Джон Конъли
Шепнещите (17)

15

Градът се променяше, но на градовете бе свойствено да се променят: навярно работата бе там, че просто остарявах и вече бях виждал твърде много неща да изчезват, за да съм доволен, когато се затварят познатите ми ресторанти и магазини. Преобразяването на Портланд от селище, чиято първа грижа е да не се катурне в залива Каско и да потъне на дъното, в процъфтяващия, артистичен и безопасен град, какъвто е днес, бе започнало сериозно в началото на седемдесетте години на миналия век и бе финансирано главно с федерални пари посредством една от онези правителствени програми, на които всички се мръщят, с изключение на хората, които печелят от тях. „Конгрес Стрийт“ се сдоби с тухлени тротоари, старото пристанище бе реконструирано, а Общинското летище стана Международно летище за реактивни самолети, което имаше поне предимството да звучи футуристично, въпреки че през по-голямата част от последното десетилетие от Портланд не можеше да се лети директно дори до Канада, да не говорим за по-далечни страни, което правеше определението „международно“ напълно излишно.

През последните години Олд Порт бе загубил малко от блясъка си. „Иксчейндж Стрийт“, една от най-приятните улици в града, се променяше. „Букс Етс“ вече не съществуваше, „Емерсън Букс“ бе пред затваряне поради излизане на собствениците в пенсия и скоро в Олд Порт щеше да остане само „Лонгфелоу Букс“. Ресторант „Уолтърс“, където се бях хранил както със Сюзън, покойната ми съпруга, така и с Рейчъл, майката на второто ми дете, бе затворил врати и се готвеше да се премести на „Юниън Стрийт“.

Но „Конгрес Стрийт“ още държеше първото място по чудатост и ексцентричност, беше като малко късче от Остин, Тексас, пренесено на североизток. Сега там имаше прилична пицария, „Ото“, която предлагаше пица на парче до късно през нощта, а различните галерии, магазини за книги втора ръка и антикварни стоки бяха допълнени от голям магазин за комикси и нова книжарница, „Грийн Хенд“, славеща се със своя музей по криптозоология в задната стая, който можеше да зарадва душата на всеки посетител с вкус към необикновеното.

Е, почти на всеки.

— Какво е това криптозоология, мамка му? — попита Луис, докато седяхме на „Монюмънт Скуеър“, пиехме вино и гледахме как народът минава край нас. Днес Луис бе облечен в „Долче и Габана“, черен костюм с три копчета и бяла риза без вратовръзка. Макар че не го каза високо, възрастна жена, която ядеше супа пред ресторанта вляво от нас, го погледна неодобрително. Не можех да не се възхитя на куража й. Повечето хора не бяха склонни да го гледат по друг начин, освен със страх и завист. Той беше висок и черен, и много смъртоносен.

— Моите извинения — каза Луис и й кимна. — Изпуснах неприличната дума, без да искам. — Обърна се към мен и продължи: — Какво означава онова, което каза, каквото и да бе то, мамка му?

— Криптозоология — обясних аз. — Това е науката за създания, които може да съществуват или да не съществуват, като снежния човек и чудовището от Лох Нес.

— Чудовището от Лох Нес е мъртво — каза Ейнджъл.

Днес Ейнджъл беше облечен в оръфани дънки, кецове в червено и златно без фирмен знак и отровнозелена тениска с рекламен надпис на бар, затворен някъде по времето на Кенеди. За разлика от своя партньор в любовта и живота, Ейнджъл предизвикваше реакции, вариращи между смайването и откровеното притеснение, че е може би далтонист. Ейнджъл също бе смъртоносен, макар и не колкото Луис. Но това можеше да се каже за повечето хора, както и за повечето видове отровни змии.

— Четох го някъде — продължи Ейнджъл — Онзи експерт, който го търси от дълги години, решил, че е умряло.

— Да, някъде преди двеста и петдесет милиона години — отбеляза Луис. — Разбира се, че е мъртво, какво друго да е, мамка му?

Ейнджъл поклати глава като човек, разправящ се с дете, което не може да схване проста мисъл.

— Не, умряло е наскоро. Преди това е било още живо.

Луис отправи на партньора си дълъг строг поглед, после каза:

— Знаеш ли, мисля, че трябва да определим лимит на разговорите, в които можеш да участваш и ти.

