Джон Конъли
Шепнещите (13)

11

Когато се обади на другата сутрин, Джаки Гарнър не спря да се извинява. Успял да проследи Джоуел Тобаяс чак до Блейнвил, Квебек, и наблюдавал товаренето на храната за животни. Не забелязал нищо нередно и след това останал след Тобаяс до границата, където нещо във вида или може би в миризмата му събудило подозрения. Направили химически тест на пътната му чанта и открили следи от експлозиви. Тъй като ставаше дума за Джаки Гарнър, царя на амунициите, би било цяло чудо да не открият следи от експлозиви, но в случая това довело до претърсване на колата му и той бил принуден да отговаря на куп неудобни въпроси за своите хобита, преди да го пуснат да си върви по живо, по здраво, но по това време вече нямало и следа от Джоуел Тобаяс.

— Не се тревожи, Джаки — казах му. — Ще намерим друг начин.

— Искаш ли да се върна при къщата му и да го чакам?

— Да, защо не. — Ако не друго, поне Джаки щеше да е спокоен, че не му се сърдя.

— Някакви вести от Ню Йорк?

— Ще са тук тази вечер.

— Нали няма да им кажеш как прецаках нещата?

— Нищо не си прецакал, Джаки. Просто си имал лош късмет.

— Трябваше да внимавам повече — каза със съжаление той. — Но обичам експлозивите…

Малко след това Бенет Пачет ми прати имейл с няколко имена на бивши войници, присъствали на погребението на сина му. Първите двама бяха Върнън и Причард. И до двете имена имаше забележка, че не е сигурен в правописа им. Пачет признаваше, че не може да си спомни имената на всички, защото някои не се подписали в книгата за съболезнования и не му били представени, но мислеше, че са присъствали поне десетина бивши войници. Спомняше си жена на име Кари Сандърс, която имала нещо общо с юридическите консултации за ветерани, но доколкото знаел, нямала официални контакти с Деймиън. В списъка беше и Боби Джандро, който сега бе в инвалидна количка вследствие раняванията от Ирак. Той фигурираше и в моя списък на хората, с които исках да поговоря, щом пристигне помощта от Ню Йорк.

— Някой от онези на погребението беше ли чернокож?

— Върнън е цветнокож — каза той. — Това важно ли е?

— Просто съм любопитен.

Набелязах си да се обадя на Кари Сандърс и да разбера нещо повече за Джандро, но първо реших да прескоча до хълмовете край Скарбъро, където в къщурка близо до хиподрума живееше Роналд Стрейдиър. През войната във Виетнам Роналд служил в корпус К9 и когато паднал Сайгон, бил не по-малко травмиран от загубата на кучето си, което бил принуден да изостави като „превишаващо нуждите му“, отколкото от смъртта на другарите си. Сега къщата му бе нещо като хан за ветерани, които минаваха случайно през града и имаха нужда от място, където да преспят, да пийнат една бира и да си дръпнат марихуана, без да им се досажда с тъпи въпроси. Не бях сигурен с какво се препитаваше Роналд, но то навярно не беше без връзка със запасите трева, каквито сякаш винаги имаше подръка.

Напоследък Роналд бе започнал да се намесва и в дискусиите около правата на ветераните. В края на краищата той разполагаше с информация от първа ръка за проблемите, с които се сблъскваха те. Навярно след връщането си от Виетнам и особено след 11 септември си беше мислил, че за последен път става свидетел на подобна мерзост. Вместо това върху ветераните бе изсипан нов чувал гадории, по-отвратителни дори от онези, които бяха залели предшествениците им от Виетнам. Тогава завръщащите се войници бяха упреквани за една непопулярна война, критиците им се вдъхновяваха от снимки, показващи млади хора, които загиват в студентските общежития или тичат по виетнамски мост с горящ напалм по кожата. Сега този гняв бе заменен от непознаване на физическите и психическите последствия от войната за участвалите в нея и нежеланието на онези, които с радост ги бяха изпратили да се бият, да се погрижат за ранените и белязаните от битките, когато се приберат у дома. Бях виждал Роналд няколко пъти по местната телевизия; и щатските вестници често се обръщаха към него за коментар, когато темата за ветераните инвалиди се повдигаше под някаква форма. Той бе основал неформална организация, наречена „Ангажирани ветерани от Мейн“, и за пръв път, откакто го познавах, сякаш имаше истинска цел, нова битка, която да води, вместо да преживява отново старите.

