига стария телефон и да пие кафе след кафе. Когато влязох във „Вдигнатите платна“ онази сутрин, той беше там. С него нямаше друг, освен бармана в лекьосана бяла тениска, който мъкнеше каси бира от склада. Името на бармана беше Ърл Ханли, същият Ърл Ханли, който бе обслужвал бара в „Блу Мун“ в нощта, когато Сали Кливър беше пребита от гаджето си, защото собственикът на „Вдигнатите платна“ и на „Блу Мун“ беше един и същ: Джими Джуъл.

Когато влязох, Ърл вдигна поглед. Ако остана доволен от онова, което видя, положи мъжки усилия да го скрие. Лицето му се нагърчи като топка хартия, която току-що е стисната силно, но дори когато беше спокойно, лицето на Ърл напомняше последния орех в купата седмица след Деня на благодарността. Той влизаше и в ролята на един от онези, които при нужда раздават юмруци на непослушните, които са скършили хатъра на Джими и са си навлекли гнева му. Сякаш целият беше направен от топки, покрити с кора от лой, най-горната увенчана от мазна черна коса. Дори бедрата му бяха топчести. Почти чувах как мазнините в тялото му бълбукат насам-натам, когато се движи.

Джими носеше черен костюм на погребален агент над синя риза с отворена яка. Беше слаб, косата му, в най-различните нюанси на сивото, бе подредена в прическа с помощта на помада с лек дъх на карамфилово масло. Беше висок 183 см, но леко прегърбен, поради което създаваше впечатлението, че носи невидим за останалите, но твърде тежък за него самия товар. Дясното ъгълче на устата му постоянно беше повдигнато, сякаш животът бе някаква забавна комедия, а той — само зрител. Джими не бе лош човек, каквито обикновено са контрабандистите и търговците на дрога. Няколко пъти бе влизал в стълкновения с моя дядо, който бе щатски полицай и го познаваше от много отдавна, но двамата се уважаваха взаимно. Дойде на погребението му и съболезнованията, които ми изказа, бяха искрени. След това не бях имал вземане-даване с него, но понякога пътищата ни се кръстосваха и когато имах въпроси, нуждаещи се от отговор, един-два пъти Джими бе имал добрината да ме насочи в правилната посока, стига случаят да нямаше връзка с полицията.

Той вдигна глава от вестника и онази полуусмивка примигна, както крушка при моментно смущение в електроснабдяването.

— Не трябваше ли да носиш маска? — попита той.

— Защо? Да нямаш нещо, което си струва да бъде откраднато?

— Не, но мислех, че вие, отмъстителите, винаги носите маски. За да могат хората да кажат, докато изчезваш в нощта: „Кой беше този маскиран отмъстител?“ Иначе ще си само мъж, който се облича твърде младежки за възрастта си, пъха си носа, където не му е работа, и изглежда изненадан, когато му го разбият.

Седнах на стола срещу него. Той въздъхна и сгъна вестника.

— Намираш, че се обличам твърде младежки за възрастта си?

— Ако питаш мен, днес всички се обличат прекалено младежки, ако изобщо се обличат. Още помня времето, когато в тези барове имаше проститутки и дори те не си позволяваха да се облекат както някои от младите момичета, които виждам да минават оттук лете и зиме. Приисква ми се да купя палта на всичките, за да съм сигурен, че няма да мръзнат. Но какво ли разбирам аз от мода? Аз мисля, че всеки костюм, който не е черен, прилича на нещо, което подхожда на Либерейс^[1]. — Той подаде ръка и се ръкувахме. — Как си, момче?

— Горе-долу.

— Още ли си с онази жена? — попита той. Имаше предвид Рейчъл, майката на моята дъщеря Сам. Дори не изпитах желание да изразя изненада. Никой не оцелява толкова дълго, колкото Джими Джуъл, без да си води сметка за всеки, който някога се е изпречвал на пътя му.

— Не. Разделихме се. Тя е във Върмонт.

— Взела е детето със себе си?

— Да.

— Съжалявам да го чуя.

