Джон Конъли
Шепнещите (26)

24

Въпреки инструкциите на Стъндън при първото си минаване все пак успях да пропусна завоя към мотела. Той ми бе казал, че на отсрещната страна на отбивката все още се виждат останки от голяма табела, но гората беше погълнала всичко и беше чиста случайност, че докато се връщах обратно, успях да ги зърна през гъстата шума. Едва различаващи се върху гниещото дърво избелели червени букви, редом с нещо, което приличаше на еленови рога и зелена стрела, която навремето навярно се бе откроявала върху белия фон на табелата, но сега беше само нюанс в богатата лятна палитра.

Виждаше се, че първоначално там е имало къмпинг, защото до мястото водеше криволичещ нагоре черен път, който вървеше на запад през гъсти гори. Пътят бе осеян с дупки и храстите не бяха подкастряни толкова отдавна, че драскаха отстрани по колата ми, но на места забелязвах счупени клонки и смачкана растителност, а в калта бяха останали отчетливи отпечатъци от гуми на тежко превозно средство като бавно вкаменяващи се стъпки от динозавър.

Накрая излязох на поляна. От дясната ми страна имаше бунгало, чиито врати и прозорци бяха плътно затворени въпреки жегата. То навярно беше останало от първоначалния къмпинг. Определено изглеждаше доста старо. От задната страна открих по-съвременна на вид пристройка, където жилищната площ бе разширена за постоянно обитаване. Между бунгалото и мястото, където бях паркирал, имаше червен камион „Додж“.

Друг черен път водеше от бунгалото до мотела. Той бе стандартна постройка във формата на буквата L, с офис на ъгъла, където се срещаха двете крила, и вертикален неонов надпис МОТЕЛ, отдавна излязъл от употреба, който сочеше към небето. Чудех се дали някога се е виждал от шосето, тъй като мотелът бе разположен в нещо като естествена дупка. Може би бунгалата са се оказали твърде трудни за поддържане и Проктърови са се надявали, че клиентите ще им останат верни дори и когато последват съвременните тенденции и ги заменят с мотел, но бе очевидно, че Стъндън е прав: нищо в мотела на Проктърови не подсказваше, че построяването му е било добра идея. Сега вратите и прозорците на всяка стая бяха заковани с дъски. През напуканите павета на паркинга бе израсла трева и по стените и плоския покрив бе плъзнал бръшлян. Ако оцелееше достатъчно дълго, мотелът щеше да влезе в редиците на призрачните градове и изоставените жилища, които бяха така характерни за този щат.

Натиснах клаксона и зачаках. Никой не излезе от бунгалото или от горите наоколо. Спомних си какво бе казал Стъндън за Проктър. Много бе вероятно ветеран, който живее тук, в пущинака, да има оръжие и ако бе толкова психически разстроен, колкото Стъндън твърдеше, нямах желание да ме приеме като заплаха. Камионът му още бе тук, така че едва ли бе отишъл далече. Натиснах отново клаксона, после слязох от колата и тръгнах към бунгалото. Пътьом погледнах в кабината на камиона. На пътническата седалка имаше отворена кутия понички. Вътре гъмжеше от мравки.

Почуках на вратата и извиках Проктър по име, но нямаше отговор. Надникнах през един прозорец. Телевизорът лежеше разбит на земята и около него бяха пръснати парчета от телефон. Леглото не беше оправено, жълт чаршаф се бе изсипал на пода като разтопен сладолед.

Върнах се до вратата, почти подготвен да видя как Проктър излиза разярен от гората, размахва пищов и бръщолеви нещо за духове, после натиснах дръжката. Отвори се лесно. Вътре бръмчаха мухи и мравки се движеха в колони по линолеума. Цялата къща вонеше на цигарен дим. Прегледах хладилника. Срокът на годност на млякото още не беше изтекъл, но краят му беше по-близо от изгледите Проктър да се подложи на здравословна диета, защото иначе хладилникът беше пълен с храна, която бе в състояние да ликвидира волята за живот на диетика: евтини готови храни, бургери, пушени и осолени меса. Нямаше и помен от плодове и зеленчуци и поне половината от вместимостта му бе отделена за бутилки обикновена кола.

Чувалът за боклук в ъгъла бе претъпкан с кутии от пържени картофи, кофички от пилешко и опаковки на бургери от заведения за бързо хранене, смачкани кутии от „Ред Бул“ и празни шишета от „Викс Найкил“^[1]. Освен консервираните супи и боб по рафтовете в кухнята на Проктър можеха да се видят главно бонбони и бисквити. Намерих също така два големи буркана кафе и шест бутилки евтин джин и водка. В къта за спане имаше още шишета „Найкил“, куп антихистамини и малко „Соминекс“. Проктър я караше на стимуланти — захар, енергийни напитки, кофеин, никотин — и после използваше главно лекарства, продавани без рецепта, за да заспи. Имаше и една празна опаковка от клозарин, наскоро предписана му от местен лекар, което означаваше, че е бил достатъчно отчаян, за да потърси професионална помощ. Клозаринът беше антипсихотично лекарство, използвано като успокоително, както и като средство за лечение на шизофрения. Това ме върна към разговора със сестрата на Бърни Крамър и факта, че преди да отнеме живота си, Крамър също бе чувал гласове. Питах се какви ли гласове чува Харолд Проктър.

