Джон Конъли
Шепнещите (38)

35

Карън не загуби напълно съзнание и разбра, че я влачат за косата по пода и я захвърлят в единия ъгъл. Разкъсаното ухо гореше от болка, кръвта капеше от раната. Чу, че заключват вратата и дърпат пердетата на прозорците, но й се виеше свят и имаше проблеми със зрението, защото когато мъжът отиде до прозореца, й се стори, че вижда в стъклото две отражения. Едното беше на нападателя, а другото…

Другото бе на Кларънс Бътъл. Имаше нещо в походката и стойката му, което се бе врязало в паметта й, и тя би го познала дори да не носеше същото оръфано тъмно сако, в каквото беше облечен онази нощ в спалнята й, с ризата на червени и черни карета под него, затъкната в широките дънки, които сякаш принадлежаха на друг, по-пълен човек. Дънките на Кларънс бяха стегнати с кафяв кожен колан, очуканата сребърна катарама имаше формата на каубойска шапка. Така си го спомняше, защото така изглеждаше на снимките, които му бяха направили, след като полицейското разследване бе разкрило истинската му природа.

Но Кларънс Бътъл бе мъртъв. Умрял бе в затвора от рак на стомаха. Отразеният Кларънс несъмнено приличаше на човек, който е бил разяден, само че при него бе унищожено лицето, защото този Кларънс, когото бе зърнала в стъклото, имаше дупки там, където трябваше да бъдат очите; устните му също ги нямаше, виждаха се само черни венци и останки от гнили зъби. Но в тези последни секунди лишената му от устни уста се раздвижи и тя чу думите му, усети миризмата на разложените му вътрешности, която заля стаята.

„Бях лошо, лошо момче“, каза отражението, което бе едновременно Кларънс и Не-Кларънс. Карън, която едва сдържаше гнева си, почувства дълбоко в себе си, в тайното място, където държеше всичко, което бе истинското й аз, че онова, което вижда, е съществото, направило Кларънс Бътъл такъв, какъвто беше, гласът, който му е нашепвал колко приятно е да си играеш с малки момичета в стари отточни канали, злият гост, който е вкоренил в неговото съзнание името на Карън Емъри.

„Тя ще си играе с теб, Кларънс. Тя обича момчетата и тъмните места. И няма да пищи. Няма да пищи, каквото и да й правиш, защото е добро момиче, а добрите момичета имат нужда от лошо, лошо момче, което да извади най-доброто от тях…“

Нападателят й я гледаше с любопитство и тя разбра, че е видял нещо от онова, което е зърнала тя, защото и той се разлагаше, отвътре и отвън, и се запита дали съществото не носи рака със себе си, дали подобно дълбоко духовно и умствено разложение не намира някакъв физически израз. В крайна сметка злото бе нещо като отрова, инфекция на душата, а когато се приемаха продължително време, някои други отрови довеждаха до промени в различните органи: от никотина пожълтяваше кожата, а белите дробове почерняваха; алкохолът увреждаше черния дроб и бъбреците и набраздяваше лицето; от радиацията окапваше косата; оловото, азбестът, хероинът — всички те се отразяваха на човешкото тяло, приближавайки го до окончателната разруха. Не беше ли възможно и злото в своята най-чиста форма, в своята квинтесенция, да има същото въздействие? Защото Кларънс бе болен, както и човекът, който сега я държеше във властта си.

— Как се казваше той? — попита я Ирод и тя се почувства длъжна да отговори.

— Кларънс. Казваше се Кларънс.

— Нарани ли те?

Тя поклати глава.

Но бе искал. О, да, Кларънс бе искал да си играе, а Кларънс играеше грубо, когато ставаше дума за малки момичета.

Карън сви колене под брадичката и ги обгърна с ръце. Въпреки че отражението вече не се виждаше, тя се боеше от онова, което го беше създало. То беше тук. Усещаше го. Усещаше го, защото бе свързана с Кларънс Бътъл. Тя беше тази, която му бе избягала. Още по-лошо, тя беше тази, заради която го заловиха, и той никога нямаше да й прости това, нямаше да й прости, че го бе оставила да изгние в затворническата болница, без да има кой да го посещава, без някой да се интересува от него. А бе искал само да си играе.

Нападателят я доближи и тя се отдръпна от него.

— Името ми е Ирод — каза той. — Няма защо да се плашиш от мен. Няма да те ударя отново, стига да отговаряш честно на въпросите ми.

Но тя гледаше покрай него, погледът й се стрелкаше из стаята, ноздрите й потрепваха, явно беше нащрек да не я доближи онзи Не-Кларънс с неговия канцерогенен дъх и мръсните му опипващи пръсти. Възрастният мъж я гледаше любопитно.

— Но не от мен те е страх, нали? Защото си го видяла и точно там е работата, точно там е работата. О, можеш да го наричаш Кларънс, ако желаеш, но той има много имена. За мен е Капитана.

Ирод сложи ръка на главата й, помилва я по косата и тя потръпна от докосването му, защото онова, което бе разяждало Кларънс, разяждаше и него.

— Макар че няма защо да се боиш и от Капитана, стига да не си сторила нещо много, много лошо.

