Джон Конъли
Шепнещите (19)

17

Карън Емъри се събуди и откри, че Джоуел го няма в леглото. Ослушва се известно време, но не чу никакъв звук. Часовникът на нощното шкафче до нея показваше 4,03 ч. сутринта.

Беше сънувала и сега, докато лежеше будна и се опитваше да долови някакъв знак за неговото присъствие в къщата, изпита нещо като благодарност, че се е събудила. Глупаво беше, разбира се. След по-малко от три часа трябваше да става и да се облича за работа. Решила бе, че засега може да остане при господин Пачет, и го бе казала на Джоуел, когато се прибра и го завари вкъщи, с превръзка на лицето, за която не пожела да й даде обяснение. Той не възрази, което я изненада, но може би аргументите й му се бяха сторили разумни или поне така си бе помислила отначало: че работа не се намира лесно; че не може само да се мотае вкъщи, защото ще откачи; че вече няма да дава на господин Пачет никакви поводи да си пъха носа в нейните работи, нито в работите на Джоуел.

Имаше нужда от сън. Скоро краката щяха да я заболят от безкрайното сервиране, но те винаги я боляха. Дори да беше обута в най-удобните и хубави обувки на света, каквито, естествено, не можеше да си позволи, не и с тази заплата, пак щеше да усеща болките в петите и кокалчетата, които се получават от осемте часа на крак всеки ден. Но господин Пачет бе по-добър от повечето шефове, всъщност по-добър от всички шефове, за които беше работила, а това бе една от причините да иска да остане в „Даунс Дайнър“. През живота си беше работила за достатъчно много гадняри, за да различава добрата душа, когато срещне такава, и му бе благодарна за часовете, които й даваше. Закусвалнята можеше спокойно да мине с една сервитьорка по-малко и тъй като беше между последните назначени, би трябвало да е между първите, на които ще покажат вратата, но господин Пачет продължаваше да й дава редовна работа. Грижеше се за нея, както и за всички останали, които работят при него, и в трудните времена, когато навсякъде съкращаваха персонала, човек като него, който беше готов да се лиши от част от печалбата, за да позволи на хората да живеят, наистина заслужаваше уважение.

Но загрижеността на господин Пачет беше проблем за нея, особено след като частният детектив бе започнал да „души наоколо“, както се бе изразил Джоуел. Трябваше да внимава какво приказва пред господин Пачет, също както беше опитала да внимава, когато детективът дойде в дома им, макар че накрая все пак му каза повече, отколкото й се искаше.

Джоуел пръв бе открил детектива. Той имаше шесто чувство за тези неща. Беше много наблюдателен за мъж. Само като я погледнеше, и разбираше, когато е тъжна или когато я измъчва нещо. Никога досега не бе срещала мъж като него. Може би, преди да се появи Джоуел, просто не бе имала късмет с приятелите си и повечето мъже всъщност живееха в хармония с половинките си, ала не й се вярваше. В това отношение, както и в други, Джоуел беше необикновен. И все пак нямаше желание да му каже за посещението на детектива. Не знаеше защо, поне в началото, мислеше си, че може да е просто заради смътното усещане, че не е бил искрен с нея по отношение на някои страни от живота си, и заради собствените си страхове за неговата безопасност, което бе и причината да изтърве някои неща пред детектива, когато я посети. Бе наблюдавала как му се отразява смъртта на неговите приятели: Джоуел беше изплашен, въпреки че се опитваше да не го показва. А предишната вечер се прибра с превръзка на лицето и рани на ръцете и не пожелала да й каже как е пострадал. Вместо това слезе в сутерена и започна да внася там някакви сандъци от камиона, стенейки от болка, когато товарът докосваше раните му.

