Джон Конъли
Шепнещите (33)

30

Ирод стоеше до колата си и гледаше към склада на Рохас. И на двата етажа светеха лампи, зад стъклата на долния се виждаха движещи се силуети. На предния паркинг имаше няколко превозни средства: камиони на „Рохас Брадърс“, две леки коли и бял джип.

Ирод се нуждаеше от лекарството си, и то в сериозни дози. С напредването на деня болките се бяха засилили и сега му се искаше да бе свършил с всичко това, за да може да си почине известно време.

Кожата в основата на тила му настръхна. В началото почти не го забелязваше на фона на острите болки; беше като да се опитваш да различиш мелодия сред какофонията на настройващ инструментите си оркестър. Раната на устата му пулсираше в топлия нощен въздух и насекомите се хранеха от него.

„Целият воня на разложение — помисли си той. — Ако трябваше да легна и да чакам смъртта да вземе душата ми, те щяха да снесат яйцата си в моята плът още преди да съм издъхнал. В това може дори да има някакво облекчение.“ Представи си как ларвите изпълзяват от яйцата, устройват си пиршество върху туморите му, изяждайки гниещата тъкан, и дават възможност на останалото да се възстанови. Само че там вече не бе останала здрава плът и затова щяха да го изядат целия. Може би щеше да посрещне с радост подобна смърт след време, защото ще е по-бърза и по-естествена от начина, по който тялото му се самоизяждаше. Засега си бе намерил друг отдушник за болката. Ако това бе Божие наказание, възмездие за греховете му — защото Ирод бе грешил и бе получавал удоволствие от своите прегрешения, — той пък на свой ред щеше да налага наказания на другите. Капитана му бе дал средството, подарил му бе цел, надхвърляща обикновеното причиняване на болка като отмъщение за собствените му мъки. Беше му обещал, че светът ще скърби за него. Когато беше изтръгнат от мрака — когато се беше върнал от един ад, може би създаден от другиго, в ада на собственото си тяло, — Капитана бе прожектирал в съзнанието му образи: образа на черен ангел, скрит зад стена, присъствие, хванато в клопка; бавно избледняващи, но никога неумиращи тела.

И кутията. Капитана му бе показал кутията. Но по това време тя вече беше изчезнала, така че търсенето започна.

Кожата му продължаваше да настръхва. Разтърка врата си, очаквайки нагълталото се с кръв същество да изскочи под пръстите му, но там нямаше нищо. Между Ирод и склада се простираше празно пространство. В най-близкия му край имаше локва застояла вода, гъмжаща от буболечки. Ирод пристъпи по-близо до нея, за да може да вижда своето отражение, своето и на още някого. Зад него стоеше високо бостанско плашило в черен костюм и счупена корона на главата. Лицето му беше чувал, в който бяха изрязани две дупки за очите и липсваше уста. Плашилото нямаше опора, нямаше дървен кръст, който да го държи.

Капитана се беше върнал.

Върнън и Причард бяха залегнали на малко хълмче, позицията им беше скрита зад бодлив храсталак и увиснали ниско клони. Имаха добра видимост към къщите в съседство със склада на Рохас. И двамата лежаха абсолютно неподвижно; дори отблизо едва се забелязваше, че дишат. Дясното око на Причард бе долепено до устройството за нощно виждане на снайпера М40. Пушката стреляше на разстояние до деветстотин и петдесет метра, а той се намираше само на осемстотин метра от целите. До него Върнън търсеше вратите и прозорците през монокуляр АТН „Найт Спирит“.

