Джон Конъли
Шепнещите (15)

13

Складът на Рохас се намираше в северните покрайнини на Луистън. Някога той беше пекарна, собственост на една и съща фамилия в продължение на половин столетие, и името на тази фамилия, Бъндър, още се виждаше на фасадата, написано с избледнели бели букви. Логото на фирмата, „Бъндър — хлябът чудо!“, го тананикаха на мелодийка по местното радио. Мелодията не се различаваше много от тази в телевизионния сериал „Чампиън — къщата чудо“. Франц Бъндър, бащата на семейния бизнес във всякакъв смисъл, сам бе подхвърлил идеята да използват тази мелодия и нито той, нито господата, отговорни за създаването на рекламата, си бяха направили труда да се занимават с неща като авторски права и плащане. Тъй като рекламата се слушаше само в Източен Мейн и нямаше оплаквания от засегнати любители на драмите с белия и черния кон, мелодията продължаваше да се използва чак до времето, когато пекарна „Бъндър“ изпече своя последен хляб, изтикана от големите момчета в началото на осемдесетте, много преди хората да започнат да оценяват ползата от малкия семеен бизнес за обществото.

Антонио Рохас, известен на повечето хора в своята сфера с предпочитания си псевдоним Раул, в никакъв случай не можеше да бъде обвинен, че прави същата грешка, защото бизнесът му бе изцяло зависим от фамилията, от близките и далечните роднини, и усещаше съвсем осезателно своята обвързаност с по-голямата общност, тъй като тя купуваше от него марихуаната, кокаина, хероина, а напоследък и кристалите метамфетамин, за което той бе изключително благодарен. Метамфетаминът бе наркотикът, с който се злоупотребяваше най-много в щата, като прах, както и като „лед“, и Рохас бързо съзря потенциала му за трупане на печалби, най-вече защото пристрастяването към него гарантираше ненаситен и непрекъснато разширяващ се пазар. Помагаше му и популярността на мексиканската разновидност на дрогата, която му даваше възможност да се снабдява от връзките си южно от границата, вместо да е зависим от местните метамфетаминови лаборатории от по двама човека, които, дори и когато успяваха да набавят изходните материали, включително ефедрин и псевдоефедрин, рядко можеха да поддържат постоянно качество на продукта, каквото изискваше фирма като тази на Рохас. Вместо това той го внасяше по суша от Мексико и вече снабдяваше не само Мейн, но и щатите в съседната Нова Англия. При нужда можеше да поиска от по-дребните разпространители да пласират неговата стока. Толерираше местните лаборатории само докато не представляваха заплаха за него — и следеше да си плащат съответната такса.

Рохас внимаваше също да не настройва конкурентите срещу себе си. Доминиканските картели контролираха пазара на хероин в щата и тяхната организация бе най-професионалната, затова Рохас стриктно спазваше правилото винаги когато има възможност, да купува на едро от тях, вместо да ги отрязва изцяло и да рискува наказателни акции от тяхна страна. Доминиканците търгуваха и с метамфетамин, но той още преди години бе организирал среща, на която бе постигнато съвместно споразумение за сферите на влияние, към което всеки от тях се придържаше до този момент. Кокаинът беше относително свободен пазар, но Рохас търгуваше главно с крек, който бе предпочитан от пристрастените, защото бе по-лесен за употреба. Нелегално внасяните от Канада фармацевтични продукти също представляваха лесни пари, имаше подготвен пазар и за виагра, викодин и „кикер“, или оксиконтин. И така, кокаинът и фармацевтичните продукти се въртяха от всички, доминиканците си държаха хероина, Рохас се грижеше за метамфетамина и марихуаната и всички бяха доволни. Е, почти всички. Рокерските банди бяха нещо различно. Рохас бе склонен да ги остави на мира. Щом искаха да продават метамфетамин или пък нещо друго, Бог да ги благослови. В Мейн те държаха голям дял от пазара на марихуаната, така че гледаше да продава своята стока извън щата. Да се заяждаш с мотористите бе ангажиращо занимание, опасно и в крайна сметка непродуктивно. Ако питаха Рохас, рокерите бяха откачени, а с откачените спорят единствено другите като тях.