— Като в телевизионна игра — подхвърлих аз. — Можем да вдигаме зелен знак, когато имаш право да говориш, и червен, когато трябва да седиш мирен и да размишляваш над онова, което си чул.

— Мразя ви, момчета — каза Ейнджъл.

— Не, не ни мразиш.

— Мразя ви — повтори той. — Вие не ме уважавате.

— Ами, така е — признах аз. — Но пък и нямаме истинска причина да те уважаваме.

Ейнджъл обмисля думите ми известно време, преди да се съгласи, че съм прав. Преминахме на темата за моя сексуален живот, която, макар явно безкрайно интересна за Ейнджъл, не задържа задълго вниманието ни.

— Какво стана с онази полицайка, която беше започнала да идва в „Мечката“? Кагни?

— Мейси.

— Да, с нея.

Шарън Мейси бе хубава и тъмнокожа и определено изпращаше сигнали, че проявява интерес, но аз все още се опитвах да измисля как да се справя с факта, че Рейчъл и дъщеря ни ще живеят вече във Върмонт и че връзката ми с Рейчъл на практика е приключила.

— Беше твърде рано — отвърнах.

— Няма такова нещо като „твърде рано“ — каза Луис. — Има само „твърде късно“ и още „мъртъв“.

Трима младежи в широки дънки, прекалено големи тениски и чисто нови кецове се влачеха по „Конгрес Стрийт“ като жабуняк по повърхността на блато, на път към баровете на „Фор Стрийт“. На челата им, както и на всички други места, които не бяха заети от фирмени знаци и имена на рапъри, сякаш беше написано „провинциалист“. Единият, бог да ни е на помощ, дори носеше ретро тениска на „Блек Пауър“, барабар със стиснатия юмрук, макар че всичките бяха толкова бели, че редом с тях П. У. Хърман би изглеждал като Малкълм Х.

До нас двама мъже ядяха бургери и не пречеха на никого. Единият носеше на яката на сакото си дискретен триъгълник с цветовете на дъгата и под него надпис „Гласувай с НЕ по № 1“, отнасящ се за предстоящото гласуване на предложението да се забранят браковете между гейове в щата.

— Ще се омъжиш ли за него, кучко? — каза на минаване единият от гостите на града и приятелите му се изсмяха.

Двамата мъже опитаха да продължат да се хранят.

— Педерасти — каза същият, залитайки съвсем очевидно. Той бе нисък, но мускулест. Наведе се и взе пържен картоф от чинията на мъжа със значките, който отговори с едно обидено „Хей!“.

— Няма да го изям — каза нахалникът. — Човек не знае какво може да прихване от вас.

— Давай, Род! — каза единият от приятелите му и тримата стесниха кръга.

Род хвърли картофа на земята, после съсредоточи вниманието си върху Ейнджъл и Луис, които ги наблюдаваха безизразно.

— Какво гледате, бе? И вие ли сте педерасти?

— Не — отвърна Ейнджъл, — аз съм хетеросексуален под прикритие.

— А аз в действителност съм бял — каза Луис.

— Наистина е бял — потвърдих аз. — Гримира се с часове, преди да излезе от къщи.

Род изглеждаше объркан. Лицето му доби съответното изражение без много усилия, което подсказваше, че не му беше за пръв път.

— Следователно съм точно като вас — продължи Луис, — защото и вие не сте наистина черни. Ето ви нещо, над което да поразмислите: всички онези групи на фланелките ви проявяват търпимост към вас само защото пълните джобовете им. Те са консервативни и говорят на и за чернокожите. В един идеален свят не биха имали нужда от вас и тогава просто щяхте да сте принудени отново да слушате „Бред“ и „Колдплей“, или някоя друга от сълзливите тъпотии, които белите момчета тананикат напоследък. Но засега ще продължават да ви вземат парите и ако сбъркате да припарите в някой от районите, в които се появяват, ще ви натупат и ще ви вземат останалите пари, а вероятно и кецовете. Ако искате, мога да ви начертая карта, за да идете и да изразите своята солидарност, и да видите как ще ви се отрази. Ако не, омитайте се. Хайде, чупката, или както там му викате с твоите приятелчета.

— „Бред“? — учудих се аз. — Май не си вече в час с поп културата, а?

— Всички тия гадни парчета звучат еднакво — каза Луис. — Знам какво харесват хлапетата.

— Да, хлапетата от деветнайсети век.

— А искаш ли да ти сритам задника? — каза Род, почувствал нужда да се включи в разговора.

