Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Паркър (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Whisperers, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Джон Конъли
Заглавие: Шепнещите
Преводач: Йорданка Пенкова
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: ирландска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-699-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3048
История
- — Добавяне
34
Карън стоеше пред вратата на мазето и се ослушваше. Чувстваше се като сомнамбул, защото главата й още беше замаяна от хапчето за сън, тревата и дремането цял ден. Всичко изглеждаше леко размазано. Когато обръщаше глава, очите й сякаш закъсняваха с част от секундата да последват движението и резултатът бе зашеметяващо размътване на зрението. Предпазливо сложи ръка на вратата, коленичи и доближи ухо до ключалката. Странно, силата на гласовете, които чуваше, не се промени, макар да бе сигурна, че шепотът, който чуваше, идва иззад вратата. Изведнъж гласовете се озоваха вътре в нея и зад нея и резултатът бе промяна в начина, по който ги възприемаше: представи си цялата ситуация като равностранен триъгълник, на единия ъгъл на който се намираше тя, на другия — източникът на гласовете, а на третия — излъчваните от него звуци. Тя подслушваше разговор. Участниците в него не знаеха за присъствието й, или по-скоро знаеха, че то не е от значение. Това й напомни времето, когато бе още съвсем малка и през слънчевите дни баща й и приятелите му се събираха и сядаха около масата в градината да пият бира, а тя се настаняваше под сянката на някое дърво, наблюдаваше ги и улавяше по някоя дума или фраза, но не можеше да следи и разбира напълно същината на разговора.
Въпреки неприязънта си към тъмните пространства и загрижеността си как ще реагира Джоуел, ако разбере, че си е позволила да влезе в неговото мазе — защото бе сигурна, че той ще погледне на постъпката й именно по този начин, — искаше да види какво има там, долу. Знаеше, че е складирал нещо ново в мазето, защото го бе видяла да пренася последните сандъци от камиона, когато се беше прибрала от работа предния ден. При мисълта, че се готви да го направи, потръпна от вълнение, примесено с лоши предчувствия, дори със страх.
Започна да търси ключа за мазето. Джоуел държеше един на верижка заедно с останалите си ключове, но предполагаше, че някъде тук трябва да има резервен. Вече се ориентираше добре във всичките общи части на къщата. В едно от чекмеджетата в кухнята имаше куп стари боклуци, включително отделни ключове, шифровани ключалки и винтове. Прерови всичко това, но не успя да намери ключ, който изглежда подходящ за ключалката на мазето. След това претърси джобовете на палтата му на закачалката в коридора, но откри само прах, две монети и стара квитанция за бензин.
Накрая, давайки си сметка, че е на път да премине границата, претърси дрешника на Джоуел. Пъхаше пръсти в джобове на костюми и в обувки, под купища ризи, чорапи и бельо. Всичко бе чисто и спретнато сгънато, навик от службата във войската. Прехвърлила половината, започна да забравя за ключа и да изпитва наслада от интимното естество на претърсването и онова, което то разкриваше за мъжа, когото обича. Откри снимки от службата му във войската и писма от бивша любовница, от които прочете само няколко, тъй като се разстрои от мисълта, че друга жена може да е обичала Джоуел колкото нея, и се ядоса, че той бе запазил тези писма. Започна да ги прехвърля, докато не намери онова, което търсеше, с обръщение само „Драги Джон“, в което тя съобщава на Джоуел, че й е прекалено трудно да понася дългата им принудителна раздяла заради службата му във войската и иска да сложи край на тяхната връзка. Писмото беше от март 2007 г. Карън се чудеше дали жената, чието име бе Фей, си е намерила друг, преди да напише това писмо. Шестото чувство й подсказваше, че случаят е тъкмо такъв.
В стоманена кутия на пода на дрешника имаше пистолет „Ругер“ и най-различни ножове, включително щик. Потръпна при вида и ужасяващата близост на тези остриета, създадени да проникват в плътта и способни да създават брутална връзка между убиец и жертва, да съединяват за кратко отделни личности.
До ножовете лежеше ключ, на вид като този за вратата на мазето.
Занесе го долу и го пъхна в ключалката. Държеше ключа с лявата си ръка, хванала в дясната малкия „Лейди Смит“. Ключът се превъртя леко, тя отвори вратата и изведнъж забеляза колко е тихо в къщата. Шепотът беше замлъкнал.
Стълбата към мазето пред нея тънеше в мрак, светлината от коридора падаше само върху първите три стъпала. Пръстите й намериха шнура, който висеше от тавана. Дръпна го и лампата над главата й се запали, така че сега виждаше всичките. Долу имаше друг шнур, който палеше останалите лампи в мазето.