Все пак броят на рокерите беше известен и те можеха да бъдат включени в сметката, за да не се нарушава равновесието. Равновесието бе важно и по този въпрос двамата с Джими Джуъл, който притежаваше миноритарни пакети акции от някои негови търговски дейности и чиито връзки в областта на транспорта отдавна използваше, бяха на едно мнение. Нарушаването му можеше да доведе до кръвопролития и съответно до привличане на вниманието на властите.

Напоследък обаче го тревожеха доста неща, най-вече опасността сили извън неговия контрол да повлияят на бизнеса му. Той имаше кръвна връзка с малкия, но амбициозен картел Ла фамилия, който участваше в непрекъснато ескалираща война — не само с конкурентните картели, но и с мексиканското правителство и президента Фелипе Калдерон. Това определено вещаеше край на така наречения „Пакс мафиоза“, джентълменското споразумение между правителството и картелите да се въздържат от действия едни срещу други, докато движението на стоката върви безпроблемно.

Рохас не бе станал търговец на дрога, за да вдига бунт срещу някого. Станал бе търговец на дрога, за да забогатее, а обвързаността му чрез брак с Ла фамилия и статутът му като натурализиран гражданин на САЩ, който дължеше на вече покойния си баща инженер, го бяха направили изключително подходящ за тази му роля. Според Рохас основният проблем на Ла фамилия бе нейният духовен водач, Насарио Морено Гонсалес, наричан още — с известно основание — Ел мас локо, Най-лудия. Рохас приемаше на драго сърце някои от правилата, наложени от Ел мас локо, като например забраната да се продава дрога на собствената им територия, която не се отразяваше на неговия бизнес, обаче беше на мнение, че духовните водачи нямат място в наркокартелите. Ел мас локо държеше толкова много неговите дилъри и убийци да се въздържат от употреба на алкохол, че бе създал цяла мрежа от изправителни домове, от които Ла фамилия активно попълваше редиците си с младежи, доказали, че се придържат към нейните правила. Дори му бяха натрапили неколцина от спечелените за каузата, но той бе успял да се избави от тях, като ги бе пратил да изпълняват ролята на хора за връзка с отглеждащите канабис в Канада. Оставил бе канадците да се разправят с тях и ако някъде по пътя младите убийци ставаха жертва на злополука с фатален край, изглаждаше всякакви лоши чувства на една-две бири, защото Рохас държеше на своята бира.

Ел мас локо, изглежда, беше готов да търпи и дори да поощрява нещо, което по мнението на Рохас бе неуместен вкус към театралничене: през 2006 година член на Ла фамилия бе влязъл в нощен клуб в Уруапан и бе хвърлил на дансинга пет отрязани глави. Рохас не одобряваше театралността. От дългото пребиваване в САЩ беше научил, че колкото по-малко привличаш вниманието към себе си, толкова по-лесно ще си вършиш работата. Нещо повече, Рохас считаше своите братовчеди на юг за варвари, които са забравили как да се държат като обикновени хора, ако изобщо са знаели някога що е дискретно поведение. Той правеше всичко по силите си, за да избягва посещенията в Мексико, ако не беше крайно наложително, и предпочиташе да оставя неприятните разправии на доверените си подчинени. Видът на наркосите с техните големи шапки и ботуши от щраусова кожа вече му се струваше абсурден, дори комичен, а предпочитанията им към обезглавяването и изтезанията принадлежаха на друго време. Освен това беше подложен на засилващ се натиск от страна на своите хора сред превозвачите да подпомогне прехвърлянето през граница на оръжията, купувани безпроблемно от магазините в Тексас и Аризона. Явно беше само въпрос на време да се превърне в мишена на конкурентите на Ла фамилия или на Управлението за борба с наркотиците. Никоя от тези две перспективи не му бе по вкуса.