Когато пристигнах пред къщата, видях да помръдва перде. Знаех, че Роналд има монтиран сензор в края на пътя, който водеше до вратата му, и лъчът му засича всичко по-едро от малък бозайник. Той бе достатъчно умен да не държи твърде голямо количество наркотици в дома си, така че всяка полицейска проверка би установила притежание, но не и притежание с цел разпространение. От друга страна, за някои направления в местните органи за прилагане на закона заниманията на Роналд бяха нещо като обществена тайна, но те предпочитаха да не обръщат внимание, защото Роналд не продаваше на деца, не прилагаше насилие и при нужда съдействаше на полицията. Така или иначе, Роналд не бе наркобарон. Ако беше, нямаше да живее в къщурка до хиподрума.

Щеше да живее в голяма къща до хиподрума.

Щом слязох от колата, той излезе на прага. Беше едър мъж, черната му коса бе подстригана късо и силно прошарена. Носеше тесни дънки, карираната му риза бе пусната свободно над колана. От врата му висеше кожена кесия.

— Какво е това? — попитах. — Голямо хапче ли?

— Не, тук държа дребните си пари.

Ръката му, загоряла от слънцето и набраздена от мускули и от вени, грабна моята и я погълна, както стара безформена морска котка гълта цаца.

— Ти си единственият местен американец, когото познавам — казах аз, — а не правиш от онези неща, присъщи на местните американци.

— Разочарован ли си?

— Малко. Просто имам чувството, че не си даваш труда. — Дори не искам да ме наричат местен американец. Индианец ми е съвсем достатъчно.

— Виждаш ли? Обзалагам се, че можех да пристигна тук, облечен като каубой, и на теб дори нямаше да ти мигне окото.

— Да. Можех да те застрелям, без да ми мигне окото.

Седнахме до масата в двора и Роналд извади от хладилника две соди. От плейъра в кухнята долиташе тиха музика, микс от индиански блус и фолк: Слайдин Клайд Рулет, Кийт Секула, Бъч Мъдбоун.

— Социална визита? — попита той.

— Другарска — отвърнах аз. — Спомняш ли си едно момче на име Деймиън Пачет? Местен младеж, служил в Ирак като пехотинец?

Роналд кимна.

— Ходих на погребението му.

Трябваше да се досетя. Роналд посещаваше погребенията на местните ветерани винаги когато може. Идеята му бе, че като отдава почит на един, отдава почит на всичките. Това бе израз на растящото му лично уважение към падналите.

— Познаваше ли го?

— Не, никога не съм го срещал.

— Чух, че може да се е самоубил.

— Кой ти каза това?

— Баща му.

Роналд докосна сребърно кръстче, което висеше от кожена лента на китката му, малък жест на уважение към скръбта на Бенет Пачет.

— Повтаря се отново и отново — каза той. — Човек се надява, че офицерите и политиците ще си вземат поука, но те никога не го правят. Войната променя мъжете и жените, някои от тях се променят толкова много, че и сами вече не се познават и мразят онова, в което са се превърнали. Ако питаш мен, ние ставаме по-добри само в статистиките за самоубийствата, това е. След войната са сложили край на живота си повече виетнамски ветерани, отколкото са загинали там, и ако се съди по тенденциите, които очертават числата, тази година броят на самоубилите се ветерани от Ирак ще е по-голям от този на убитите там войници. Един и същ извод важи и за двете войни: лошо отношение там, лошо отношение и след връщането в родината.

— Какво се говореше за Деймиън?

— Че е станал саможив, че е имал проблеми със съня. Доста момчета имат проблеми със съня, когато се върнат. Трудно се справят с много неща, но когато не можеш да спиш, мислите ти се объркват и започваш да ставаш раздразнителен и потиснат. Може би пиеш повече, отколкото трябва, или пък вземаш нещо, което да те приспи, а после започваш да чувстваш нужда от малко повече всеки път. Той е бил на тразодон, но после е престанал да го пие.

— Защо?