Върнън и Причард бяха елитни скаути снайперисти от морската пехота, или на езика на техния занаят, ловци на вражески снайперисти. Те бяха ветерани от войната на снайперистите в Багдад, таен конфликт, който бе ескалирал, след като хаджиите бяха застреляли два екипа снайперисти от морската пехота, общо десет бойци. Бяха си играли на котка и мишка с превърналия се едва ли не в легенда Джуба, анонимен снайперист, смятан за чеченец и дори за колективно име на група снайперисти, въоръжени с произведени в Ирак пушки „Табук“, вариант на „Калашников“. Джуба беше дисциплиниран, чакаше войниците да се изправят в колите или да слязат от тях, търсеше пролуки в защитното облекло и никога не стреляше повече от веднъж, преди да изчезне. Върнън и Причард не бяха на едно мнение по въпроса дали Джуба е един човек, или са повече. Причард, по-добрият стрелец от двамата, клонеше към първото мнение заради предпочитанията на Джуба към изстрелите в обсега на 300 м и нежеланието му да стреля повече от веднъж дори когато го провокират. Върнън не беше съгласен и се аргументираше с това, че табукът е надежден докъм деветстотин метра, но стреля най-точно на разстояние 300 м и следователно снайперистите Джуба, които използват табук, са ограничени от оръжието си. Върнън приписваше на Джуба и убийствата с „Драгунов“ и „Измаш“ .22, което предполагаше, че снайперистът не е само един, но Причард предпочиташе да не ги слага в сметката. В края на краищата Джуба се бе целил и в двама им, независимо дали ставаше дума за един човек, или за повече. Както всички други войници, и те бяха свикнали да сменят посоката: да вървят на зигзаг, да се навеждат, да се мятат насам-натам, да надникват и да се скриват веднага, за да бъдат по-трудна за улучване цел. Причард го наричаше „Битката Буги-Вуги“, а Върнън — „Джихадски рап“. Странното беше, че никой от двамата не би могъл да танцува на обикновен дансинг дори ако животът му зависеше от това, но под заплахата на опитния убиец се движеха като Джин Кели и Фред Астер.

Върнън и Причард познаваха четиримата мъже от рота „Ехо“, загинали в Рамади през 2004 г. Трима от тях бяха застреляни в главите, четвъртият на практика бе разкъсан на късчета от куршумите. В допълнение към това гърлото на единия морски пехотинец беше прерязано. Нападението бе станало посред бял ден, на по-малко от осемстотин метра от командния пост. По-късно бяха научили, че атаката навярно е дело на „ударна“ група от четирима и че морските пехотинци са били държани на мушка от известно време, но тези убийства разсеяха илюзиите относно естеството на конфликта в Ирак. Само единият от убитите беше обучен снайперист. Останалите бяха обикновени войници, а не би трябвало системата да работи така. Не по-малко от двама обучени снайперисти във всеки екип, това бе златното правило. Когато година по-късно в Хадитхах загина шестчленният снайперистки екип от Трети запасен батальон и останалите бяха принудени да спазват още по-строги правила, Върнън и Причард решиха, че там вече няма място за морските пехотинци и впоследствие мнението им бе потвърдено от експлозията, която отлепи дясната ретина на Върнън, като доведе до постоянна загуба на зрението и билет за дома.

Но преди това вече се бяха запознали с Тобаяс и присъстваха в нощта, когато беше нападнат складът. Те бяха екип 1, който покриваше подходите откъм юг. Туизъл и Грийнам бяха екип 2 и покриваха северната страна. Никой не беше питал каква е целта на мисията: за снайперистките групи беше нещо естествено да планират и провеждат собствени операции и те бяха обявили своето внедряване в района преди дни, за да могат патрулиращите части да работят около тях. Само Тобаяс и Родам знаеха къде точно ще бъдат. В крайна сметка през нощта на атаката не изстреляха дори и един куршум, което ги бе разочаровало.

Причард бе напуснал армията малко след като Върнън беше откаран у дома и това обясняваше факта, че сега лежаха един до друг в храсталака, готови да убиват мексиканци вместо хаджии. И двамата бяха спокойни, търпеливи и самотници, каквито трябваше да са хората с техния занаят. Не се разкайваха за нищо. Когато го питаха дали е изпитвал съжаление за хората, чийто живот е отнемал, Причард отвръщаше, че единственото, което е усещал, е откатът на оръжието. Това не бе съвсем вярно, убиването раздвижваше кръвта му по-силно и от секса, но въпреки това той беше морален и храбър мъж, който вярваше, че професията му е благородна, и беше достатъчно умен, за да забелязва напрежението, което се съдържа в желанието да отнемеш живот по морални съображения и същевременно да изпитваш удоволствие от извършването на този акт.

И двамата с Върнън носеха ръчно шити маскировъчни костюми с дупки за вентилация на гърба. Бяха се намазали с кал от близкия поток и тъй като грееше луна, на шапките им имаше мрежи, които да начупват формата на лицата им. Не използваха лазерни устройства. Вместо това и двамата правеха наум всички необходими изчисления: обхват, ъгъл по отношение на целите, наситеност и влажност на въздуха, скорост и посока на вятъра; добавяха дори температурата на метателния експлозив в патрона, защото патрон, който е с двайсет градуса по-топъл от другите, ще удари с петдесет сантиметра по-високо цел на хиляда метра. В миналото бяха използвали справочници, калкулатори, заредени с балистичен софтуер и диаграми, залепени за прикладите. Сега вече знаеха тези неща наизуст.