Стъпваше бавно и внимателно. Не искаше да се препъне, не и тук. Не беше сигурна коя от двете опасности е по-страшна: Джоуел да се върне и да я намери в мазето със счупен крак или да не се върне и тя да остане там и да чака гласовете да зашепнат отново, насаме с тях.
Прогони тази мисъл от главата си, тя нямаше да я избави от страха. На предпоследното стъпало се изправи на пръсти, хванала се здраво за перилото, и дръпна втория шнур. Нищо не се случи. Опита още веднъж, като дръпна веднъж, после два пъти. Мракът пред нея все още бе непрогледен, както и зад нея и вляво от нея, където мазето се простираше почти по цялата ширина на къщата.
„По дяволите“, помисли си. После си спомни, че практичният Джоуел държеше фенер на рафта непосредствено след последното стъпало, точно за случаи като този. Видяла го бе, когато й показа мазето за пръв път, в деня, когато се бе пренесла при него. Прокара пръсти по желязна греда, изненадана, че металът е толкова студен, после остави ръката си бавно да се плъзне хоризонтално по рафта, тревожейки се да не блъсне фенера и да го събори на пода. След малко пръстите й го сграбчиха. Завъртя горната част и фенерът огря тавана, открои паяжините и накара един паяк да се стрелне към ъгъла. Но лъчът беше слаб. Батериите трябваше да бъдат сменени, но тя нямаше да остане дълго тук, долу, само колкото беше нужно.
Откри новите дървени сандъци и картонени кашони почти веднага. Джоуел ги бе струпал в далечния ъгъл. Тръгна тихо към тях с обутите си в пантофи крака, потръпвайки от студа в мазето. Всички сандъци и кашони бяха отворени и пълни с опаковъчен материал, повечето със слама, останалите с късчета дунапрен. Бръкна в най-близкия и напипа малък цилиндричен предмет, завит в шуплеста опаковка. Извади го от кашона и го разопакова в лъча на фенера. Той освети два скъпоценни камъка, инкрустирани в златните дискове в двата края, и непознати знаци, гравирани в нещо, за което бе сигурна, че е слонова кост. Отново зарови ръка в кашона и намери още един цилиндър, после трети. Всеки бе малко по-различен от предишния, но общото между всичките бяха златото и скъпоценните камъни. Навътре имаше още цилиндри, две дузини, ако не и повече, и поне още толкова стари златни монети в отделни пластмасови калъфчета. Тя зави отново цилиндрите, които беше разопаковала и ги върна на мястото им, после премина към следващия кашон. Той беше по-тежък. Почисти малко от сламата, с която беше запълнен, за да открие красиво изрисувана ваза. До нея в кашона, използван преди това за транспортиране на вино, имаше мраморна глава на жена с очи от лазурит. Прокара пръсти по лицето й, толкова живо, толкова съвършено. Въпреки че не беше от хората, които досаждат на музеите с посещенията си, тук, в това плесенясало мазе, започваше да разбира притегателната сила на тези артефакти и красотата на вещите, оцелели толкова дълго, за да ни свържат с една отдавна изчезнала цивилизация.
Това я накара да се замисли отново за своите обици. Нямаше никаква представа откъде ги бе взел Джоуел, но сега вече знаеше, че това бе големият удар, за който й бе говорил, и че в тези предмети бяха вложени неговите надежди за по-добро бъдеще и на двама им. Изпита гняв към него, но колкото и да бе странно, и облекчение. Ако беше намерила дрога или фалшиви пари, или скъпи часовници и скъпоценности, откраднати от бижутериен магазин, щеше да е разочарована от него. Но тези красиви неща бяха така необикновени, така неочаквани, че бе принудена да промени мнението си за него. Той нямаше дори картини по стените, докато тя не дойде да живее при него, но защо складираше в мазето си такива неща? Идеше й да се разсмее. Смехът напираше да изригне от нея и тя покри уста да го спре, но тогава си спомни как бе видяла Джоуел да седи с кръстосани крака пред вратата на мазето и да говори съсредоточено с някого от другата страна и в този момент си спомни какво я бе довело тук. Усмивката изчезна от лицето й. Готвеше се да премине към следващия сандък, когато нещо на рафта вляво от нея привлече вниманието й. Явно беше кутия, хлабаво завита в шуплеста опаковка, неуместно поставена сред кутии с боя и буркани с пирони и винтове. Все пак, макар и замаскирана по този начин, кутията я привличаше с нещо. Когато я докосна, усети, че тя вибрира под пръстите й. Напомняше й за мъркаща котка.