— Ще трябва да попиташ някого, който го е познавал по-добре от мен. Някои хора не обичат да вземат лекарства за сън, чувстват, че след като се събудят, получават от тях наркотичен махмурлук и че те потискат фазата на съня, когато очите се движат бързо, но за Деймиън разполагам само със сведения от втора ръка. Баща му да не те е наел да разследваш смъртта му?

— В известен смисъл.

— Не мисля, че имаше някакви съмнения как е умрял.

— Нямам, поне за самия му край. Баща му иска да разбере какво го е довело дотам.

— Значи вече се занимаваш с посттравматични разстройства?

— В известен смисъл.

— Виждам, че все още ти е трудно да отговаряш на директни въпроси.

— Предпочитам да мисля, че правя обходни маневри.

— Да, както преди нападение. Все пак може би трябваше да сложиш онази каубойска шапка.

Той отпи от содата и отклони поглед. Не беше точно сплашване, само облагороден местноамерикански еквивалент на сплашването.

— Добре — казах. — Предавам се. Ще ти дам едно име: Джоуел Тобаяс.

Роналд имаше лице на покерджия. При споменаването на Тобаяс само клепачите му трепнаха леко, но това бе достатъчно, за да покаже, че не обича особено Тобаяс.

— Той също беше на погребението. Куп момчета, служили с Деймиън, дойдоха да му отдадат почит, някои от разстояние. На гробищата се стигна до разпра, въпреки че успяха да скрият това от Пачетови.

— Разпра ли?

— Там се навърташе един фотограф от местен вестник, „Сентинъл Игъл“. Правеше снимки за очерка, който подготвяше, и се надяваше да продаде на „Ню Йорк Таймс“: нали знаеш, погребението на паднал воин, скръбта, избавлението. Някой от близките — трябва да е бил Бенет — му беше казал, че не възразяват. Обаче други не бяха съгласни. Неколцина от старите другари на Деймиън поговориха с него и той си тръгна. Единият от тях беше Тобаяс. Запознаха ме с него по-късно в един бар. По това време вече едва се държахме на краката си.

— Тобаяс появявал ли се е на твоя радар?

— Защо ще се появява?

— Може да има хора, които подозират, че се занимава с контрабанда.

— Ако контрабандира нещо, не е трева. Щях да знам. Говори ли с Джими Джуъл?

— Той също не знае.

— Щом Джими не знае, значи аз нямам никакъв шанс. Ако похарчиш и долар, този човек ще чуе дрънкането на рестото по тезгяха.

— Обаче знаеш за Тобаяс, нали?

— Слухове, нищо повече.

— Какви?

— Че върти някаква далавера. Той е от този тип хора.

— Беше ли от хората, които не искаха да ги снимат?

— Онези, които говориха с фотографа, бяха четирима или петима, доколкото мога да си спомня. Тобаяс бе между тях. Един от другите сам влезе във вестниците седмица или две след това.

— Защо?

— Казваше се Брет Харлан, от Каратънк.

Името ми говореше нещо. Харлан. Брет Харлан.

— Убийство и самоубийство — казах. — Убил жена си, после и себе си.

— С щик от М9. Смъртта им е била мъчителна. Боец Брет Харлан, „Страйкър С“, командос от Втора бригада специални части, Трета пехотна дивизия. Жена му била в отпуск от Сто седемдесет и втори военноразузнавателен батальон.

— Деймиън Пачет е служил във Втора бригада специални части.

— Както и Бърни Крамър.

— Кой е Бърни Крамър?

— Ефрейтор Бърни Крамър. Обесил се в хотелска стая в Квебек преди три месеца.

Спомних си какво ми каза Карън Емъри: „Всичките те умират“.

— Цял куп — казах аз. — Цял куп самоубийства.

— Така изглежда.

— Някаква идея каква може да е причината?

— Мога да ти отговоря по принцип, но не и конкретно. Има една жена от „Тогус“, бивша военна. Името й е Кари Сандърс и мисля, че се е срещала и с Харлан, и с Крамър. Тя провежда изследване и дойде при мен да търси информация: имена на хора, които може да се съгласят да бъдат интервюирани, от моето време и след това. Дадох й каквото можах.

— Бенет каза, че Кари Сандърс е била на погребението на Деймиън.