И когато най-сетне си легна…

Ами, онова не беше толкова хубаво…

Карън въздъхна и се протегна. Стрелките на часовника бяха отброили два часа. Все още не се чуваше никакъв звук, никакъв шум от вода, пусната в тоалетната, или от затръшната врата на хладилник. Чудеше се какво ли прави Джоуел, но не смееше да отиде да го потърси, не и след случилото се неотдавна. Питаше се дали не е крил тази своя страна през цялото време и дали не е сгрешила в преценката си за него. Не, не беше сгрешила. Беше подведена. Манипулирана и малтретирана от мъж, когото почти не познава. Очаквала бе с нетърпение да се махне от общежитията на Пачет. Беше благодарна за стаята и за компанията на другите жени, но тези домове винаги бяха разглеждани като временни убежища, или поне тя ги считаше за такива, въпреки че една от сервитьорките, Айлийн, живееше там вече от петнайсет години. На нея това нямаше да й се случи, да живее като стара мома, спазвайки старомодните правила на господин Пачет да не се водят мъже в общежитията. В началото й се струваше, че Деймиън може да й предложи търсената възможност да се измъкне от там, но той не проявяваше интерес към нея. Тя дори си помисли, че може да е гей, но Айлийн я увери, че не е. Между назначенията си в армията имал връзка с предишната домакинка на общежитието и изглеждало, че може да се съберат за постоянно, но жената не искала да става войнишка съпруга, още по-малко пък войнишка вдовица, и всичко приключило. Карън имаше чувството, че господин Пачет ще е доволен, ако двамата с Деймиън се оженят. Когато Деймиън се прибра окончателно от Ирак, баща му направи всичко по силите си, за да ги събере, канеше я да вечеря с тях или ги пращаше заедно да купуват продукти и да говорят с доставчиците. Но по онова време тя вече излизаше с Джоуел, с когото се бе запознала чрез Деймиън. Когато за пръв път позволи на Джоуел да я вземе от работата, забеляза разочарованото изражение на господин Пачет. Той не каза нищо, ала бе огорчен и оттогава насетне вече не се държеше с нея толкова непринудено. Когато синът му загина, й мина през ума, че е възможно вината донякъде да е и нейна, че ако имаше някого, когото да обича и който да го обича, Деймиън нямаше да посегне на живота си. Може би това бе и причината за наемането на детектива: господин Пачет й беше ядосан, задето се срещаше с Джоуел, и пренасяше гнева си върху него.

Джоуел печелеше добре с камиона, повече, отколкото тя мислеше, че може или би трябвало да печели един независим превозвач. По-голямата част от работата му бе свързана с пътуване през границата до Канада и обратно. Беше се опитала да разбере от него нещо повече и той й бе отговорил, че превозва каквото трябва да бъде превозено, но начинът, по който го каза, показваше недвусмислено, че този разговор му е неприятен и че няма желание да го продължава, така че тя изостави темата. Обаче се чудеше…

Но обичаше Джоуел. Стигнала беше до този извод, след като бе излизала една-две седмици с него. Просто го беше разбрала. Той беше силен, мил и по-възрастен от нея, така че знаеше повече за света, което й вдъхваше чувство за сигурност. Имаше си собствено жилище и когато я покани да се премести при него, едва успя да довърши изречението, преди тя да се съгласи. При това беше къща, не някой апартамент, където да се блъскат в стените и да си лазят по нервите. Беше много обширно: две спални горе и по-малък дрешник; голяма дневна и хубава кухня; и мазе, където той държеше инструментите си. Освен това беше чист, по-чист от повечето мъже, които Карън познаваше. О, банята бе имала нужда от сериозно почистване, къщата също, но не бяха мръсни, а просто неподредени. Сторила го бе с радост. Гордееше се с тяхната къща. Така мислеше за нея, като за „тяхната“ къща. Не само неговата, вече не. Лека-полека внасяше в нея свои лични нюанси и той изглеждаше доволен от това. Имаше вази с цветя и повече книги, отколкото преди. Дори бе купила картини за стените. Когато го попита дали ги харесва, той каза „да“ и дори си направи труда да ги разгледа всичките, сякаш ги оценяваше за възможна продажба след време. Но тя знаеше, че го прави само за да й достави удоволствие. Джоуел беше от хората, които никак не се интересуват от украшения, и тя се съмняваше, че изобщо би забелязал картините, ако не му ги беше посочила, но беше доволна, че се е постарал да се престори на заинтересуван.