Може би беше достатъчно глупав, за да си вярва, но двете момчета зад него бяха по-умни, при все че не си заслужаваше това да се отбелязва в служебните им характеристики. Те вече опитваха да отведат Род.

— Да, би могъл — каза Луис. — Сега по-добре ли се чувстваш?

— Между другото, аз ви излъгах — обади се Ейнджъл. — Всъщност не съм хетеро, но той наистина не е черен.

Погледнах го изненадано.

— Леле, не си ми казвал, че си гей. Ако знаех, никога нямаше да ти позволя да осиновяваш онези деца.

— Късно е. Всички момичета вече носят удобни обувки, а момчетата пеят мелодии от телевизионни програми.

— О, вие, гейовете и вашите коварни похвати! Можехте да ръководите света, ако не бяхте така заети да правите нещата по-красиви.

Род сякаш се канеше да каже още нещо, когато Луис се размърда. Не стана от стола и в него сякаш нямаше нищо, което да изглежда заплашително, но много напомняше дремеща гърмяща змия, която намества навитото си на кълбо тяло, готвейки се за нападение, или паяк, който се спотайва в ъгъла на мрежата и напрегнато наблюдава кацащата муха. Дори през мъглата на погълнатия алкохол и глупостта си Род осъзна назряващата опасност в близко време сериозно да си изпати — може би не тук, на оживената улица с обикалящи патрулки, а по-късно, в някой бар, в тоалетна или на паркинг, което щеше да остави върху му отпечатък за цял живот.

Тримата младежи се изнизаха, без да кажат и дума повече, без дори да погледнат назад.

— Добро изпълнение — отбелязах. — Какво ще покажеш на бис, ще погледнеш сърдито някое кученце ли?

— Е, в случая защитаваше някаква кауза. Само че не разбрах каква точно — подхвърли Ейнджъл.

— Качеството на живота — отвърна Луис.

— Предполагам.

Двамата мъже на съседната маса зарязаха бургерите, оставиха една двайсетачка и една десетачка и побързаха да си тръгнат, също без никакви коментари.

— Плашиш дори своите. Навярно ти си убедил онзи човек да гласува с „не“ по предложение № 1, в случай че решиш да се преместиш тук.

— Като стана дума, припомни ни защо отново сме тук — каза Ейнджъл.

Те бяха пристигнали едва преди час и пътните чанти бяха още в багажника на колата им. Луис и Ейнджъл вземаха самолет само когато беше абсолютно наложително, тъй като въздушните линии обикновено не приемаха много радушно инструментите в техния занаят. Разказах им всичко, като се започне от първата ми среща с Бенет Пачет и откриването на проследяващото устройство на колата ми, чак до разговора с Роналд Стрейдиър и получаването на снимките от погребението на Деймиън Пачет.

— Значи знаят, че не си се отказал от случая? — каза Ейнджъл.

— Ако проследяващото устройство не е престанало да действа, да. Знаят също, че посетих Карън Емъри, което може да не е много хубаво за нея.

— Предупреди ли я?

— Оставих съобщение на мобилния й телефон. Второ лично посещение можеше да усложни проблема още повече.

— Мислиш ли, че отново ще те потърсят? — попита Луис.

— Ти нямаше ли да ме потърсиш?

— Аз щях да те убия още първия път. Ако са те взели за човек, който се оттегля след малко аматьорско топене във водата, зле са те преценили.

— Стрейдиър каза, че са започнали с намерението да помагат на ранени войници, възможно е убийствата да са крайно средство. Човекът, който ме разпитваше, каза, че никой няма да пострада от онова, с което са се захванали.

— Обаче за теб е направил едно изключение. Странно как хората са готови да отстъпят от принципите си, когато става дума за теб.

— Което ни връща към въпроса защо сте тук.

— И защо се срещаме на публично място, в светла лятна вечер. Ако те наблюдават, искаш да разберат, че не си сам.

— Трябват ми няколко дни. Ако успея да ги накарам да стоят далеч от мен, това ще направи живота ми доста по-лек.

— А ако не стоят далеч от теб?

— Тогава вие можете да се погрижите да ги позаболи.

Луис вдигна чашата си.

— Е, да пием за това да не стоят настрани — каза той.

Платихме си сметката и се отправихме към бирарията на „Иксчейндж Стрийт“ да хапнем пържоли, защото изгледите да причини болка на някого винаги караха Луис да огладнява.