Това не бе тема за разговор, която държах да следвам. Предпазливо подуших въздуха.

— Барът ти вони — казах.

— Барът ми мирише прекрасно — отвърна Джими. — Клиентите ми са тези, които вонят, но за да се избавя от вонята, ще трябва да се избавя от тях и тогава тук ще останем само аз и моите призраци. О, и Ърл не мирише много хубаво, но това може да му е по наследство.

Ърл не каза нищо, само прибави още няколко бръчки на физиономията си и продължи да пренарежда боклуците.

— Искаш ли едно питие? За сметка на заведението.

— Не. Както чувам, ти разреждаш пиячката, за да засилиш вкуса й.

— Не ти липсва кураж, идваш тук и обиждаш моето заведение.

— Това не е „заведение“, а средство за укриване на данъци. Ако ти носеше реални доходи, империята ти щеше да рухне.

— Значи имам империя? Изобщо не съм подозирал. Ако имах, щях да се обличам по-добре, да си купувам по-скъпи черни костюми.

— Имаш човек, който ти носи кафе, без да чака да го поискаш, и чупи глави на същия принцип. Мисля, че това е красноречиво.

— Значи искаш кафе? — попита Джими.

— И то ли е толкова лошо, колкото всичко останало тук?

— По-лошо, но го направих сам и поне можеш да бъдеш сигурен, че ръцете ми са били чисти. В буквален, не в преносен смисъл.

— Едно кафе ще ми дойде добре. Благодаря. Иначе ми е раничко.

— Тогава не си дошъл където трябва. Да не мислиш, че прозорците са малки, защото не мога да си позволя по-големи стъкла?

Във „Вдигнатите платна“ бе винаги тъмно. Тук посетителите не обичаха да им се напомня, че времето тече.

Джими махна на Ърл, който стана, извади отнякъде голяма чаша, разгледа я отвътре, за да се увери, че не е много мръсна или пък че е мръсна точно колкото трябва, и наля. Когато остави чашата на бара, кафето се разплиска през ръба и направи локвичка на плота. Ърл ме погледна, сякаш ме предизвикваше да се оплача.

— Изтънчен е за толкова едър мъж — казах аз.

— Не те харесва — отвърна Джими. — Но не го вземай лично: той не харесва никого. Понякога ми се струва, че не харесва дори мен. Обаче аз му плащам и това ми осигурява известна толерантност.

Джими ми подаде сребърна каничка с мляко и купичка със захар. Джими не обичаше сухо мляко и евтина сметана, нито пък пликчета с подсладител. Взех млякото, захарта не.

— Е, това светска визита ли е, или съм сторил голяма неправда, която трябва да бъде поправена? Защото държа да ти кажа, че присъствието ти в моето заведение ме навежда на мисълта да проверя застраховките си.

— Мислиш, че неприятностите вървят по петите ми?

— Господи, самата Смърт навярно ти праща за Коледа кошница с плодове от благодарност за клиентелата.

— Имам един въпрос за автомобилните превози.

— Не се захващай с това, такъв е съветът ми. Дълго работно време, без заплащане на извънредния труд. Ще спиш в кабината, ще ядеш лоша храна и ще умреш на някой крайпътен паркинг. От друга страна, никой няма да те преследва, за да те убие, което май е един от рисковете в професията ти, или поне в упражняваната от теб нейна версия.

Отминах без коментар съветите относно моята кариера.

— Има един човек, независим превозвач. Изплаща вноски за хубав камион с ремарке, ипотека, обикновените неща. Бих казал, че разходите му възлизат общо на около седемдесет бона годишно, и то без да живее екстравагантно.

— И тези цифри водят до някакви изводи?

— Вероятно. Да си срещал някога честен човек?

— Не и когато става дума за данъци. Ако бях срещнал такъв, щях да му взема всичко, до последния цент. Този тип прави ли дълги курсове?

— Само понякога да Канада, но нищо повече, струва ми се.

— Канада е голяма страна. За какви разстояния говорим?

— До Квебек, доколкото знам.

