Джон Конъли
Шепнещите (12)

Войната мирише. Мирише на открити канапи и екскременти. Мирише на смет, разваляща се храна и застояла вода. Мирише на умрели кучета и човешки трупове. Мирише на бездомните, умиращите и мъртвите.

От военновъздушна база „Маккорд“ ги прехвърлиха във военновъздушна база „Рейн-Майн“, после в Кувейт. Пътуваха в пълно снаряжение — патроните извадени и напъхани по джобовете. В Кувейт пълнеха чували с пясък и ги редяха по пода в колите, за да събират шрапнелите. Само няколко дни след това им бе съобщено, че отиват на бой. Офицерите се зарадваха: искаха да си спечелят бойните нашивки. Докато пътуваха на север през пустинята, нощем бе много студено. Никога преди не бе стъпвал в пустиня, ако не се брои пустинята в Мейн, но тя си беше просто поле с малко пясък. Не бе очаквал да е така студено, обаче знаеше за пустините толкова, колкото и за Ирак. Преди да го изпратят тук, дори не можеше да го намери на картата. Никога не бе имал намерение да идва в тази страна, защо да си прави труда да я търси? Но сега вече знаеше…

С какво се занимаваха тези хора? От какво живееха? Не виждаше тук да расте нещо. Децата бяха боси и живееха в къщи, направени от кал и кирпич. Казано им бе да не се доверяват на никого, но той все пак раздаваше на децата бонбони и вода, когато можеше. Повечето от момчетата го правеха — в началото, докато не се заредиха бунтовете и реките не започнаха да се пътят с трупове, а хаджиите да използват деца като съгледвачи, като живи щитове или войници. След това престанаха да се отнасят към тях като към деца. По онова време вече почти непрекъснато изпитваше страх, но беше попаднал на място, където понятието страх бе загубило всякакво конкретно съдържание, защото страхът присъстваше винаги, като шепот или пък писък.

И прахта. Тя проникваше навсякъде. Стараеше се да поддържа своя М4 чист и добре смазан, но понякога това не помагаше и автоматът засичаше. Някои от войниците казваха, че стандартната армейска смазка нищо не струва, и момчетата искаха от близките си да им пращат масла от магазините, за да попълват комплектите за поддръжка на личното оръжие. По-късно прочете някъде, че иракската прах се различавала от прахта, използвана при изпитанията на оръжията в Щатите. Била по-ситна и съдържала повече соли и карбонати, които причинявали корозия. Освен това влизала в химическа реакция с някои от смазките за оръжие и образувала по-едри частици, които блокирали патронниците. Сякаш самата земя заговорничеше срещу нашествениците.

Това бе древна страна. Американците не го разбираха. Той също не го разбираше, не и тогава. Едва по-късно, когато тръгна по дирите на нейната история, научи, че тук е люлката на цивилизацията: предците на хората, които сега надничаха страхливо от пръстените къщурки, бяха създали писмеността, философията, религията. Тази армия от танкове, ракети и самолети следваше пътя на асирийците, вавилонците и монголите, на Александър Велики, Юлий Цезар и Наполеон. Някога тук бе процъфтявала най-великата империя на света. Опитваше се да добие някаква представа колко стара е тя още докато четеше за Гилгамеш, Месопотамия, царете на Акад и шумерите.

Тъкмо тогава научи за Енлил и съпругата му Нинлил и историята как Енлил приел три форми и се съвкупил с жена си три пъти и как от тези три съвкупления се родили Нергал, Ниназу и още един, чието име се беше загубило, станало бе неразгадаемо поради разпадането на старите камъни, върху които бе написана тази легенда. Три съвкупления, три същества: оръдията на ада.

Демоните.

И тогава започна да проумява.