Остави фенера на рафта и започна да маха опаковката. За да го стори, трябваше да повдигне кутията и сякаш нещо вътре леко помръдна. Всичките й тревоги, че Джоуел може да разбере за влизането й тук, изчезнаха моментално и я обзе изгарящо желание да види кутията, да я отвори, почувствала още щом я докосна, че е търсила тъкмо това и че то е свързано с гласовете в кошмара й, с усещането за ограниченост, за затворено пространство, и с нощните разговори на Джоуел. Когато шуплестата опаковка й се опря, тя я задърпа с пръсти и я чу как изпука, когато я скъса. Най-сетне кутията се показа пред очите й. Започна да я опипва, да я милва, да се любува на детайлите от гравюрата й. Вдигна я и се изненада от нейната тежест. Не се и опита да си представи колко може да струва дори само златото, вложено в изработката, независимо от възрастта на самата кутия. Докосна с върха на пръстите сложната поредица ключалки с форма на паяци, които държаха капака закрепен за основата. Не се виждаха никакви брави, само стеги, които не помръдваха. Обезсърчаваше се все повече, започна да чопли с нокти метала, загубила всякакви следи от търпение и трезва преценка. Тогава един от ноктите й се счупи и болката я върна в реалността. Пусна кутията, сякаш тя изведнъж бе започнала да пари ръцете й. Изпълни я дълбоко усещане за зло, чувството, че е близо до разум, който иска единствено да й навреди, който е възмутен от докосването й. Искаше да избяга, но вече не беше сама в мазето, защото в ъгъла вляво от нея, точно срещу стълбата, се забелязваше движение.
— Джоуел? — каза. Гласът й трепереше. Той щеше да й е много ядосан. Вече виждаше как ще се разиграе сблъсъкът им: неговият гняв от нахлуването й тук, нейният, задето държи крадени артефакти в мазето на техния дом. И двамата бяха сгрешили, но нейното прегрешение бе незначително в сравнение с неговото, макар да знаеше, че той няма да вижда нещата по същия начин. Не искаше да я удря отново. Способността й да разсъждава трезво започваше да се възвръща: това, с което се занимаваше Джоуел, бе сериозна криминална афера и само по себе си беше достатъчно лошо. Но кутията… Кутията бе съвсем друга история. Кутията беше самото зло. Трябваше да се махне от нея. И двамата трябваше да се махнат. Ако Джоуел не се съгласеше, щеше да си иде сама.
„Ако ме остави да си ида — помисли си. — Ако се размине само с бой, когато разбере какво се готвя да сторя.“ Мислите й се върнаха към оръжията в неговия дрешник и по-специално към шика. Джоуел веднъж й го беше показал, когато го бе заварила рухнал в единия ъгъл на стаята, с очи, зачервени от плач за неговия изгубен другар Брет Харлан. Беше от М9, същият като онзи, който Харлан беше използвал, за да убие жена си, преди да пререже собственото си гърло.
Защото кутията го беше накарала.
Потръпна при мисълта за скока, който въображението й бе направило, докато се напрягаше да надзърне в мрака. После си спомни за фенера. Грабна го и насочи лъча му към ъгъла. Раздвижиха се сенки: очертания на градински инструменти и наредени бутилки на рафтовете и още една, силует, който се метна встрани от светлината и се стопи в мрака под стълбата, фигура, деформирана от лъча светлина, но също така, знаеше го, неестествена, изопачена в своята същност. Почти усещаше миризмата й — остра миризма на плесен и старост като от горяща износена дреха. Това не бе Джоуел; дори не беше човек. Опита да проследи движението му с фенера. Ръцете й трепереха. Опря го в тялото си. Насочи го под стъпалата и силуетът отново се метна встрани, сянка без някаква фигура, която да я хвърля, като дим, издигащ се от невидим огън. Сега се появи движение и на фона на стената от дясната й страна за миг се очерта силует, тялото превито, ръцете и краката твърде дълги за торса, върхът на главата деформиран от костни израстъци. Бе едновременно реално и нереално, сянката като че ли излизаше от самата кутия, сякаш същността на онова, което бе вътре, се процеждаше навън като лош дъх.
И шепотът бе започнал отново, гласовете говореха за нея. Бяха разтревожени и ядосани. Не биваше да докосва кутията, те не искаха да я осквернява със своите пръсти, със своите женски ръце. Мръсни. Нечисти.
Кръв.
Тя беше с мензис. Започнал бе тази сутрин.
Кръв.
Опетнена.
Кръв.