— Това не е дълъг курс. Много ли работи?

— Не колкото би трябвало, или поне аз мисля така.

— Значи предполагаш, че поработва малко и настрани?

— Прекосява границата. Това ми се видя интересно. И, моите уважения, но не мисля, че дори катериците минават границата, без ти да знаеш и да им вземаш десет процента от орехите.

— Петнайсет — каза Джими. — И това е таксата за приятели. Този тип има ли си име?

— Джоуел Тобаяс.

Джими отклони поглед и изцъка.

— Не е от моите.

— А знаеш ли чий може да е?

Джими не отговори на въпроса. Вместо това попита:

— Защо се интересуваш от него?

По пътя към Портланд бях мислил колко от цялата история съм готов да му кажа. Накрая реших, че ще трябва да му кажа повечето от нея, но предпочитах засега да не споменавам за смъртта на Деймиън Пачет.

— Той има приятелка — казах. — Загрижен гражданин счита, че може би не се държи добре с нея и че ще е по-добре тя да стои далеч от него.

— И какво? Доказваш, че той се занимава с контрабанда, тя го изхвърля и започва да се среща с проповедник? Или лъжеш, а аз не вярвам, че си дошъл тук да ме лъжеш, или на въпросния гражданин му трябва урок за нещата в живота. Половината момичета в този град биха се нахвърлили на всеки мъж с някоя пара в джоба и биха го опоскали до шушка, без да ги е грижа откъде идват парите. Всъщност, ако им каже, че ги е придобил незаконно, някои дори биха повикали и сестрите си да се присъединят.

— Ами другата половина?

— Те само ще му откраднат портфейла. Краткосрочни цели, краткосрочни печалби. — Разтърка бузата си. — Знам, че не си от онези, които приемат съвети, но може би ще ме послушаш от уважение към дядо си — продължи той. — Не си струва да се занимаваш с това дори и да става дума само за домашна ситуация, която ще се реши по един или друг начин. Откажи се. Наоколо има и по-лесни пари.

Отпих от кафето. Имаше вкус на мазнина от помийна яма. Ако не бях гледал как Ърл го налива, щях да помисля, че е отишъл отзад и е топнал чашата в залива, преди да ми я даде. Но може и да държеше няколко наистина мръсни чаши за специални гости.

— Не става така, Джими — казах.

— Да, знаех си, че говоря на вятъра.

— Значи познаваш Тобаяс?

— Първо ти. Не става дума просто за момиче, което се среща с неподходящ мъж.

— Нает съм от човек, който счита, че той не е чист, и който може би му има зъб за нещо.

— А ти идваш при мен, защото мислиш, че за да свързва двата края, Тобаяс увеличава незаконно товара и че ако го прави, аз ще знам за това.

— Джими, ти знаеш разни неща, за които дори и Господ не подозира.

— Така е, защото Господ иска хората да са негово подобие и рано или късно всички си плащаме, така че той може да си позволява да чака. Аз от своя страна винаги гледам да разширявам бизнеса.

— И така, Джоуел Тобаяс.

Джими повдигна рамене.

— Нямам какво толкова да ти кажа за този човек, но онова, което ще чуеш, няма да ти хареса…

* * *

Джими беше наясно как стават нещата на границата. Познаваше всеки път, всяка отбивка, всяко закътано заливче в щата Мейн. Работеше за себе си. Беше агент на разни незаконни организации, които се радваха на всяка възможност да се държат на известна дистанция от незаконните дейности, от които печелеха. Намираше начин да пренесе всичко, което трябваше да бъде пренесено: алкохол, дрога, хора, пари. Опираше се на дългогодишни подкупи и хора в униформа, които знаеха кога да се извръщат на другата страна. Твърдеше, че на заплата при него се водят повече хора, отколкото в държавните ведомости, и работните места са по-сигурни.