Проблемите на Рохас се утежняваха от глобалната финансова рецесия. Той бе натрупал значително количество пари, отчасти такива, които му се полагаха заради ролята му в операциите на Ла фамилия, но и други, на които нямаше право. Още от самото начало беше започнал да използва банките на остров Монсерат, добили международна известност с това, че почти всичките са напълно фалшиви, но са готови и напълно способни да перат пари. Неговите „банкери“ ръководеха бизнеса си от бар в Плимут, докато ФБР не започна да упражнява натиск върху властите на Монсерат и банките бяха принудени да пренесат дейността си в Антигуа. По време на управлението на двамата Бърд, баща и син, в островната държавица бизнесът вървеше както обикновено, докато правителството на САЩ не започна отново да упражнява натиск. За жалост Рохас бе открил твърде късно една от обратните страни на инвестициите във фалшиви банки: те бяха склонни към мошеничества и онези, които си патеха, бяха обикновено клиентите. Основният му банкер в момента гниеше в строго охраняван затвор, а парите му, наливани в офшорката в продължение на две десетилетия, вече възлизаха на около двайсет и пет процента от онова, което трябваше да бъдат. Рохас искаше да се измъкне, преди да е свършил в гроба или в затвора, което за него би било равнозначно, защото попаднеше ли зад решетките, очакваната продължителност на живота му би се измервала в часове. Ако не го докопаше конкуренцията, собствените му хора щяха да го убият, за да му попречат да проговори.

Искаше да избяга, но преди да го стори, му трябваше голям удар. Сега може би Джими Джуъл му бе дал точно такава възможност. Този ден Джими бе говорил вече два пъти с него, най-напред за да научи какво е намерено в камиона, а втория път — след като Рохас му изпрати фотографии на въпросните артикули. Нито той, нито Джими се доверяваха на имейлите, защото знаеха на какво са способни федералните, когато се стигне до наблюдение. Решението, което бяха взели, бе да регистрират безплатен имейл акаунт, за който само те двамата имат паролата. Имейлите щяха да се пишат, но да не се изпращат. Вместо това те се запазваха като чернови и можеха да бъдат прочетени от единия или от другия, без изобщо да привличат вниманието на федералните хрътки. След като бе видял стоката, Джими го бе посъветвал да внимава, докато разберат точно с какво си имат работа. Казал му бе, че сам ще направи проучването. Рохас трябваше само да се погрижи нещата да са на сигурно място.

Джими държеше на думата си. Бе направил справки навсякъде и не след дълго предметите бяха идентифицирани като древни цилиндрични печати от Месопотамия. Рохас, който обикновено не се интересуваше от такива подробности, слушаше смаяно, когато той обясняваше, че печатите, които са попаднали в ръцете му, са отпреди около 2500 г. преди Христа, от шумерския ранен династичен период, каквото и да означаваше това. Използвани са били за заверка на документи, например завещания, както и като амулети за щастие, здраве и власт, което допадна на Рохас. Джими му каза, че капачетата накрая, изглежда, са златни, а скъпоценните камъни, инкрустирани върху тях, са изумруди, рубини и диаманти, но Рохас нямаше нужда от помощта му, за да се досети как изглеждат златото и скъпоценните камъни.