Имаше лек наклон надолу. Причард пресметна, че ще се цели четирийсет и пет сантиметра над целта и по-наляво, за да компенсира падането на куршума. Всичко бе нагласено. Единственият проблем бяха Туизъл и Грийнам. Те не бяха на позиция. Причард нямаше представа къде са. Фактът, че Тобаяс ги бе изпратил някъде преди акцията, но не си бе направил труда първо да съгласува това с тях, продължаваше да тревожи и него, и Върнън. Върнън бе служил като командир на екип Е-6, най-високият по ранг от четиримата снайперисти, и двамата с Тобаяс още се счепкваха, когато трябваше да се вземат оперативни решения. Сега бяха с един екип по-малко и това не беше добре.

Фургонът бе паркиран стотина метра зад склада на Рохас. Вратата на шофьора беше отворена. Тобаяс, с черна скиорска маска и черни работни дрехи, оглеждаше склада и околните сгради през очила за нощно виждане. Сепна се, когато наблизо се чу шумолене, после тихо подсвирване и от храстите пред него се появи силует.

— Четирима плюс Рохас — каза Малак. — Трима с МПС, един с пушка помпа, най-вероятно „Мосбърг Родблокър“. Два глока деветки в кобури под мишниците, един с пушката, другият, онзи най-близо до вратата, с МПС. Не видях никакъв алкохол. Телевизорът е включен, но не много високо. Остатъци от храна на масата.

Тобаяс кимна. Това беше добре. Хората ставаха по-бавни, след като се нахранят.

— А Рохас?

— Има стълбище от западната страна, отвътре, без чупки. Завършва пред стоманена врата, леко открехната. Предполагам, че може да бъде затворена при първия знак за опасност. Прозорците на първия етаж са от удебелено стъкло, така че няма основание да очакваме, че на етажа на Рохас ще е по-различно. Няма външно стълбище, но на южната външна стена има подвижна стълба, достъпна от прозореца горе.

— Околните къщи?

— Две семейства в А и В — той вдигна пръсти, за да посочи въпросните сгради. — Две млади момичета, една жена и двама мъже в А; един глок, на колана. Две жени, един младеж, един мъж в В; един глок, на колана. Трима мъже в С; три АК47, един глок, под мишницата. Върнън и Причард имат информацията, но единият екип все още липсва.

Тобаяс погледна още веднъж целта през очилата, после ги хвърли на шофьорската седалка. Можеха да дочакат Грийнам и Туизъл, или пък да започват. Колкото по-дълго останеха на позиция обаче, толкова по-голяма опасност имаше да бъдат открити. Наведе се над седалката и погледна във фургона. Баки отвърна на погледа му, навил маската си до челото в горещината вътре. Лицето му беше плувнало в пот.

— Добре — каза Тобаяс, когато Малак се облегна отстрани на колата, — слушай…

Ирод не беше въоръжен. Пистолетът му беше в колата. Носеше само два кафяви плика. Първият съдържаше лист хартия, на който бе напечатана цифра. Тя представляваше сумата, която бе готов да преведе на посочена от Рохас сметка в замяна на информацията как и от кого е получил печатите. Ако Рохас откажеше да даде тази информация, Ирод знаеше къде живее американската му любовница заедно с петгодишния му незаконен син. Щеше да вземе и двамата и ако се наложеше, да убие първо жената, за да покаже на Рохас, че е сериозен, но не вярваше подобни действия да бъдат необходими, особено след като Рохас погледнеше във втория плик, който съдържаше снимки на хората, мамили Ирод в миналото, защото той имаше особен подход към жените. Задълбоченото познаване на техните тела можеше дори да го направи талантлив любовник, но той бе безполово същество. Пък и не беше жесток. Болката и страданието бяха за него средство да стигне до кончината и не получаваше особено удоволствие от прилагането им. Не беше лишен от съчувствие и собствените страдания убиваха у него всяка охота да удължава страданията на другите. По тази причина се надяваше Рохас да вземе парите. Погледна отново отражението на Капитана. Не изпита никакво притеснение. Обичаше да е в неговата компания. Питаше се дали Капитана ще дойде с него в склада на Рохас. Готов беше да провери, когато Капитана се раздвижи на повърхността на локвата. Пръстите му бяха направени от вейки и прошумолиха тихо, когато вдигна ръка и я сложи върху рамото на отражението му. Ирод потръпна неволно от тежестта и студа на докосването му, което усети така безпогрешно, както топлината на нощния въздух и жиленето на насекомите, но остана да стои неподвижно и двамата продължиха да наблюдават заедно сградата пред себе си.