Събитията от 11 септември промениха нещата за Джими и другите като него. Охраната на границата беше затегната и той вече не можеше да гарантира безпроблемни доставки. Подкупите станаха по-големи и някои от вътрешните му хора смутено му заявяваха, че не могат повече да поемат риска да работят за него. Задържани бяха две пратки и собствениците на стоката никак не се зарадваха. Той загуби пари и клиенти. Но икономическият спад донякъде му бе и от полза: парите бяха малко, работните места се закриваха и при това положение контрабандата се приемаше като доста добра възможност за борещите се да преживеят трудните времена. Все пак, въпреки че винаги имаше нужда от добри помощници, Джими внимаваше много кого наема. Търсеше хора, на които може да има доверие, които няма да изпаднат в паника, когато кучетата започнат да душат около колите или камионите им, които няма да се възползват от възможността да го ограбят и да духнат с постъпленията. Само новаците вършеха такива неща. Старите не си позволяваха подобни глупости. Джими можеше да изглежда мил човек, но Ърл съвсем не беше такъв. Той беше способен да счупи краката на коте, задето си е разляло млякото.

А ако Ърл не успееше да се справи със ситуацията, което се случваше рядко, Джими имаше приятели навсякъде, такива приятели, които му бяха длъжници и знаеха къде да намерят всеки, който е бил достатъчно тъп да разгневи Джими Джуъл. И тъй като на новаците се възлагаше да превозват само пратки, възлизащи най-много на малки петцифрени суми, разстоянията, на които можеха да избягат, бяха ограничени — при положение че преди това са успели да се доберат до „тайниците“ — скритите товарни отделения. Дори онези, които успяваха да избягат, накрая се връщаха там, откъдето са, защото преди да наеме някого, Джими държеше също така да е сигурен, че въпросният човек има приятели и семейство, които живеят наблизо. Или нарушителят се връщаше доброволно, предимно защото му липсва компанията, или пък биваше окуражаван да го стори, за да спести неприятностите на близките и приятелите си. След това следваше бой и изземане на имущество или пък при липса на имущество — една-две рисковани мръсни задачи срещу малко или никакво заплащане като жест на изкупление. Въздържаше се от наказания, които завършват със смърт, защото те привличаха нежелано внимание към дейността му, но това не означаваше, че няма загинали само защото са разгневили Джими Джуъл. Големите северни гори криеха трупове, но не Джими ги беше заровил там. Просто понякога се появяваха клиенти, възмутени от щетите, нанесени на бизнеса им от човека, избягал с парите или с наркотиците им, и настояваха да се даде пример pour decorager autres^[2], както се изразяваха някои от неговите квебекски партньори. В тези случаи Джими неизменно пледираше за снизхождение, но ако призивите му не биваха чути, винаги държеше да поясни, че няма никакво намерение да убива когото и да било, защото той не работи така. Никой никога не се беше оплаквал от позицията му по този въпрос, главно защото винаги се намираха типове, които с радост биха теглили куршума на някой нещастник дори и само за да се поддържат във форма и за да останат в играта.

Джими не принуждаваше никого да работи за него. Предпочиташе деликатния подход, понякога чрез трето лице, и ако предложението му биваше отхвърлено, търсеше другаде. Беше търпелив. Понякога бе достатъчно да хвърли семето и да чака, докато във финансовото положение на набелязания човек настъпят промени, способни да повлияят на отношението му към неговата оферта. Обаче държеше под око местните собственици на камиони и винаги се ослушваше за клюки, касаещи безразборно харчене на големи пари, или хора, които купуват нов камион, когато простите сметки показват, че би трябвало да са затруднени дори от поддръжката на стария. Ако имаше нещо, което Джими изобщо да не търпи, това бе конкуренцията или хитреците, които се опитват да започнат самостоятелен бизнес, колкото и дребен да е той. В това правило имаше някои изключения: говореше се, че поддържал топли отношения с мексиканците, но нямал никакво намерение да вразумява доминиканците, колумбийците, рокерите или дори моухоките^[3]. Ако те искали да се възползват от неговите услуги, както и правели понякога, чудесно, но ако Джими Джуъл започнел да оспорва правото им да извършват превози, двамата с Ърл щели да свършат вързани за столове във „Вдигнатите платна“, с пръснати около краката късове от телата им, в случай че и краката не са насечени на парчета, докато пламъците от горящия бар пърлят ушите им, в случай че още имат уши.