— Може да е била в черквата. Аз лично не съм я видял.

— Какво изследва?

Роналд допи содата, смачка кутията и я метна в коша за рециклиране.

— Разстройствата, причинени от посттравматичен стрес. Специалността й са самоубийствата.

* * *

Слънцето се издигна по-високо. Утрото бе преминало в хубав летен ден с ясно синьо небе и съвсем лек ветрец, но двамата с Роналд вече не бяхме навън. Той ме беше завел в малкия офис, от който ръководеше Ангажираните ветерани от Мейн. Стените бяха покрити с изрезки от вестници, таблици на смъртните случаи и фотографии. Една от тях, точно над компютъра на Роналд, изобразяваше жена, която помага на осакатения си син да стане от леглото. Снимката бе направена изотзад, така че се виждаше само лицето на майката. Отне ми няколко секунди, докато схвана какво в снимката не беше наред: почти половината глава на младия мъж липсваше, а онова, което бе останало, беше покрито с ръбове и вдлъбнатини като повърхността на луната. Лицето на майката изразяваше смесица от чувства, твърде сложни, за да бъдат предадени.

— Граната — каза Роналд. — Загубил е четирийсет на сто от мозъка си. Ще има нужда от постоянни грижи до края на живота си. Майка му не изглежда млада, нали? — Каза го, сякаш за пръв път я забелязваше, при все че тя бе пред очите му всеки ден.

— Да.

— И се питах кое ще е по-добре: да умре преди майка си и страданията му да свършат, а нейните да приемат друга, може би не толкова мъчителна форма, или да я надживее, та тя да е до него до края на дните си и да го гледа, както го е гледала като малък. Мислех си, че първото ще е за предпочитане, защото ако той живее по-дълго от нея, постепенно ще се превърне в сянка в ъгъла на някоя стая, в име без минало, забравен от другите и без собствени спомени.

Ограден от всичко това, Роналд ми говореше за самоубийци и за бездомници; за наркомании и кошмари наяве; за мъже, останали без крайници, които се борят войската да ги признае за пълни инвалиди; за натрупаните молби — 400 000 и с постоянно покачващ се брой; и за онези, чиито белези не се виждат, осакатените психически, а не физически, чиято саможертва все още не е призната от държавата, която им е отказала ордена за храброст „Пурпурно сърце“. И докато говореше, гневът му се разпалваше.

— Това е скритата цена — каза накрая. — Бронираните жилетки предпазват тялото и с каска е по-добре, отколкото без каска. Медицинското обслужване става по-добро и по-бързо. Но ако някоя от онези пехотни мини избухне до теб или под теб, или под хамъра ти, можеш да загубиш ръка или крак или да те удари шрапнел в тила и да те остави парализиран за цял живот. Днес хората оцеляват след катастрофални ранявания, но може би им се иска да не са оцелявали. Преглеждаш „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тъдей“, виждаш в онова малко каре, където поместват лошите новини, че жертвите от Ирак и Афганистан се увеличават, но вече не толкова бързо, както преди, във всеки случай поне в Ирак, и си казваш, че може би положението се подобрява. Подобрява се, ако броиш само мъртвите. Но за да получиш броя на ранените, трябва да умножиш това число по десет, а дори и тогава няма начин да разбереш колко са сериозно ранените. Един от всеки четирима войници, които се връщат от Ирак и Афганистан, се нуждае от медицинско и психиатрично лечение. Понякога то не е така достъпно за тях, както би трябвало да бъде, и дори когато имат късмета да получат малко от онова, което им е нужно, правителството опитва да ги измами на всяка крачка. Нямаш представа колко е трудно да получиш пенсия за пълна инвалидност. И същите тези хора, които са изпратили войниците да се бият, се опитват да затворят „Уолтър Рийд“, за да спестят някой долар. „Уолтър Рийд“. Водят две войни, а искат да затворят водещия военен медицински център, защото намират, че струва прекалено много пари. Това няма нищо общо с отношението към войните. Няма нищо общо с либерализма или консерватизма, или всеки друг етикет, който решиш да му лепнеш. Въпросът е да се постъпи справедливо с хората, които се бият по фронтовете, а те не постъпват с тях справедливо. Никога не са постъпвали справедливо. Никога, никога…

Гласът му заглъхна. Когато заговори отново, звучеше различно.

