Джон Конъли
Шепнещите (27)

25

Първите, които пристигнаха при мотела на Проктърови, бяха двама моторизирани щатски полицаи от Скоухегън. Никога не ги бях виждал, обаче единият знаеше името ми. След няколко въпроса ми позволиха да седя в лексуса, докато чакахме пристигането на детективите. Те самите потънаха в безкраен безинтересен разговор, но ме оставиха на мира, докато след около час не се появиха детективите. Слънцето вече залязваше и те извадиха фенерите, за да огледат.

Оказа се, че вече бях срещал единия. Казваше се Гордън Уолш и докато слизаше от колата, приличаше на истински професионален боксьор. Големите му слънчеви очила създаваха впечатление за бръмбар, еволюирал до степен да може да носи костюм. Той беше бивш колежански футболист и бе запазил формата си. Превъзхождаше ме на ръст с повече от десет сантиметра и на тегло с над двайсет кила. На брадичката му имаше напречен белег, където някой бе имал дързостта да го резне с бутилка още докато работеше като моторизиран полицай. Не ми се мислеше какво се е случило с нападателя му. Навярно още се мъчеха да извадят с операция бутилката оттам, където я е напъхал.

До него стоеше по-дребен и по-млад детектив, когото не познавах. Имаше вид на новак, с маска на строгост, която не успява да скрие напълно неговата неувереност, като конче, опитващо се да мери сили с жребеца, който го е заченал. Уолш погледна към мен, но не каза нищо. След това последва единия от полицаите надолу към стаята, в която лежеше трупът на Проктър. Преди да влезе, натри под носа си „Викс Вапоръб“^[1], но въпреки всичко не се задържа дълго вътре и когато излезе, пое дълбоко въздух няколко пъти. След това двамата с партньора му се върнаха в бунгалото и душиха вътре известно време. Накрая огледаха камиона и през цялото време упорито не ме забелязваха. Уолш явно бе намерил ключовете и включи двигателя. Запали от първия път. Изключи го и каза нещо на партньора си, след което двамата най-сетне решиха да се позабавляват с мен.

Уолш лапна едното рамо на очилата си и изпуфтя, когато ме наближи.

— Чарли Паркър — каза той. — Още щом чух името ти, разбрах, че денят ми ще стане по-интересен.

— Детектив Уолш — отвърнах. — Чух как злосторниците треперят и се досетих, че си наблизо. Виждам, че продължаваш да се храниш само със сурово месо.

— Mens sana in corpore sano^[2]. И обратното. Латински. Предимствата на католическото образование. Това е партньорът ми, детектив Соумс.

Соумс кимна, но не каза нищо. Устните му бяха стиснати, челюстта издадена напред като на Дъдли Ду-Райт^[3]. Готов бях да се обзаложа, че нощем скърца със зъби.

— Ти ли го уби? — попита Уолш.

— Не, не съм го убил аз.

— По дяволите, надявах се да приключим с този случай до полунощ, ако признаеш. Сигурно щях да получа медал, задето най-сетне съм те натикал зад решетките.

— А аз си мислех, че ме харесваш, детектив.

— Наистина те харесвам. Представи си какво говорят за теб онези, които не те харесват. Е, ако не си готов да се пречупиш и да признаеш, поне ще ми кажеш ли нещо полезно?

— Името му е Харолд Проктър. Никога не съм го виждал, така че не мога да го твърдя с положителност.

— Какво те води в неговия пущинак?

— Разследвам самоубийството на млад мъж долу, в Портланд, бивш войник.

— Защо?

— Заради баща му.

— Името му?

— Бащата се казва Бенет Пачет. Собственик е на „Даунс Дайнър“ в Скарбъро.

— Какво общо има Проктър?

— Деймиън Пачет, синът, може да се е познавал с него. Проктър е бил на погребението му. Мислех, че може би има представа какво е било душевното му състояние, преди да сложи край на живота си.

— Представа, а? Добре се изразяваш, това ти го признавам. Нещо съмнително около смъртта на младия Пачет?

— Нищо, доколкото знам. Застрелял се е в гората край Кейп Елизабет.

— Тогава защо баща му ти плаща грешни пари, за да разследваш смъртта му?

— Иска да разбере какво го е накарало да се самоубие.

— Толкова ли е трудно да се разбере?