Беше ли добър човек? Карън не знаеше. В началото мислеше, че е, но през последните седмици се бе променил много. Предполагаше, че всички мъже се променят, след като получат каквото искат. Престават да бъдат грижовни и внимателни както преди. Сякаш си слагат фасада, за да се харесат на жените, и когато постигнат целта си, постепенно я отърсват от себе си. Някои се освобождават от нея по-бързо от другите, виждала бе мъже да се превръщат от агнета във вълци с бързината, с която пада подхвърлена монета или се гаврътва последна чашка за из път, но неговата промяна изглеждаше по-постепенна и поради това някак си по-обезпокоителна. В началото беше само разсеян. Вече не говореше толкова с нея и понякога й се сопваше, когато тя не се отказваше от опитите да завърже разговор. Карън мислеше, че това може да е свързано с неговите ранявания. Понякога го болеше ръката. В Ирак беше загубил два от пръстите на лявата си ръка и не чуваше много добре с лявото ухо. На него му бе провървяло. Останалите момчета, попаднали на самоделно взривно устройство, не бяха оцелели. Джоуел рядко говореше за случилото се там, но на нея не й трябваше да знае повече. Той често отсъстваше от къщи, пътуваше с камиона, и приятелите му от войската, които преди идваха често, бяха престанали да го посещават. Те не говореха много с нея, а от единия, Пол Бака, направо я побиваха тръпки заради начина, по който очите му шареха по тялото й и се задържаха върху гърдите и слабините й. Когато идваха, Джоуел затваряше вратата на дневната и тя чуваше през стената неспирното жужене на тихите им гласове като от насекоми, попаднали в кухина.

— Джоуел?

Нямаше отговор. Искаше й се да иде да го потърси, но се страхуваше. Страхуваше се, защото той отново я беше ударил. Случи се, когато се опита да разбере нещо за раните му, след като отвори вратата на банята и го видя да слага мехлем на изгарянията по ръцете и ужасната дупка на бузата си. Той отговори на въпросите й с въпрос:

— Защо не ми каза за посетителя си?

Отне й няколко секунди, докато се сети, че говори за Паркър, за детектива. Все пак откъде би могъл да научи? Още се мъчеше да намери подходящ отговор, когато дясната му ръка излетя и я удари. Не силно, и той изглеждаше едва ли не по-стъписан от нея самата, че го е сторил, но все пак си беше шамар, който попадна на лявата й буза и я накара да залитне назад към стената. Беше различно от първия път, тогава беше случайно. Този път бяха вложени сила и злоба. Джоуел веднага се извини, но Карън вече тичаше към спалнята и минаха минути, преди той да я последва. После опита отново да й говори, но тя не желаеше да го чуе. Не можеше да го чуе, толкова силен беше плачът й. Накрая само я държеше в прегръдките си и тя го усети, когато заспа, притиснат в нея. След време Карън също заспа, защото така можеше да избяга от мислите за случилото се. През нощта той я събуди, за да се извини още веднъж, устните му докоснаха нейните, ръцете му се плъзнаха по тялото й и те се помириха.

Не, не беше истинско помиряване. Прие го заради него, не заради себе си. Не искаше той да се чувства зле и не искаше… да я удря.

Да, това беше. Това беше ужасното.

Сега, докато лежеше в тъмното, Карън разбра, че мнението й за него се бе променило, както и той се бе променил. Искаше й се да е добър мъж, или поне по-добър от онези, с които се бе срещала преди него, но дълбоко в себе си вече разбираше, че не е такъв, след като бе способен да я удря и след като се променяше толкова драматично. Сексът вече не беше нежен. Всъщност и този път я беше позаболяло и когато го помоли да бъде по-внимателен с нея, той просто свърши и се е обърна на другата страна, оставяйки я да гледа голия му гръб.

— На теб говоря — дръпна го за рамото, за да го накара да я погледне. Усети как той се напряга и когато се обърна към нея, изражението му, дори в тъмното, накара ръцете й да се отпуснат безпомощно. За момент беше сигурна, че ще я удари отново, но той не го стори.

— Остави ме на мира — каза Джоуел и в очите му се появи нещо, което много приличаше на страх, и тя имаше чувството, че говори не само на нея, а и на още някого, на някакво невидимо същество, чието присъствие усеща единствено той. После Карън задряма и тогава дойде сънят. Не можеше да го нарече кошмар, не съвсем, макар че я бе разтревожил. В него тя бе затворена в тясно пространство, почти като ковчег, но едновременно и по-голямо, и по-малко. Бореше се за въздух, устата и ноздрите й се пълнеха с прах.

Но най-лошото бе, че не е сама. Там, вътре, имаше още нещо и то й шептеше. Не разбираше какво й казва, а и не беше сигурна, че думите са отправени към нея, но то не спираше да говори нито за миг.

Отдолу долетя някакъв шум, непознат звук, който нямаше място в тъмнината на техния дом. Бързо потиснат кикот. В него се долавяше нещо детинско и едновременно с това неприятно. Беше спонтанен изблик на веселие, предизвикан от дума или от действие, което е по-скоро шокиращо, отколкото смешно. Смях за нещо, което не би трябвало да разсмива.