— Щом държавата не желае да направи каквото е нужно и военните не могат да се грижат за своите ранени, тогава може би се пада на други да направят нещо по този въпрос или поне да опитат. Джоуел Тобаяс е един разгневен мъж и е възможно да е събрал други като него около себе си за своята кауза.

— Кауза ли?

— Онова, което върши, каквото и да е то, е породено от добри намерения. Той е познавал мъже и жени, които са се борили да получат каквото им се полага. Всички познаваме такива хора. Давани са обещания. Че ще им бъде помогнато.

— Искаш да кажеш, че парите от онова, което пренасят през границата, е трябвало да отидат за ранените войници?

— Част от тях. По-голямата част. В началото.

— Какво се е променило?

— Това са много пари. Така се говори. Колкото по-голяма е сумата, толкова повече расте алчността.

Роналд стана. Разговорът ни отиваше към приключване.

— Трябва да говориш с някой друг — каза той.

— Дай ми име.

— В „Съли“ имаше сбиване. — „Съли“ бе долнопробен портландски бар. — Случи се след като погребахме момчето на Пачет. Неколцина от нас седяхме в единия ъгъл, а Тобаяс и някои други бяха на бара. Единият от тях беше в инвалидна количка, крачолите му вдигнати и забодени с безопасни игли някъде към коленете. Пийнал бе доста и по някое време се нахвърли на Тобаяс. Обвини го, че не изпълнява обещанията си. Спомена Деймиън и другото момче, Крамър. Имаше и трето име, което не чух добре. Започваше с Р: Рокъм, нещо от този род. Момчето в инвалидната количка каза, че Тобаяс е лъжец, че краде от мъртвите.

— Тобаяс какво направи?

Лицето на Роналд се сгърчи от отвращение.

— Бутна го към вратата. Момчето не можеше да стори нищо друго, освен да натисне спирачката. Едва не падна на пода, но Тобаяс не го пускаше. То не пожела да освободи спирачката на количката и започна да ги удря, когато опитаха да го накарат насила. Тогава го вдигнаха заедно с нея и го изнесоха на улицата. Поругаха достойнството му просто така. Напомниха му колко е безпомощен. След стореното не се разсмяха и на един-двама сякаш им се повдигаше, но това не променя случилото се. Онова, което направиха с момчето, беше голяма низост.

— Името му Боби Джандро ли беше?

— Точно така. Изглежда е служил заедно с Деймиън Пачет. Дължал му е живота си, както чух. Излязох да проверя дали е добре, но той не искаше никаква помощ. Беше достатъчно унизен. Обаче се нуждае от помощ. Забелязах го. На път е да рухне. Е, сега знаеш повече, отколкото знаеше, когато дойде, нали?

— Да. Благодаря ти.

Той кимна.

— Част от мен искаше те да успеят. Тобаяс и останалите. Искаше ми се да им провърви, с каквото и да се бяха захванали.

— А сега?

— Стана лошо. Трябва да внимаваш, Чарли. На тях няма да им хареса, че си навираш носа в техния бизнес.

— Те вече опитаха да ме сплашат, топиха ме в бидон от олио.

— Така ли? И постигнаха ли нещо?

— Нищо особено. Онзи, който говореше, имаше приятен глас, може би с намек за нещо южняшко. Ако ти хрумне кой може да е бил, ще споделиш, нали?

* * *

По-късно същия ден опитах да се свържа с Кари Сандърс в болницата за ветерани „Тогус“, но обаждането ми отиде право в телефонния й секретар. След това позвъних в „Сентинъл Игъл“, местен седмичен вестник в Ороно, и от редактора на новините получих номера на мобилния телефон на фотографа Джордж Ебърли. Той не бе щатен, но работеше за вестника на хонорар. Ебърли вдигна на второто позвъняване и когато му казах какво искам, като че ли нямаше нищо против да ми отговори.

— Договорено беше с Бенет Пачет. Той обясни на цялото семейство какво искам да направя. Казах му, че ще е възпоминание за неговия син, но също и начин да се свържат с други семейства, които са загубили синове и дъщери или бащи и майки във войната и той ме разбра. Обещах да бъда дискретен и бях. Стоях най-отзад. Повечето хора дори не ме забелязаха, но после изведнъж се сблъсках с група разбойници.

