Джон Конъли
Шепнещите (36)

33

Когато Карън Емъри бе малко момиче и току-що бе започнала да спи в собствена стая, макар и на отворена врата, през която ясно се виждаше спалнята на майка й, някакъв мъж бе нахлул в къщата им малко след полунощ. Карън се бе събудила и го бе видяла да стои в ъгъла на нейната стая, обгърнат от тъмнина, и да я наблюдава. Той бе абсолютно тих, не се чуваше дори дишането му, но при все това присъствието му, примитивното усещане, че нещо не е наред и опасността е близо, я бе изтръгнало от съня. Гледаше го и не можеше да изпищи, толкова беше изплашена. Десетилетия по-късно все още си спомняше сухотата в устата, астматичния звук, изтръгнал се от гърдите й, когато се бе опитала да извика за помощ, чувството, че огромна тежест я притиска надолу в леглото и не й позволява да мръдне.

Изведнъж мъжът прехвърли тежестта си, сякаш се готвеше да скочи, протегна към нея облечените си в ръкавици ръце и това развали магията. Тогава тя изпищя толкова силно, че след това гърлото я боля дни наред, и човекът се втурна към стълбите. Майка й излезе от стаята си навреме, за да го види как отваря вратата и изчезва навън. След като провери как е дъщеря й, тя се обади на 911, в квартала нахлуха коли и търсенето започна. По-късно бе заловен скитник на име Кларънс Бътъл, докато се криел зад кофа за смет във входна алея. Карън каза на полицаите, че не го е видяла добре и не си спомня нищо за него. Майка й също твърдеше, че е видяла само гърба на човека в тъмното и е била твърде уморена и стресната, за да забележи нещо, което би го различило от другите гърбове, които е виждала. Крадецът бе влязъл в къщата през прозореца, но не беше оставил следи и защитаваше яростно своята невинност, като твърдеше, че се е скрил в алеята само защото го е било страх от полицията и не е искал да бъде обвинен в нещо, което не е извършил. Говореше като дете и избягваше погледите на детективите.

Задържаха го за двайсет и четири часа. Той не пожела да говори с адвокат, тъй като не бе обвинен в извършването на никакво престъпление. Даде им имената си и каза, че поначало бил от Монтгомъри, Алабама, но от близо дванайсет години скитал насам-натам. Не знаел точно на каква възраст е, но мислел, че може да е на трийсет и три, „както нашия Бог Исус Христос“.

По време на престоя му в ареста бе намерено късче плат на пирон до прозореца на Карън. То отговаряше напълно на дупката в палтото на Кларънс Бътъл. Обвиниха го в проникване с взлом в чужда собственост и притежание на смъртоносно оръжие — нож, напъхан под хастара на палтото му. Откараха го в окръжния затвор да чака процеса и още бе там, когато установиха съвпадение в автоматизираната система за сравняване на пръстови отпечатъци. Година по-рано деветгодишно момиче на име Франи Кийтън било отвлечено от дома на родителите си в Уинетка, Илинойс, и след едноседмично търсене тялото му било открито в отводнителен канал.

Момичето било удушено, но нямало следи от сексуално насилие, макар че дрехите му били съблечени. Пръстовият отпечатък, който съвпадаше с този на Кларънс Бътъл, бил взет от лявото око на куклата, намерена до тялото на Франи Кийтън.

Когато го попитали за Уинетка, Кларънс Бътъл се усмихнал дяволито и казал: „Бях лошо, лошо момче…“

Годините минаваха, а Карън Емъри продължаваше поне веднъж месечно да се буди нощем, убедена, че Кларънс Бътъл, това лошо, лошо момче, е дошъл да я отнесе до някой отточен канал и да поиска от нея да си играят.