* * *

Едната стена от първия етаж на склада бе скрита от пода до тавана зад сандъци с лютив сос „Фуего Саградо“^[1] на „Рохас Брадърс“. Ако някой си направеше труда да попита, вносът и дистрибуцията на този сос бе причината за съществуването на склада и едно от средствата, с чиято помощ Антонио Рохас изкарваше прехраната си. Рохас бе загубил сметката на безбройните проверки на камионите, превозващи този сос, извършвани от местните и федералните органи на реда и закона, но той нямаше нищо против. Това отвличаше вниманието им от всичките други камиони и коли, натоварени с много по-ценен товар. Макар че ако трябваше да е честен, той печелеше доста прилично и от соса, при все че от другата страна на границата имаше хора, които считаха името и етикетите му за едва ли не богохулни. Етикетите бяха много характерни, червен огнен кръст на гарвановочерен фон и надпис, който определяше соса като един от най-търсените продукти в магазините за любители на гастрономическите удоволствия и по-добрите мексикански ресторанти в цяла Нова Англия. Цената му беше почти толкова висока, колкото на марихуаната или кокаина и Рохас внимаваше да декларира всички приходи от него пред данъчните власти. С помощта на изобретателен счетоводител се създаваше впечатлението, че Антонио Рохас получава прилични, макар и неголеми печалби като доставчик на качествен лютив сос.

Тъкмо звукът от счупено шише с такъв сос сепна Рохас. Той вдигна глава от книжата на бюрото си и ръката му се пресегна към пистолета, който винаги бе близо до него. Вратата на апартамента му бе леко открехната, иначе изолацията на пода би погълнала всички шумове, които се чуха отдолу: разбито стъкло, изскърцване на стол, нещо тежко, но меко, което тупна на пода.

Рохас стана и се хвърли към вратата, но закъсня с няколко секунди. През отвора се подаде дуло и откос от автоматично оръжие със заглушител го преряза през бедрата, почти отделяйки краката от тялото му. Той рухна на пода, преди вратата да се отвори докрай, но докато падаше, все пак успя да изстреля два куршума, които удариха в гърдите облечения в тъмни дрехи мъж. Кевларената жилетка пое удара и мъжът се залюля на пети. Третият изстрел на Рохас обаче попадна по-нависоко и от тила на мъжа плисна кръв; в образувалата се червена локва цопнаха късчета от мазилка. Рохас едва успя да забележи това, преди да последват нови изстрели. Усети горещи пробождания, когато куршумите пронизаха гърба му. Остана да лежи неподвижно, ала не беше мъртъв. Виждаше лъскавите черни войнишки обувки, които го заобикаляха, и част от думите, които чуваше, достигаха до съзнанието му: „стрелба“, „въпроси“, „никакъв избор“ и „мъртъв, той е мъртъв“. Изкикоти се.

Още стъпки, отдалечаващи се, после приближаващи отново. Черни колене пред лицето му. Пръсти в косата, които повдигат главата му. Чувалчето с печатите, хванато от ръце в ръкавици, специалната подложка за тях, над която беше работил, захвърлена и разцепена на покрития с плочи под. Розови устни, които се движат в отвора на маската. Бели зъби, чисти и равни.

— Къде са останалите?

— No comprendo^[2].

Появи се нож.

— Мога да ти причиня още болка.

— Не, не можеш — каза Рохас и умря с усмивка, разкриваща два реда древно злато и скъпоценни камъни, току-що инкрустирани в зъбите му.

* * *

От склада на Рохас изстреляха откос от автоматично оръжие към наблюдателния пост на снайперистите, но друг не последва.

— Мамка му — каза Върнън. Знаеше си, че едва ли ще успеят да влязат и излязат от склада без неприятности, но се бе надявал на най-благоприятния вариант. — Добре, приготви се.

Започна бавно да мести монокуляра по съседните три къщи, обозначени като „Кърли“, „Лари“ и „Мо“.

— „Мо“. На вратата, тръгва надясно — каза той, когато различи фигура на мъж с АК47 в ръцете.

— Виждам го.

Вдишване. Издишване. Омекотяване на спусъка. Издишване.

Натискане.

Огън.