Джоуел Тобаяс бе привлякъл вниманието на Джими тъкмо по този начин. Имаше камион, джип и къща, ала не правеше курсове, които биха му дали възможност да задържи всичко това задълго. Цифрите не се връзваха и Джими беше започнал предпазливи проучвания, защото ако Тобаяс контрабандираше наркотици, тези наркотици трябваше да идват отнякъде и да отиват някъде, след като прекосят границата, и в двата случая вариантите бяха ограничени. Алкохолът бе труден за транспортиране и парите, които носеше, не си струваха риска, а и доколкото знаеше, Тобаяс минаваше през контролираните гранични пунктове, което означаваше, че е подлаган на редовни проверки, и ако не беше снабден с някаква първокласна документация, кариерата му като контрабандист на спиртни напитки щеше да е кратка. Оставаха парите, но и в този случай големите количества долари трябваше да идват отнякъде, а в този вид контрабанда пазарът изцяло се контролираше от Джими. Впрочем реалното физическо придвижване на парите също бе второстепенна част от дейността му, тъй като имаше по-лесни начини да се пренасят пари от място на място, отколкото в багажник на лека кола или в кабина на камион. Затова Джими бе наистина любопитен с какво се занимава Джоуел Тобаяс, поради което един ден, когато Тобаяс пиеше сам в „Тридоларовия Дюи“, след като бе направил законна доставка в един от складовете на търговското пристанище, реши лично да се обърне към него. Беше четири часът следобед и вечерната навалица още не се беше изсипала в „Дюи“. Джими и Ърл седнаха на бара до Тобаяс от двете му страни и попитаха дали могат да го почерпят едно питие.

— Имам си — отвърна Тобаяс и продължи да си чете списанието.

— Само се опитваме да бъдем любезни — каза Джими.

В отговор Тобаяс хвърли бърз поглед към Ърл.

— Да, бе. На челото на приятелчето ти пише „любезен“. — „Любезен“ подхождаше на Ърл колкото надписът „Прегърни ме“ за маркировка на плъх, преносител на чума.

Тобаяс не изглеждаше разтревожен или изплашен. Той беше едър мъж; не толкова едър, колкото Ърл, но по-добре сложен. Джими бе поразпитал и знаеше, че е бивш военен. Служил бе в Ирак и лявата му ръка изглеждаше като сдъвкана, липсваха малкият и безименният му пръст, обаче беше в добра форма, явно поддържаше навиците, които бе придобил в армията. Освен това, доколкото можеше да се съди по онова, което Джими бе успял да научи и което бе малко обезпокояващо, беше запазил връзките със старите си другари. С каквито и други далавери да се занимаваше, не го вършеше сам. Войниците, бивши или не, означаваха огнестрелни оръжия, а Джими не обичаше огнестрелните оръжия.

— Той е котенце — каза Джими. — Аз съм този, от когото би трябвало да се пазиш.

— Виж, пия си бирата и чета. Защо не вземете хей онзи там, Игор, и не идете да плашите някои хлапаци? Нямам за какво да говоря с вас.

— Знаеш ли кой съм? — попита Джими.

Тобаяс отпи от бирата, но не го погледна.

— Да, знам кой си.

— Тогава знаеш защо съм тук.

— Нямам нужда от тази работа. Оправям се добре.

— Повече от добре, доколкото чувам. Караш готин камион, плащаш си вноските и пак ти остават достатъчно пари да изпиеш една бира в края на тежкия работен ден. Ако питаш мен, оправяш се чудесно.

— Както сам каза, работя упорито.

— На мен пък ми се струва, че денят ти трябва да е трийсет часа, за да печелиш парите, които трупаш в тези трудни времена. Независим превозвач, който се надпреварва с големите асове. Господи, трябва изобщо да не спиш.