Но сега други кошмари бяха изместили тези за Кларънс Бътъл. Отново бе чула гласовете да шептят на своя странен език, но този път й се бе сторило, че те не правят опити да говорят с нея. Всъщност беше усетила тяхното пълно пренебрежение и дори презрение. Сега те очакваха пристигането на друг, на онзи, който ще отговори на техните настойчиви молби. Чакали бяха дълго и ставаха нетърпеливи. Този път тя видя в съня си как Джоуел влезе в мазето, пристъпи в мрака и гласовете се извисиха в приветствено кресчендо… Но Джоуел не беше тук. Преди да замине, той бе сложил малка кутия на възглавницата до нея.

— Щях да ги пазя за рождения ти ден — каза той. — После реших да не чакам.

Тя прие това за извинение — извинение, задето я беше ударил и я бе оскърбил. Отвори кутийката. Обиците бяха от потъмняло злато, но със сложна гравюра и толкова изящни, че приличаха повече на дантела, отколкото на метал. Още преди да ги докосне, разбра, че са стари, че са стари и ценни.

— Откъде ги взе? — попита и още щом думите излязоха от устата й, почувства, че реакцията й е погрешна, че тонът й издава съмнение, а не възхищението и благодарността, които очаква Джоуел. Помисли си, че той може да грабне кутийката от ръцете й или да избухне в нов пристъп на гняв, но Джоуел не стори нищо такова, просто изглеждаше огорчен.

— Това е подарък. Мислех, че ще ги харесаш.

— Харесвам ги — отвърна тя с треперещ глас. Извади обиците от кутийката. Бяха по-тежки, отколкото бе очаквала. — Красиви са. — Усмихна се, опитвайки да спаси положението. — Наистина са красиви. Благодаря ти.

Той кимна.

— Е, добре тогава.

Наблюдаваше я, докато тя си ги слагаше, но разсеяно. Беше го разочаровала. Още по-лошо, чувстваше, че със своето поведение бе затвърдила подозренията му. Щом се увери, че е тръгнал, свали обиците и ги върна в кутийката, после дръпна чаршафа над главата си и започна да се моли сънят да дойде по-бързо. Искаше да си почине. И да не сънува. По-късно взе един амбиен и сънят дойде, а с него дойдоха и гласовете.

Събуди се късно следобед. Чувстваше главата си замаяна и беше дезориентирана. Канеше се да извика Джоуел и когато си спомни, че него го няма, въпреки неприятностите напоследък й се прииска да не беше сама и той да беше наблизо. Каза й, че тази нощ няма да се прибира, а може би и следващата. Обеща да й се обади. Голяма сделка щяла да завърши добре за него и тогава щели да си потърсят по-хубава къща. Можели дори да заминат някъде за известно време, на някое хубаво и спокойно място. Тя му отговори, че й се иска да замине някъде с него, но се чувства щастлива и тук, където са си сега, и че ще се чувства щастлива навсякъде, стига той да е с нея и стига да е доволен. Тобаяс каза, че това е една от причините, заради които я харесва толкова много: че не иска непрекъснато скъпи неща и има скромни желания. Но тя изобщо нямаше това предвид и се подразни, че той я разбра погрешно. Държеше се покровителствено с нея, а тя мразеше да я покровителстват, мразеше и глупавите му тайни, които държеше сега в мазето, и това, че не й казваше всичко за пътуванията си с камиона и за стоките, които превозва.

А и обиците. Претърколи се на леглото и отвори кутийката. Красиви бяха. И антикварни. Не, дори още по-стари. Антикварни бяха мебелите и бижутата от XIX век или поне тя мислеше така. Тези обици обаче бяха древни. Почти бе усетила колко са стари още първия път, когато ги бе докоснала.

Стана и пусна водата във ваната. Денят и без това бе почти минал и нямаше защо да си прави труда да се облича. Щеше да прекара вечерта по халат, да погледа телевизия и да поръча пица. Джоуел го нямаше и тя си сви цигара от малките запаси трева, които криеше в личното си чекмедже, и я изпуши във ваната. Джоуел не одобряваше наркотиците и въпреки че никога не беше опитвал да й забранява тревата, бе дал да се разбере, че не иска да знае, ако тя пуши. И Карън си позволяваше това само когато той не е наблизо или в компания.