Предпазливо отметна одеялата и спусна крака на пода. Дъските не изскърцаха. Джоуел бе свършил почти цялата работа по къщата сам и се гордееше с нейната солидност. Тя прекоси тихо килима и отвори вратата по-широко. Сега чу шушукане, но гласът беше неговият, не гласовете на другите, онези в съня й. Другите. Досега не го беше разбрала. Гласът не беше един, повече бяха, и всички говореха на един и същ език, но използваха различни думи.

Отиде до стълбището, коленичи и надникна през парапета. Джоуел бе седнал на пода пред вратата за мазето с кръстосани крака и ръце в скута и подръпваше пръстите си. Заприлича й на малко момче и когато го видя, почти се усмихна.

Почти.

Той водеше разговор с някого зад вратата за мазето. Винаги държеше тази врата заключена. Това не я безпокоеше особено, поне в началото. През първата седмица след преместването си тук бе слизала долу заедно с него да му помогне да качи някаква боя и й се беше видяло обикновено мазе, пълно със сандъци, стари вещи и машинарии. След това рядко бе влизала там, и то винаги с Джоуел. Той не й забраняваше да слиза долу. Не беше толкова глупав, пък и тя без това нямаше работа там. Освен това не обичаше тъмните места, което навярно беше причината сънят да я разтревожи толкова силно.

Когато погледна надолу, затаи дъх и се напрегна да чуе какво казва Джоуел. Той шепнеше, но не се чуваше някой да му отговаря. Просто казваше нещо и после се вслушваше, преди да продължи да говори. Понякога кимаше безмълвно, сякаш следеше някакво разсъждение, което чува единствено той.

Отново се изкикоти и вдигна ръце към устата си да заглуши звука. Едновременно с това погледна инстинктивно нагоре, но тя бе скрита в сенките.

— Това не е хубаво — каза той. — Ставаш лош.

После сякаш се заслуша отново и отговори:

— Опитах се. Не мога да го направя. Не знам как.

Пак замълча. Изражението му стана сериозно. Тя го чу да преглъща мъчително и й се стори, че усеща страха му, макар да беше високо над него.

— Не — каза решително той. — Не, няма да направя това. — Поклати глава. — Моля те, не. Няма да го направя. Не можеш да искаш това от мен. Не можеш.

Затисна с ръце ушите си, опитвайки се да спре гласа, който чуваше единствено той. Изправи се, без да отмества ръце от ушите.

— Остави ме на мира! — повиши глас. — Престани. Престани да ми шепнеш. Трябва да спреш да ми шепнеш.

Блъсна се в стената, когато тръгна да се качва по стълбите.

— Престани! — каза отново и тя позна по гласа му, че се е разплакал. — Спри, спри, спри!

Карън се промъкна обратно в спалнята и дръпна завивките над себе си секунди преди той да отвори вратата и да влезе.

Влезе толкова шумно, че тя не можеше да не реагира, но направи всичко по силите си да се престори на сънлива и изненадана.

— Скъпи? — каза тя, като надигна глава от възглавницата. — Добре ли си?

Той не й отговори.

— Джоуел, какво има?

Видя го да тръгва към нея и се изплаши. Той седна на ръба на леглото и докосна косата й.

— Съжалявам, че те ударих. Но никога не бих те наранил истински. Не и истински.

Стомахът й се сви толкова силно, че положително щеше да се наложи да тича в банята, за да не се изцапа. Заради онези последни три думи. Не и истински: сякаш бе някак си в реда на нещата да нараняваш мъничко някого от време на време, но само когато си го е заслужил; когато някоя любопитна малка кучка задава въпроси за нещо, което не и влиза в работата, или приема шпиони в кухнята. Само тогава. И наказанието ще съответства на престъплението, а след това тя може да се просне в леглото, да му се предложи и да се помирят, и всичко ще е наред, защото той я обича и хората, които се обичат, постъпват така.

— Когато те ударих, това не бях аз — продължи той. — Беше нещо друго. Сякаш бях кукла и някой ми дърпаше конците. Аз не искам да ти причинявам болка. Обичам те.

— Знам — отвърна тя, като се помъчи, и донякъде успя, да спре треперенето на гласа си. — Скъпи, какво не е наред?

Той се облегна на нея и тя почувства сълзите му, когато допря бузата си до нейната. Взе го в прегръдките си.