Тобаяс не каза нищо. Допи си бирата, сгъна списанието и взе по-голямата част от рестото си от бара, като остави един долар бакшиш.

— Трябва да се откажеш от това — каза.

— А ти трябва да покажеш малко уважение — отвърна Джим и.

Тобаяс му хвърли леко развеселен поглед.

— Приятно ми бе да си поговорим. — Стана и Ърл протегна ръка да го върне на мястото му, но Тобаяс бе твърде бърз за него. Дръпна се настрани, после го ритна силно отстрани в лявото коляно. Кракът се подгъна и докато Ърл падаше, Тобаяс го хвана за косата и удари главата му в бара. Зашеметен, Ърл се свлече на пода.

— Не ти трябва да правиш това — каза Тобаяс. — Гледай си твоята работа и аз ще си гледам моята.

Джими кимна, но това не бе жест на помирение, само знак, че едно негово подозрение вече бе потвърдено.

— Карай внимателно — каза той.

Тобаяс си тръгна. Ърл, който се занимаваше с коляното си, но си бе върнал самоувереността, изглеждаше склонен да продължи започнатото, ала Джими сложи ръка на рамото му да го успокои.

— Остави го да си върви — каза той, докато изпращаше с поглед Тобаяс. — Това е само началото.

* * *

Отново във „Вдигнатите платна“, Ърл успешно се преструваше, че не слуша нашия разговор.

— Тобаяс нарани професионалната му гордост — каза Джими.

— Да, потресен съм от това.

— Така и трябва. Ърл не забравя обидите.

Гледах как този мъж като скала забърсва бара, въпреки че нямаше посетители, както и никакви изгледи в „Разпънатите платна“ да стане по-чисто, без всичко вътре да бъде залято с киселина. В това отношение тук много приличаше на „Блу Мун“.

— Той не лежа нито ден заради онова, което се случи със Сали Кливър — казах аз. — Може би няколко години в дранголника щяха да го направят по-малко чувствителен.

— Тогава беше по-млад — отвърна Джими. — Сега не би постъпил така.

— Това няма да я върне.

— Не, няма. Ти си строг съдия, Чарли. Хората имат право да се променят, да се учат от грешките си.

Прав беше, а и аз не бях в позиция да соча някого с пръст, макар че не ми беше приятно да го призная.

— Защо остави онази сграда да си стои?

— „Блу Мун“ ли? Може би от сантименталност. Това бе първият ми бар. Мръсна дупка, но те всичките са мръсни дупки. Аз си знам мястото и познавам клиентите си.

— И?

— Тя е нещо, което да ни напомня. На мен, на Ърл. Махнем ли я, ще започнем да забравяме.

— Знаеш ли нещо за Джандро, щатския полицай, който загина там?

— Не. И вече отговорих на всички въпроси, които ченгетата имаха да ми зададат. Последния път, когато те видях, не носеше значка, освен ако не е била някоя с надпис „Любопитен досадник“.

— А Тобаяс?

— Изглежда, че е решил да стои в сянка, след като говорих с него. От месец не е правил курсове извън щата. Сега пак е започнал.

— Да имаш някаква представа за дестинацията в Канада?

— Все стандартни превози: храни за животни, хартиени продукти, машинни части. Вероятно бих могъл да ти намеря списък, но това няма да ти помогне. Превозите са законни. Или съм започнал да разпитвам твърде късно, или тези хора са по-умни, отколкото изглеждат.

— Хора? За съдружници ли говорим?

— Няколко приятелчета от войската. Пътували са заедно с него. За мъж с твоите способности не би трябвало да е трудно да ги открие. — Той взе вестника и започна да чете. Разговорът ни бе приключил. — Приятно ми бе да поговоря отново с теб, Чарли. Сигурен съм, че не е нужно Ърл да те изпраща.

Станах и си облякох якето.

— Какво превозва той, Джими?

Устните му се сбърчиха и дясното им ъгълче се повдигна в симетрия с лявото, оформяйки крокодилска усмивка.

— Работя по този въпрос. Може би ще те информирам какво е излязло.