Джон Конъли
Шепнещите (21)

19

Далеч от там, в апартамент на „Рю дьо Сен“ в Париж, точно над търговските зали на реномираната фирма за търговия с предмети на изкуството от древността „Рошман и синове“, бе на път да се сключи сделка. Еманюел Рошман, последният от дълга поредица Рошманови, осигурявали си охолен живот с продажбата на най-редки антики, чакаше седналия насреща му ирански бизнесмен да спре да увърта и да обяви решението, което и двамата знаеха, че вече е взел. В края на краищата тази среща на четири очи в компанията на древните артефакти бе само последната стъпка от продължителни преговори, започнали преди много седмици, и нямаше никакви изгледи отново да му бъдат предложени толкова редки и красиви предмети като тези, които лежаха пред него в момента: две изящни статуетки от слонова кост от гробниците на асирийски царици в Нимруд и два изключителни цилиндрични печата от лазурит отпреди пет хиляди и петстотин години, най-старите предмети от този род, които Рошман бе предлагал някога за продажба.

Иранецът въздъхна и се размърда на мястото си. Рошман обичаше да търгува с иранци. Те проявяваха силен интерес към предметите, откраднати от иракския музей, успели да стигнат засега до пазара, макар че и те, както и йорданците, накрая се принуждаваха да се откажат от повечето плячкосани артефакти, на които попадаха. Докато хиляди и хиляди експонати оставаха в неизвестност, най-ценните бяха вече открити, в общи линии. Възможностите да се сдобиеш с иракски съкровища ставаха все по-редки и съответно сумите, които колекционерите бяха готови да платят, се бяха покачили неимоверно. Рошман не бе срещал точно този купувач досега, но той му бе препоръчан настойчиво от двама предишни клиенти, които бяха хвърлили доста пари за покупки от мосю Рошман, без да се тревожат излишно за произхода и за сертификатите.

— Ще има ли още? — попита иранецът. Той се беше представил като господин Абас, Лъва, което очевидно бе псевдоним, но неговият доброволен депозит от два милиона долара бе преведен на сметката им без никакви усложнения и онези, които го препоръчваха, уверяваха Рошман, че двата милиона долара представляват доходите на господин Абас само за един ден. Въпреки това Рошман започваше да се изморява от този лов на лъвове. „Хайде, мислеше си той, знам, че ще ги купиш. Само кажи «да» и можем да приключваме.“

— Не и като тези — каза той, но после размисли. Знаеше ли човек колко допълнителни доходи може да генерира малко търпение? — Тези статуетки от слонова кост или други, дори не толкова хубави, едва ли ще се появят повече на пазара. Ако се откажете, те ще изчезнат. Печатите… — Рошман заобръща дясната си длан нагоре-надолу в общоприетия жест за неустановеност, като избягваше да я задържи на отрицателната страна. — Но ако останете доволен от тази покупка, може би ще получите достъп до артефакти с подобна стойност.

— И с документиран произход?

— Търговска къща „Рошман“ гарантира всичко, което продава. Естествено, ако възникнат някакви правни проблеми, купувачът пръв ще научи за тях, но аз съм убеден, че в този случай няма да имаме подобни затруднения.

Това бе стандартната линия на поведение, когато Рошман действително прекрачваше границите на законното. О, щом ставаше дума за антични съкровища, често имаше неясноти, но тук случаят не беше такъв. И той, и Абас знаеха откъде са дошли статуетките и печатите. Нямаше нужда това да се изрича на глас и тази продажба нямаше да бъде документирана с никакви разписки.

Абас кимна, явно доволен от отговора.

— Е, това ме устройва — каза той. — Да преминем нататък.

Той извади от джоба си златна писалка и натисна бутона, за да се покаже перото.

— Няма да ви е необходима писалка, мосю Абас — понечи да каже Рошман и в този момент вратата се отвори с трясък, появиха се въоръжени полицаи, а господин Абас му се усмихна и каза:

— Името ми е Ал-Даини, мосю Рошман. Колегите ми и аз бихме искали да ви зададем няколко въпроса…