Премести ръка от главата на рамото й и заби безжалостно нокти в него, като я накара да изстене от болка и да го погледне в лицето. Тя се втренчи в подобната на стрела гниеща рана на горната му устна и силната инфекция около нея.

— Но предполагам, че дори малка уличница като теб няма причина да се тревожи, защото Капитана има по-неотложни грижи. Ти не си от значение, момиченце, и докато не създаваш проблеми, Капитана ще стои настрана. Обаче ако не ме послушаш, тогава… — Ирод изпъна врат, сякаш слушаше глас, който стига единствено до неговия слух, после се ухили неприятно. — Капитана заръча да ти предам, че има отточен канал с твоето име и един приятел там, който само чака някой да отиде да му прави компания. — Намигна и продължи: — Каза, че старият Кларънс винаги е харесвал топли, влажни места и че се е видял с него точно във връзка с това, защото Капитана винаги изпълнява своите обещания. Сега Кларънс разполага със съвсем самостоятелна дълбока, тъмна и влажна дупка, където чака момичето, което му е избягало. Но обещанията на Капитана имат една особеност: човек трябва да прочете ситния шрифт, преди да се подпише на пунктираната линия. Кларънс не го е разбрал и затова е останал сам толкова дълго време, но аз го знам. Капитана и аз сме наистина близки. Може да се каже, че говорим с един и същи глас.

Ирод се изправи, като продължаваше да стиска рамото й, така че тя бе принудена също да се изправи.

— Сега имам някои лоши новини за теб, но ти ще ги приемеш като войник: твоят приятел Джоуел Тобаяс няма скоро да стопли отново леглото ти. Ние с него опитахме да проведем един разговор, но той не бе много словоохотлив и бях принуден да упражня известен натиск над него.

Сложи лявата си ръка на бузата й и я пощипна леко. Докосването на кожата му бе ледено и тя издаде тихо животинско скимтене.

— Мисля, че знаеш за какво говоря. Честно казано, за него бе избавление, когато дойде краят.

Краката й се подкосиха. Щеше да падне, ако Ирод не я държеше. Опита да го отблъсне от себе си, но той бе по-силен от нея. Разплака се, а той внезапно я сграбчи пак за косата и дръпна главата й толкова силно назад, че вратът й изпука.

— Недей — каза Ирод. — Няма време за скръб. Аз съм зает човек и трябва да бързам. Имаме да свършим някои неща и после можеш да го оплакваш колкото искаш.

Заведе я до вратата на мазето. Протегна дясната си ръка и я опря в дървото.

— Знаеш ли какво има там, долу?

Карън поклати глава. Още плачеше, но скръбта й бе притъпена подобно на болка, която се мъчи да се пребори с възпиращото въздействие на упойката.

— Пак лъжеш — каза Ирод, — но в известен смисъл казваш и истината, защото не вярвам да знаеш какво всъщност е онова долу. Но двамата с теб ще разберем това заедно. Къде е ключът?

Тя бавно бръкна в джоба на халата, подаде му ключа и каза:

— Не искам да се връщам в мазето. — Помисли си, че говори като малко момиче, което хленчи и се опитва да измоли нещо, като угодничи.

— Е, госпожичке, няма как да те оставя тук съвсем сама, нали? — отвърна той. Говореше разумно, дори учтиво, но това бе същият човек, който преди малко я бе нарекъл уличница; който бе оставил следи по кожата й, където пръстите му се бяха впили в рамото; който бе разкъсал ухото й; който бе убил Джоуел и отново я беше оставил сама. — Но няма защо да се тревожиш, след като вече имаш мен да те пазя. — Върна й ключа. — Сега върви да отключиш. Аз ще съм зад теб.

Показа й пистолета си, за да я окуражи допълнително, тя стори каквото й бе наредено, а ръката й трепереше съвсем леко, докато пъхаше ключа в ключалката. Когато отвори вратата и мракът отвъд зейна пред тях, той отстъпи назад.

— Къде е лампата? — попита.

— Не работи — каза тя. — Повреди се, докато бях долу. — Едва не добави: „Те я повредиха. Искаха да се спъна и да падна, за да остана долу при тях.“

Ирод се огледа и видя фенера на пода. Наведе се да го вземе, а тя го ритна силно отстрани по главата, събаряйки го на колене. Хукна към външната врата, но още опипваше за резето, когато той се нахвърли върху й. Изпищя и той покри устата й с ръка, дръпна я назад и после я хвърли на пода. Тя падна по гръб и преди да успее да се изправи, той вече бе на колене върху гръдния й кош. Ръката му бръкна в устата и сграбчи езика й толкова силно, сякаш се готвеше да го изтръгне. Тя не можеше да говори, но очите й го умоляваха да не го прави.

— Последно предупреждение — каза той. Раната на устата му се беше разкъсала и започваше да кърви. — Аз не причинявам болка безпричинно и нямам желание да те наранявам повече, отколкото вече те нараних, но ако ме принудиш, ще го сторя. Ядосай ме още веднъж и ще нахраня плъховете с езика ти, а после ще те оставя да се давиш в собствената си кръв. Разбра ли?