— Казаха ли ви какъв е проблемът?

— Казаха, че било частна церемония. Когато изтъкнах, че имам разрешението на семейството да фотографирам, един от тях се опита да ми вземе фотоапарата, докато другите го прикриваха. Отстъпих назад и един друг, едър мъж с липсващи пръсти, ме сграбчи за рамото и ми каза да изтрия всички снимки, които не са на семейството. Каза, че ако не го направя, ще счупи апарата и после той и приятелчетата му ще ме намерят и ще ми счупят нещо друго — нещо, което няма обектив и не може да бъде заменено.

— И вие изтрихте снимките?

— Как не. Имам нов „Никон“, сложна машинария, ако не знаеш какво правиш. Натиснах няколко бутона, затворих екрана и му казах, че съм направил каквото иска. Той ме пусна и това беше.

— Има ли някаква възможност да погледна тези снимки?

— Разбира се, не виждам защо не.

Дадох му имейл адреса си и той обеща да ми прати снимките още щом стигне до своя компютър.

— Знаете ли — добави Ебърли, — имаше връзка между Деймиън Памет и един ефрейтор на име Бърни Крамър, който се самоуби в Канада.

— Знам. Служили са заедно.

— Семейството на Крамър е от Ороно. След смъртта му поместихме нещо, което беше написал. Сестра му ни помоли да го публикуваме. Тя още живее тук. Честно казано, това беше причината да проявя интерес към този фоторепортаж. Статията на момчето вдигна голям шум тук и създаде неприятности на издателя с военните.

— За какво пишеше Крамър?

— За посттравматичния стрес. Ще ви изпратя статията заедно със снимките.

Материалите на Ебърли пристигнаха след около два часа, докато си приготвях стек за вечеря. Дръпнах тигана от котлона и го сложих настрани да изстива.

Статията на Бърни Крамър бе кратка, но силна. Разказваше за битката му с разстройствата, причинени от посттравматичния стрес — параноята, неспособността да се доверява, миговете на парализиращ страх — и особено за гнева си от отказа на войската да признае посттравматичния стрес за раняване от войната, вместо да го третира като болест. Естествено, статията беше написана като обширно писмо до издателя на вестника, писмо, което така и не е било изпратено, но издателят бе видял потенциала в нея и я беше поместил на страницата за писма на читатели. Най-въздействащо от всичко бе описанието на пребиваването му в частта за военна преподготовка във Форт Браг. Крамър намекваше, че Форт Браг се използва като сметище за войници, които имат проблеми с наркотиците, и че непрекъснатите промени в състава показват, че се пренебрегват наградите, възстановяването на доброто име и церемониите за преминаване към запаса. „Когато се прибрахме в родината — пишеше той, — ние бяхме вече забравени.“

Не беше трудно да се досетиш, колко недоволна е била армията, че един бивш неин войник е оставил такъв документ, макар че във войнишките интернет блогове, а и другаде, бяха писани и по-лоши неща. Все пак един малък местен вестник можеше да стане лесна плячка на някой военен пресаташе, решил да се докаже пред началството.

Принтирах статията и я добавих към онези за смъртта на Брет Харлан и неговата съпруга Маргарет, които бях събрал по-рано. Освен това и сам си бях водил бележки за посттравматичния стрес и самоубийствата сред военните. После разгледах снимките, които Ебърли бе направил след погребението на Деймиън. Той услужливо бе заградил в кръгчета лицата на мъжете, които се бяха скарали с него, между тях беше и Джоуел Тобаяс. Разгледах внимателно другите. Само един от тях беше черен, затова се досетих, че това е Върнън. Проверих принтера за фотографии, за да съм сигурен, че има достатъчно хартия, после принтирах повторно всичките най-добри снимки. Исках да знам имената на останалите от групата. Роналд Стрейдиър може би ги знаеше. Имах имейл адреса му, така че му изпратих някои от снимките. Ебърли ми бе дал също името и телефона на сестрата на Бърни Крамър, Лорън Фанън. Обадих й се и поговорихме малко. Тя ми каза, че Бърни се е прибрал от Ирак „болен“ и през следващите месеци състоянието му се е влошило. Останала с впечатлението, че върху него е упражняван натиск да не говори за проблемите си, но не знаеше дали този натиск е дошъл от военните, или от собствените му приятели.