Зад нас се появиха специалистите от звеното за обработка на местопрестъплението, които пристъпваха предпазливо по пътя. Уолш потупа партньора си по рамото.

— Елиът, върви да ги упътиш, да ги насочиш в правилната посока.

Соумс направи каквото му беше наредено, но не и преди гладкото му чело леко да се набърчи от огорчение, че го изритват, докато възрастните си говорят. Може пък да не беше толкова тъп, както изглеждаше.

— Ново момче? — попитах.

— Добър е. Амбициозен. Иска да разкрива престъпления.

— Спомняш си времето, когато си бил млад като него?

— Аз никога не съм бил добър. И ако бях амбициозен, вече щях да съм някъде другаде. Но обичам да разкривам престъпления. Това ми дава усещането, че принасям някаква полза. Иначе нямам самочувствието, че съм си изработил заплатата, а мъжът трябва да си изработва заплатата. Това май ни връща към тази история с Пачет. — Той хвърли поглед през рамо натам, където Соумс разговаряше с мъж, който обличаше бял предпазен костюм. — Моят партньор обича всичко да се върши по правилата. Натраква докладите още в движение. Чистичко. — Обърна се отново към мен. — Аз, от друга страна, тракам по клавиатурата като маймуната на Боб Нюхарт^[4] и предпочитам да пиша докладите си накрая, а не в началото. Значи, както разбирам, ти разследваш самоубийството на един ветеран и то те довежда тук, където намираш друг ветеран, който също изглежда, че е загинал от изстрел, произведен от собствената му ръка, само че е успял да изпразни по-голямата част от пълнителя по някого отвън, преди да прати последния куршум в собствения си череп. Правилно ли разсъждавам?

Отвън. Тази дума ме накара да замълча за момент. Ако заплахата е била отвън, защо Проктър е стрелял по стената на стаята? Той е бивш войник, така че обяснението не можеше да е неточна стрелба. Обаче стаята бе залостена отвътре, следователно заплахата не би могла да е там заедно с него.

Не би ли могла?

Запазих тези мисли за себе си и се задоволих с:

— Засега.

— На колко години е бил синът на Пачет?

— На двайсет и седем.

— А Проктър?

— Между четирийсет и петдесет, бих казал. По-близо до четирийсетте. Участвал е в първата иракска война.

— Общителен човек ли е бил, ти би ли го определил така?

— Никога не съм имал удоволствието да общувам с него.

— Но той е живял тук, горе, а Пачет е живял в Портланд.

— В Скарбъро.

— Километрите между тук и там са доста.

— Предполагам. Това разпит ли е, детектив?

— Разпитите са свързани с ярки светлини и потни мъже по риза, и хора, които се опитват да се докопат до адвокат. Това е разговор. Въпросът ми е как са се запознали Проктър и Пачет?

— Толкова ли е важно?

— Важно е, защото си тук и защото и двамата са мъртви. Хайде, Паркър, престани вече.

Нямах особено основание да крия какво знам, но реших да си спестя нещичко, за късмет.

— В началото мислех, че Проктър е от ветераните, на които е възложено да посрещат войниците, когато се връщат от активна служба, и че е възможно двамата с Пачет да са се запознали така, но сега ми се струва, че Пачет и Проктър са участвали заедно в някакъв бизнес.

— Пачет и Проктър. Звучи като адвокатска фирма. Какъв бизнес?

— Не знам с положителност, но мястото е близо до границата и наскоро е използвано като склад. В съседната стая има талаш, дунапренови топчета и следи на пода, които изглеждат като отпечатъци от сандъци. Може би си струва да се заведе там следово куче.

— За наркотици ли мислиш?

— Възможно е.

— Погледна ли вътре в бунгалото?

— Колкото да видя дали той не е там.

— Претърси ли?

— Би било незаконно.

— Това не е отговор на въпроса ми, но ще приема, че си претърсил. Аз бих, а ти си най-малкото толкова безскрупулен, колкото съм и аз. И тъй като си добър в това, което вършиш, трябва да си намерил под дюшека плик, пълен с пари.

— Така ли? Колко интересно.

Уолш се облегна на колата ми и погледна от бунгалото към камиона, от камиона към мотела и после обратно. Изражението му стана сериозно.