Те знаеха. Подушили го бяха. Заотстъпва назад, опитвайки се да стигне до стълбата. Сега забелязваше три фигури, които обикаляха около нея като вълци, местеха се, за да стоят настрани от светлината дори когато стесниха кръга. Тя размахваше фенера като запалена факла, използваше го, за да прониква в мрака, да ги държи настрана, с гръб към рафтовете, после към стената, докато най-сетне цялото мазе остана пред нея и стъпи с единия крак на първото стъпало. Заизкачва се бавно, защото не искаше да им обръща гръб. Когато бе някъде по средата на стълбите, лампата над главата й примигна и угасна, а после и фенерът престана да свети.
Те го правят. Обичат мрака.
Сега се обърна, запрепъва се по последните стъпала и когато стигна вратата и я затръшна след себе си, за последен път ги зърна да се издигат към нея: форми без съдържание, лоши сънища, пращани от стари кости. Превъртя ключа, извади го от ключалката и докато правеше това, се препъна и падна болезнено на опашната си кост. Гледаше дръжката на вратата, очаквайки тя да се раздвижи както в онези стари филми на ужасите, но тя не помръдваше. Чуваше само звука от собственото си дишане, биенето на сърцето си и шумоленето на халата, докато влачеше крака по пода. Спря да почине, подпряна на един фотьойл, и в този момент звънецът на входната врата зазвъня. Това я стресна толкова, че изпищя. Видя мъжка фигура да се откроява в светлината на уличните лампи. Погледна часовника на стената. Беше три часът. Къде бяха отишли всичките тези часове? Като разтриваше основата на гръбнака си, където се беше ударила, отиде до вратата и дръпна пердето да види кой е.
На стълбите стоеше мъж на възраст между петдесет и шейсет години. Носеше черна шапка, която свали учтиво, откривайки плешив конус, замъглен от кичури прошарена коса. Тя отвори вратата, зарадвана от присъствието на друго човешко същество, но все пак не вдигна предпазната верига.
— Здравейте — каза мъжът. — Търсим Карън Емъри.
Все още не се бе обърнал към нея, така че тя виждаше само едната половина на лицето му.
— Няма я — каза тя, думите излязоха от устата й, преди да разбере, че ги е изрекла. — Не знам кога ще се върне. Късно е, така че вероятно ще си дойде едва утре сутринта.
Не знаеше защо лъже и съзнаваше колко неубедително звучат лъжите, които произнася. Мъжът нямаше заплашителен вид, но шокът от преживяното в мазето бе задействал инстинкта й за самосъхранение, а от този човек я полазваха тръпки. Сгрешила бе, като отвори вратата, и сега бе жизненоважно да я затвори отново възможно най-бързо. Искаше й се да изпиши: хваната бе като в капан между този мъж и съществата в мазето. Внушаваше на Джоуел да се върне, макар да разбираше, че всичко това е по негова вина, че този човек е тук заради него и онова, което бе складирано в мазето. Защо иначе подобен субект ще стои пред вратата им в три часа сутринта. Джоуел щеше да знае как да постъпи. Готова бе да се сблъска с гнева му, само да можеше да се върне и да й помогне.
— Можем да почакаме — каза мъжът.
— Съжалявам. Не е възможно. Впрочем имам компания. — Лъжите се трупаха една върху друга и звучаха неубедително дори в собствените й уши. После се замисли за онова, което мъжът пред вратата бе казал току-що. „Търсим Карън Емъри. Можем да почакаме.“
— Не — каза мъжът. — Изобщо не вярваме, че имаш компания. Мислим, че си сама.
Тя се огледа, за да види дали отвън има още някого, но там беше само този странен зловещ човек с шапка в ръката. А беше оставила пистолета в мазето.
— Вървете си — каза тя. — Вървете си или ще извикам полицията.
Сега той се обърна към нея и Карън видя каква развалина е, колко е обезобразен, и почувства, че това разложение е колкото физическо, толкова и душевно. Опита да затвори вратата, но той вече бе пъхнал крак в отвора.
— Хубави обици — каза Ирод. — Стари и твърде скъпи за такава като теб. — Протегна ръка през открехнатата врата, дланта му като бяло петно, и отскубна едната обица, като разкъса ухото й. Кръвта изпръска халата на Карън и тя се опита да изпищи, но ръката му беше на гърлото й, пръстите му се впиваха в кожата й. Рамото му удари вратата с всичка сила и веригата се откърти от рамката. Тя се бореше с него, дереше го с нокти, докато той не започна да блъска главата й в стената.
Веднъж: — Не…
Два пъти: — … ме…
Третия път тя вече не чувстваше абсолютно нищо.
— … лъжи!