Върнън видя как ръцете на целта излетяха нагоре, последно махване и после човекът падна.

— Попадение — каза той. — „Кърли“. Вратата. Отстояние седемстотин и петдесет метра. Вятър нула. Няма корекции. Използвай седем и две. — Този път стрелецът остана вътре, скрит зад рамката на вратата, докато се опитваше да разбере откъде е дошъл изстрелът.

Причард стреля отново. Разхвърчаха се трески и целта се дръпна навътре.

— Ух, пропусна, струва ми се — каза Върнън. — Но това би трябвало да го задържи вътре.

За момент премести поглед към склада на Рохас. От там излязоха двама от техните, които носеха трети помежду си.

— Добре, Започнали са, но имат ранен. Нека…

От най-близкия десен прозорец на „Кърли“ избухна бял пламък.

— „Кърли“. Вратата.

Причард стреля и Върнън видя как стрелецът подскочи във въздуха, когато изстрелът го улучи в главата и това причини спазъм на мускулите в краката му.

— Попадение — каза Върнън.

От „Мо“ започнаха отново да стрелят. Върнън обърна монокуляра тъкмо навреме, за да види как втори човек от групата на щурмуващите падна на земята.

— Ах, по дяволите — изруга Върнън. — Втори човек е улучен.

Причард пренасочи оръжието възможно най-бързо и започна да праща изстрел сред изстрел през прозореца на къщата на принципа „стреляй и се надявай“, загрижен само да осигури прикритие, докато ранените бъдат изнесени на безопасно място, но вече се чуваха викове и се палеха лампи и в другите къщи. Върнън видя как последният, който още бе на крака — помисли си, че трябва да е Тобаяс, — пренесе до вана един от членове на своята разстреляна група, преметнал го през раменете си като пожарникар, и внимателно го сложи на пода. После се върна за втория.

— Да вървим — каза Причард.

Изтичаха до мястото край изровена пътека, където бяха скрили двете харлита. След себе си оставиха изкаляно дънково яке, взето в Канада от пласьор, пренасящ наркотици, велосипедист, когото бяха издебнали и оставили да лежи мъртъв край Лак-Бейкър. Беше нескопосана инсценировка, но не очакваха мексиканците да правят сериозно разследване. Те щяха да са жадни за отмъщение и якето в комбинация с рева на потеглящите мотори може би щеше да е достатъчно, за да ги прати за няколко дни по лъжлива следа.

Тобаяс седна зад волана и потегли. В страничното му огледало складът на Рохас се открояваше като тъмна грамада на фона на нощното небе; от двете страни се виждаха танцуващи сенки на приближаващи мъже. Той бе единственият останал жив. Малак беше убит в склада, а Баки получи куршум в тила, докато изнасяха тялото на Малак. Тази неразбория можеше да бъде избегната, ако Грийнам и Туизъл бяха тук, но той ги беше изпратил другаде и случилото се щеше да тежи на неговата съвест. Може би ако шибаният Причард беше по-бърз…

Експлозията не беше силна, шумът бе заглушен от дебелите тухлени стени на старата сграда, но термитното устройство — двайсет и пет на сто алуминий към седемдесет и пет на сто железен оксид — нямаше за цел да хвърли във въздуха самия склад, а да изгори всичко вътре и да остави възможно най-малко следи. И щеше също така да отвлече вниманието на преследвачите му. Сега, когато Малак и Баки бяха мъртви, нямаше кой да му осигурява прикритие, така че въпросът бе да стигне до магистралата и по целия път да не вдига крака си от педала за газта. Върнън и Причард щяха да отидат до мястото на срещата по свой собствен маршрут, но той щеше веднага да си поговори с тях, дори и само за да изпревари неизбежния гняв на снайперистите.

На телефона му имаше съобщение. Изслуша го, докато караше, и разбра, че в Бангор нещо се беше объркало. Грийнам и Туизъл не се бяха обадили и най-вероятно въпросът с Джандро оставаше нерешен. Проследяващото устройство на колата на детектива вече не даваше сигнал, следователно и детективът бе още жив. Бъркотията беше голяма, но поне си бе върнал липсващите печати. Също така носеше в джоба си толкова от зъбите на Рохас, колкото бе успял да избие. Време бе да се избавят от това, което имаха, да вземат възможно най-много пари възможно най-бързо и после да изчезнат.

Не забеляза колата на Ирод, която бе спряна на страничен път с изгасени фарове. Само след секунди Ирод потегли след вана.