— Значи той има пари, продукти в хладилника, достатъчно пиене и бонбони, за да зареди магазин за полуготови храни, и камионът му, изглежда, върви добре. При все това, неизвестно защо, се барикадира в мотелска стая и стреля по прозорците и вратата, преди да напъха пистолета в устата си и да натисне спусъка.

— Телефонът му, телевизорът, радиото — всичко беше изпотрошено — казах аз.

— Видях. От него или от някого другиго?

— Бунгалото не беше пипано. Всички книги си бяха на лавиците, дрехите бяха още в шкафа и матракът бе на леглото. Ако някой сериозно бе искал да направи всичко на пух и прах, щеше да намери парите.

— При положение че го е искал.

— Говорих с човек на име Стъндън в Лангдън. Той е препаратор, но също така държи местния бар.

— Как да не обичаш малките градове — каза Уолш. — Ако беше добавил към списъка с постиженията си и предприемач, щеше да е незаменим.

— Стъндън ми каза, че Проктър е бил психически разстроен. Мислел, че го преследват призраци.

— Преследват го призраци?

— Тези думи използва Стъндън, но той, изглежда, счита, че това е симптом на посттравматичен стрес като последствие от времето му в Ирак. Едва ли е единственият войник, който се връща с психически или физически белези от войната.

— Като сина на твоя клиент? Две самоубийства и двамата самоубийци са се познавали. Странно ли ти изглежда?

Не отговорих. Чудех се колко ли време ще отнеме на Уолш да свърже смъртта на Проктър и Деймиън с по-отдавнашното самоубийство на Бърни Крамър в Квебек и убийството и самоубийството, извършени от Брет Харлан. Сетеше ли се веднъж за тях, щеше да се сети и за Джоуел Тобаяс. Отбелязах си, че трябва да помоля Бенет Пачет в никой от разговорите, които навярно ще проведе с щатската полиция, да не споменава името на Тобаяс поне засега.

Четирима войници, тримата от едно и също отделение, а четвъртият периферно свързан с тях, всичките сякаш сами посегнали на живота си, плюс една жена, която е имала нещастието да попадне пред очите на съпруга си, когато е бил с щик в ръката. Бях се върнал отново към вестниците със съобщенията за този случай и никак не се бях затруднил да прочета между редовете, че и Брет, и Маргарет Харлан са си отишли по ужасяващ начин.

Все повече и повече започвах да вярвам, че в Ирак се е случило нещо много лошо, някакво преживяване, което хората от „Страйкър С“ са имали и са донесли със себе си, въпреки че Кари Сандърс бе отхвърлила тази идея. Все още не можех да разбера каква връзка може да има това с подозренията на Джими Джуъл по отношение на Джоуел Тобаяс: че под прикритието на своята работа като превозвач върти контрабанда. Но трябваше да се вземат предвид отпечатъците на пода в стая четиринайсет, остатъците от опаковъчни материали около тях, както и фактът, че ако Стъндън бе прав, преди да умре, Проктър явно е бил посетен от бивши бойци от „Страйкър С“. А също и парите под матрака, които подсказваха, че наскоро му е било платено за нещо: подходящото място за складиране на стоката според мен, което ме довеждаше до въпроса какво е било складирано. Наркотиците все още бяха най-вероятният отговор, но Джими Джуъл не бе убеден в това, пък и трябваше да е имало голямо количество от много тежка дрога, за да останат такива отпечатъци на килима. Впрочем според онова, което ми беше известно за международната търговия с наркотици, по-вероятно бе такава стока да се доставя на едро от Афганистан, отколкото от Ирак, а отделението на Тобаяс не бе служило в Афганистан.

Соумс извика Уолш и той ме остави на мислите ми. Чудех се какво ли е станало оттатък в Бангор. Ако Боби Джандро скоро не разбереше, че е по-разумно да проговори, щяхме да бъдем принудени най-сетне да упражним по-сериозен натиск върху Джоуел Тобаяс.

Падна мрак, но въздухът не се разхлади. Насекомите хапеха и откъм горския храсталак започна да долита шум от раздвижване, когато нощните твари тръгнаха да се хранят и да ловуват. Патологът пристигна и мотелът бе осветен с прожектори, докато изнасяха тялото на Харолд Проктър, готово за транспортиране при съдебния лекар на щата Мейн в Огъста.

Проктър нямаше да остане задълго самичък в неговите владения. Скоро щеше да има многобройна компания.