След ваната и тревата се почувства така добре, както отдавна не се бе чувствала. Погледна отново обиците и реши да види как й стоят. Вдигна косата си нагоре, уви се в чист бял чаршаф и застана пред огледалото, просто за да добие представа как би изглеждала в едно далечно време. Почувства се малко глупава, че го прави, но трябваше да признае, че изглеждаше елегантна с проблясващите в светлината на лампата обици и частиците жълта светлина, които се сипеха по лицето й като прашинки. Джоуел едва ли можеше да си позволи подарък като тези обици, освен ако наистина не лъжеше за сумите, които печели като шофьор на камион. Единственият извод, който можеше да се направи, бе, че е замесен в нещо незаконно и обиците са част от това нещо, може би размяна или търговия с някои от стоките. Това помрачи малко красотата им. Карън никога през живота си не бе откраднала нещо, дори бонбон или евтина козметика, стандартните цели на крадлите на дребно сред приятелките й от гимназията. В закусвалнята никога не вземаше повече от безплатната храна, която й се полагаше. Порциите и без това бяха повече от щедри и не виждаше защо трябва да проявява алчност. Въпреки че имаше една-две сервитьорки, които използваха тази си привилегия като оправдание да си носят вкъщи храна и да се тъпчат заедно с гаджетата си, а вероятно и с всеки друг, който случайно намине у тях.

Но обиците бяха толкова хубави! Никога не й бе подарявано нещо така прекрасно, толкова старо, толкова ценно. Сега, когато бяха на ушите й, вече не й се искаше да ги сваля. Ако Джоуел можеше да я убеди, че се е сдобил с тях по честен начин, щеше да си ги задържи, но също така щеше да разбере, ако я лъже. Ако решеше да я излъже за обиците, връзката им наистина щеше да е застрашена. Тя вече бе решила да му прости, задето я бе ударил отново, защото го обичаше, но беше време Джоуел да бъде честен с нея, а може би и със себе си.

Седна на леглото и включи телевизора. „Какво пък толкова“, каза си и си сви втора цигара. Даваха някакъв филм, някаква тъпа комедия, която вече бе гледала, но сега, когато беше малко надрусана, й се стори много по-смешна. След това започна друг филм, този път екшън, но тя започваше да задрямва. Очите й се затвориха. Чу се да хърка и това я събуди. Легна и сложи глава на възглавницата. Гласовете се появиха отново, но този път имаше странното чувство, че сънят и кошмарите за Кларънс Бътъл са започнали да се комбинират, защото в съня си почувства нечие присъствие наблизо.

Не, не в съня си.

В къщата.

Отвори очи.

— Джоуел? — извика, мислейки си, че може да се е върнал по-рано от очакваното. — Ти ли си?

Нямаше отговор, но тя почувства, че думите й предизвикват реакция някъде другаде в къщата — затишие, където преди това бе имало движение, тишина, където бе имало звук.

Седна в леглото. Ноздрите й потрепнаха. Долови непозната миризма, на плесен, но също и на парфюм, като на стари църковни одежди, все още пропити с дъх на тамян. Намери халата и го облече, покривайки голотата си, но преди да тръгне към вратата на спалнята, се сети нещо. Върна се при нощното си шкафче и отвори чекмеджето. Вътре имаше „Лейди Смит“^[1], трийсет и осми калибър. Джоуел бе настоял да държи пистолет вкъщи, водил я бе в гората и я бе учил да стреля. Тя не харесваше пистолета и се бе съгласила да го вземе най-вече за да го успокои, но сега се радваше, че не е съвсем беззащитна в негово отсъствие.

Спря на горния край на стълбището, но не чу нищо, не и в началото. После го долови. Шепотът бе започнал отново и този път беше будна.