— Защо мислите така? — попитах.

— Имаше един негов приятел, Джоуел Тобаяс. Бил е сержант на Бърни в Ирак. Преди всичко Тобаяс беше причината Бърни да отиде в Квебек. Говореше гладко френски и вършеше там някаква работа за Тобаяс, нещо свързано с превози и камиони. Бърни вземаше лекарства, за да може да спи, а Тобаяс му каза да ги спре, защото се отразявали зле на работата му.

Ако Джоуел Тобаяс бе казал на Бърни Крамър да престане да взема лекарството, защото пречи на работата му, възможно ли бе да е отговорен и за това, че Деймиън Пачет бе спрял тразодона?

— Бърни търсил ли е професионална помощ?

— Мисля, че получава някаква помощ, съдейки по начина, по който започна да говори за своето състояние, но никога не каза от кого. Когато умря, се обадих на Тобаяс и му казах, че няма да е добре дошъл на погребението и той стоя настрана. След това не съм го виждала повече. Между личните книжа на Бърни намерих писмото, в което пише за своя посттравматичен стрес, и реших, че то трябва да бъде публикувано във вестниците, защото е редно хората да знаят какво е било отношението към тези мъже и жени от страна на собственото им правителство. Бърни беше прекрасен човек, мил човек. Не заслужаваше да завърши живота си по този начин.

— Споменахте личните книжа на Бърни, госпожо Фанън. Пазите ли ги още?

— Някои от тях. Останалите ги изгорих.

Тук имаше нещо.

— Защо ги изгорихте?

Тя се разплака и ми бе трудно да разбера част от онова, което каза след това.

— Писал бе страница след страница, воден само от… лудост, как чувал гласове и виждал разни неща. Мислех, че всичко това е част от заболяването му, но то беше така смущаващо и така откачено. Не исках някой друг да прочете тези страници, защото ако се разбереше за тях, това можеше да отклони вниманието от писмото му. Той говореше за демони и как те го преследват. Нищо от написаното не звучеше смислено. Нищо.

Благодарих й и я оставих на спокойствие. В мейлбокса ми се бе появило съобщение. Роналд Стрейдиър бе свършил работата вместо мен, принтирал бе една от снимките, маркирал бе част от нея, след което я беше сканирал отново и я бе върнал. Към нея имаше кратка бележка:

„След като си тръгна, си спомних още нещо за погребението, което ми се стори странно. С Тобаяс и другите в «Съли» имаше и един ветеран от първата иракска война. Името му е Харолд Проктър. Доколкото знам, на него никога не му е пукало за някого или за нещо и няма друга причина да е близък с Тобаяс, освен ако не участва в онова, което става. Притежава западнал мотел край Лангдън, северозападно от Рейнджли. Излишно е да ти казвам колко близо е това до канадската граница.“

Проктър го нямаше на нито една от снимките. Знаех, че съществува система, според която ветераните от предишните войни посрещаха завръщащите се войници, но нямах представа как да разбера дали Проктър е участвал в нея и дали може да е бил между онези, които са посрещнали Деймиън Пачет, когато си е дошъл. Но Роналд бе прав в преценката си за Проктър и нямах причина да не му вярвам, защото Проктър не приличаше много на кандидат за посрещач.

Роналд ми беше дал още две имена: Малак и Баки. До името на Малак беше написал: „Юниънвил, но отрасъл в Атланта“. Освен това бе идентифицирал официално чернокожия като Върнън и ниския брадат мъж до него като Причард. Сложил бе Х върху лицето на висок мъж с очила и до него беше написал: „Харлан почина.“ И накрая, на заден план в левия край на снимката едва се различаваше мускулест мъж в инвалидна количка: Боби Джандро. Спомних си думите на Кайл Куин, изречени, докато гледах снимката на Фостър Джандро във вестника.

Лоша работа.

Взех химикалката и официално добавих към списъка на мъртвите Фостър Джандро.