— Имах лош сън — каза той и Карън чу детето у него. Но погледна надолу и видя, че той се бе втренчил в нея и в един момент очите му станаха студени и подозрителни, дори развеселени, сякаш двамата играеха някаква игра, но само той знаеше правилата. После това отмина, очите му се затвориха и той се сгуши до гърдите й, а тя продължаваше да го притиска до себе си дори когато изпита желание да го блъсне настрани, да избяга от къщата и да не се връща никога, никога повече.

Стресът уврежда съзнанието, ето какво не разбираха те, хората в родината, онези, които не са били там. Дори и в армията не го разбираха, не и преди да е станало твърде късно. Дай си малко почивка, казваха. Живей със семейството си. Люби приятелката си. Занимавай се с нещо. Започни работа, намери си някакъв коловоз, по който да тръгнеш, придържай се към нормалното.

Но той не би могъл да изпълни тези съвети дори ако краката му не свършваха по средата на бедрата, защото стресът е като отрова, токсин, който навлиза в организма, но атакува само един жизненоважен орган: мозъка. Спомняше си автомобилната катастрофа, която бе преживял на магистрала 1, когато беше тринайсетгодишен, малко преди да почине баща му. Тя не бе тежка, камион навлезе в кръстовището на червено и блъсна колата им откъм пътническото място отпред. Той седеше на задната седалка, от страната на шофьора. Беше си чист късмет: край магистралата имаше магазин за коли и когато времето беше хубаво, отвън винаги бяха изложени страхотни стари кали. Обичаше да ги гледа и да си представя как седи зад волана на най-хубавата от тях. По всяко друго време щеше да е отпред до баща си, за да може да разговаря с него, и кой знае какво щеше да стане тогава. Вместо това и двамата преживяха силна уплаха, а той бе понарязан от счупените стъкла. След като камионът потегли и полицаите от Скарбъро ги откараха до дома им, той пребледня, разтрепери се и после повърна закуската. Това прави стресът, поболява те, физически и психически. И ако ден след ден продължаваш да се сблъскваш със стресиращи ситуации, прекъсвани от периоди на скука, на размотаване, на игри и на ядене, или пипнеш някоя болест, или пишеш задължителните месечни картички, за да съобщаваш на близките си, че още не си убит, и краят му не се вижда, защото срокът ти непрекъснато бива удължаван, тогава нервните ти клетки се обременяват дотолкова, че вече не успяваш да се възстановиш от стреса и мозъкът ти започва да се препрограмира, променя начина си на действие. Нервните клетки в хипокампуса, от който зависи ученето и дългосрочната памет, започват да атрофират. Реакциите на амигдалата, нервния възел, от който зависят социалното поведение и емоционалната памет, се променят. Медиалната предфронтална мозъчна кора, която участва във формирането на чувствата за разкаяние и страх и ни позволява да различаваме кое е реално и кое нереално, се променя. Подобен срив в комуникациите между нервните клетки се наблюдава при шизофрениците, социопатите, наркоманите и затворниците с продължителни присъди. Превръщаш се в отрепка, без да имаш някаква вина за това, защото не си сторил нищо лошо. Просто си изпълнявал дълга си.

По време на Гражданската война го наричали „чувствително сърце“. За войниците от Първата световна война било „гранатен шок“, а за онези от Втората — „военна невроза“. После станало „виетнамски синдром“, а сега е посттравматичен стрес. Понякога се питаше дали римляните са имали дума за това състояние, или гърците. След като се върна от Ирак, прочете „Илиада“, опита да разбере войната с помощта на литературата и му се стори, че в скръбта на Ахил за приятеля му Патрокъл и в последвалия му гняв съзира нещо от своята скръб за другарите, които беше загубил, и преди всичко за Деймиън.

Оставят те в това състояние. Вече не можеш да контролираш чувствата си. Не можеш да контролираш себе си. Ставаш депресивен, параноичен, различен от тези, които се грижат за теб. Струва ти се, че още си на война. Нощем се бориш със завивките. Отчуждаваш се от хората, които те обичат, и те те напускат.

И започва да ти се струва, само да ти се струва, че те преследват призраци, че демони ти говорят от разни сандъци и когато не можеш да изпълниш желанията им, когато не можеш да сториш онова, което искат от теб, те насъскват против самия теб и те наказват.

И може би, само може би, онзи момент на самоунищожението идва като избавление.