По време на втория разговор, който току-що бе приключил, Джими му каза още, че господинът, с когото е говорил, е предрекъл, че печатите ще предизвикат огромен интерес сред богатите колекционери и че може да се очаква бясно наддаване. Експертът мислел също така, че знае откъде са дошли: подобни печати имало сред съкровищата, ограбени от Иракския национален музей в Багдад скоро след инвазията, което даваше някакво обяснение как са се озовали в ръцете на бивш войник, станал шофьор на камион. Проблемът за Джими и Рохас се състоеше в това да се избавят от печатите, които Рохас искаше да продаде като полагаща му се такса за операцията, преди властите да са разбрали, че са у него, и да са почукали на вратата му. Но колкото и да харесваше Джими Джуъл, Рохас нямаше намерение да му се доверява напълно. Тъкмо той бе поел риска да отвлече камиона и искаше да е сигурен, че ще бъде компенсиран подобаващо. Освен това държеше да бъде направена независима оценка на печатите. Вече беше откъртил златото и скъпоценните камъни от два печата и бе дал да ги оценят. Въпреки че щеше да се наложи да плати на посредник и че бе невъзможно стоката да се продаде на открития пазар, печалбата от това, че беше натрил носа на камионджията, щеше да възлезе на 200 000 долара. Изпита само леко съжаление, когато Джими му каза, че печатите са много по-ценни, когато са непокътнати, така че, разбивайки ги, той се беше лишил най-малко от четири или пет пъти повече пари. Унищожаването на древните артефакти не го разстройваше излишно, защото знаеше как се правят пари от злато и скъпоценни камъни, а пазарът на стари печати, макар и толкова ценни, бе значително по-ограничен и по-специализиран. Сега се питаше само колко ли още стари печати или други неща от този род може да притежават шофьорът на име Тобаяс и неговите съдружници. Не му харесваше мисълта, че те са превозвали стоката си през щата, който считаше за своя територия, без някой да разбере за това, поне докато Джими Джуъл не беше намесен.

Горният етаж на склада „Бъндър“ бе преустроен от Рохас в тавански апартамент. Бе запазил тухлените стени и го бе обзавел в решително мъжки стил: кожа, тъмно дърво и ръчно тъкани черги. В единия ъгъл имаше плазмен телевизор с огромен екран, но Рохас рядко го гледаше. Нито пък канеше тук жени, за тази цел предпочиташе да използва спалня в някоя от съседните къщи, всичките собственост на членове на семейството. Дори срещите се провеждаха другаде. Това бе неговото пространство и той ценеше усамотението, което му предлагаше то.

На долния етаж имаше легла, дивани, столове и телевизор, по който сякаш непрекъснато вървяха мексикански сапунки или футболни мачове. Имаше също кухненски бокс и по всяко време поне по четирима въоръжени мъже. Подът в мансардата на Рохас бе звукоизолиран, така че той почти не усещаше присъствието им. При все това хората му свеждаха разговорите до минимум и не усилваха телевизора, за да не безпокоят шефа си.

Сега седеше до масата, лампата зад гърба му бе нагласена така, че светлината да пада точно над рамото му, и разглеждаше един от останалите печати, проследяваше гравирания надпис и оставяше инкрустираните рубини и изумруди да хвърлят червени и зелени отблясъци върху кожата му. Нямаше намерение да връща неповредените печати на Тобаяс или на някого другиго от участващите в техния бизнес; никога не бе имал това намерение и вече разполагаше с план за пласирането на доста от скъпоценните камъни. На първо време обаче мислеше да задържи няколко от запазените печати за себе си, да не ги поврежда и да не ги продава. Всичко в апартамента му бе купено ново и въпреки че беше красиво, бе и безлично. В мебелите и вещите му нямаше нищо, което да ги отличава, нищо, което да не може да бъде купено от всеки човек с малко пари и вкус. Но това тук, това тук бе нещо различно. Той погледна наляво, където имаше камина с каменна полица, и си представи печатите, сложени на гранита. Можеше да им поръча подставка. Не, щеше да е още по-хубаво да я издяла сам, тъй като бе сръчен.

На полицата вече имаше олтар на Хесус Малверде, мексиканския Робин Худ и светец покровител на наркодилърите. Статуята на Малверде, с мустаците и бялата риза, имаше известна прилика с мексиканския театрален идол Педро Инфанте, въпреки че Малверде бе убит от полицията през 1909 г, трийсет години преди Педро да бъде роден. Рохас вярваше, че Хесус Малверде ще е доволен, ако печатите бъдат сложени редом с него, и в отговор ще подкрепи бизнеса му. Така „може би“ стана „ще“ и решението да задържи печатите бе взето.