Карън кимна едва забележимо, боеше се движението да не е твърде силно и езикът й да се откъсне. Ирод разхлаби хватката и тя усети вкуса му в устата си, лют и химически. Изправи се на крака, а той запали фенера и й направи знак да върви пред него.

— Първо ти — каза. — Дръж ръцете настрани от тялото. Не докосвай нищо, освен перилото. Ако направиш дори едно рязко движение, докато сме долу, ще си изпатиш.

Тя тръгна неохотно напред. Лъчът на фенера осветяваше стълбата. Ирод я остави да мине три стъпала, след това я последва. Когато стигна до средата на стълбата, Карън спря и погледна наляво, където тъмнината беше най-гъста и златната кутия лежеше на своя рафт.

— Защо спря? — попита Ирод.

— Пак е там — каза тя.

— Кое?

— Златната кутия. Това търсиш, нали, златната кутия?

— Ще ми покажеш точно къде е.

— Долу има разни неща. Аз ги видях.

— Казах ти, че си в опасност. Продължавай да вървиш.

Карън продължи да слиза по стъпалата, докато не стъпи на пода. Ирод се присъедини към нея, лъчът на фенера в ръката му претърсваше ъглите. Скачаха сенки, но причината беше в движещия се лъч и тя почти бе готова да повярва, че предишните силуети са били плод на въображението й, стига шепотът да не се бе подновил. Този път той беше различен, озадачен, но изпълнен с очакване.

Заведе Ирод там, където бяха съкровищата, ала той не прояви интерес към извадените печати, нито към красивата мраморна глава. Имаше очи само за кутията. Остави лъча известно време да играе по нея, като пуфтеше тихо при вида на някои от повредите, които беше получила, малките вдлъбнатини и драскотини, които разваляха украсата отстрани, после посочи платнена торба, оставена до рафта.

— Вдигни я и я сложи в онази торба — каза й той. — И бъди внимателна.

Не й се щеше да я докосва отново, но нямаше търпение всичко това да свърши. Ако държеше на думата си, той щеше да я остави жива, щеше да вземе кутията и да си иде. Въпреки страха си от него вярваше, че той не иска да я убие. Ако бе искал да го направи, щеше да е вече мъртва. Попита:

— Какво е това? Какво има вътре?

Ирод отговори на въпроса с въпрос:

— Какво видя, когато беше тук, долу?

— Видях фигури. Бяха деформирани. Като хора, само че… не бяха хора.

— Не, не са хора — каза Ирод. — Чувала ли си за кутията на Пандора?

Тя кимна.

— В нея е било затворено злото. След отварянето й всичкото зло се е пръснало по света.

— Много добре — похвали я Ирод, — само че е било гърне, голяма делва, а не кутия. Понятието „кутията на Пандора“ идва от погрешен превод на латински.

Сега, когато бе получил онова, което бе търсил толкова време, Ирод се радваше, че тук с него има друго човешко същество. Искаше да обясни. Искаше още някой да разбере значимостта на случващото се.

— Това — продължи той — е истинска кутия на Пандора, златен затвор. Седемте клетки една в друга, всяка със седем ключалки, символизират портите към долния свят. — Посочи подобните на паяци стеги. — Ключалките са оформени като паяци, защото паяк е предпазил пророк Мохамед от убийци, като е изплел мрежа пред входа на пещерата, в която се криел заедно с Абу Бакр. Човекът, който е изработил кутията, се е надявал паякът да предпази и тях. Колкото до това какво има в кутията, ами, нека ги наречем древни духове, почти толкова стари, колкото и самият Капитан. Почти.

— Те са лоши. — Карън потръпна. — Усетих това.

— О, лоши са, да — отвърна Ирод. — Наистина са много лоши.

— Но какво ще правиш с тази кутия?

— Ще я отворя и ще ги освободя — отвърна й Ирод, сякаш говореше на дете.

Карън го погледна стъписано.

— Защо би направил подобно нещо?

— Защото Капитана иска това, а Капитана получава онова, което иска. Сега вземи кутията и я сложи в торбата.

Тя поклати глава. Ирод извади пистолета и го опря в устата й.

— Мога да те убия или можем и двамата да останем живи. Изборът е твой.

Карън неохотно вдигна кутията. Отново почувства как тя вибрира в ръцете й. Отвътре се чу почукване, сякаш там бе затворено влечуго, което драска напразно по капака. Това едва не я накара да я изпусне. Ирод изсъска ядосано, ала не каза нищо. Тя внимателно сложи кутията в платнената торба и затвори ципа. Опита се да му я подаде, но той поклати глава.

— Ще те оставя ти да я носиш. Хайде, почти свършихме. Карън тръгна пред него нагоре по стълбите. Този път Ирод вървеше плътно зад нея, сложил леко ръка на рамото й и опрял пистолета в гърба й. Когато стигна в дневната, Карън спря.

— Продължавай… — започна Ирод, преди да бе видял онова, което виждаше тя. В стаята имаше трима мъже, до един въоръжени и в момента всичките пистолети сочеха към главата му.

— Пусни я — казах аз.