На леглото лежаха ключовете от колата и празен кобур.

Продължих да претърсвам жилището и така открих плика с пари. Сложен бе под матрака, не бе запечатан и съдържаше 2500 долара по двайсетачки и петдесетачки, всичките спретнато подредени с лика нагоре. Дори тук, в този пущинак, не изглеждаше много разумно да оставиш парите си под дюшека, но пък и нищо друго в тази история не изглеждаше много разумно. Проктър явно не се бе качвал на камиона от известно време. Ако бе имал намерение да замине, щеше да вземе парите и камиона. Ако бе имал някакъв проблем с камиона, пак щеше да вземе парите. Погледнах отново плика. Беше чист и нов. Не бе стоял под матрака много дълго.

Сложих парите обратно, където ги бях намерил, и тръгнах надолу към мотела. Само вратата на офиса не бе закована с дъски. Не беше заключено, така че огледах вътре. Проктър очевидно бе използвал помещението за склад: в единия ъгъл бяха струпани консерви с храна — предимно боб, чили и варено — големи опаковки тоалетна хартия и стари мрежи за прозорци. Отнякъде долиташе тихо бръмчене. Зад тезгяха на рецепцията имаше затворена врата, навярно вратата на офиса. Вдигнах подвижната дъска до тезгяха и влязох зад него. Сега звукът беше по-силен. Отворих вратата с крак. Пред мен имаше дървено табло с шестнайсет малки крушки, разположени в редици по четири, всяка отбелязана с номер. Звукът идваше от високоговорителя до таблото. Предположих, че това е интерком, даващ възможност на гостите да се свързват с рецепцията, без да използват телефон. Никога не бях виждал подобно нещо, но когато са открили мотела, Проктърови навярно не са сложили телефони във всички стаи или пък първоначално са предпочели тази стара система и после са я задържали, за да си бъбрят. На таблото не бе отбелязано името на производителя и аз си помислих, че Проктърови може сами да са си го направили. Обаче бе ясно, че електрозахранването в мотела не беше прекъснато.

Звукът ме изнервяше. Възможно бе да е някаква неизправност, но защо сега? При всяко положение, с ток или без ток, системата не би трябвало дори да работи след всичките тези години. Но пък някога правеха трайни неща и беше потискащо, че напоследък майсторската изработка ни изненадва толкова много. Проверих таблото, като почуквах крушките една след друга. Когато почуках по крушката за стая петнайсет, тя започна да примигва в червено.

Извадих пистолета си, излязох отново навън и тръгнах покрай вратите надясно. Когато стигнах до номер четиринайсет, видях, че винтовете са извадени от дъската, с която е била закована вратата, а самата дъска сега бе само подпряна на рамката. Дъската на стая петнайсет обаче още бе здраво закована. При все това отвътре се чуваше ехо от зумера на интеркома.

Облегнах се на стената между двете стаи и извиках:

— Господин Проктър? Вътре ли сте?

Нямаше отговор. Бързо бутнах встрани дъската пред стая четиринайсет. Вратата зад нея беше затворена. Натиснах дръжката и тя се отвори веднага. Дневната светлина падаше върху рамката на голо легло, изправено и избутано до стената, така че подът бе, общо взето, свободен. Двете нощни шкафчета бяха сложени едно върху друго в ъгъла. В стаята нямаше други мебели. По килима се виждаха бели ивици, които миришеха на плесен. Взех една от тях и я вдигнах към светлината: беше талаш. До нощните шкафчета се търкаляха няколко късчета дунапрен. Прокарах ръка по килима и напипах следи, оставени от някакви сандъци. Предпазливо приближих до банята в дъното, но тя беше празна. Между стаи четиринайсет и петнайсет нямаше свързваща врата. Готвех се да си тръгна, когато забелязах следи по стената. Трябваше да използвам фенера, за да ги разгледам добре. Приличаха на отпечатъци от ръце, но сякаш бяха прегорили мазилката. Когато ги докоснах с пръсти, от тях се посипаха пепел и тупнала боя. Имах неприятното усещане за зараза и въпреки че леглото беше голо, а стаята влажна, имах чувството, че тя наскоро е била обитавана, толкова наскоро, че почти долавях заглъхващо ехо от някакъв разговор.

Излязох отново навън и разгледах закования вход на стая петнайсет. Трябваше да има винтове, които да държат дъската на мястото й, както на другите врати, покрай които бях минал, но не се виждаха глави. Без да разчитам особено на успех, напъхах някак си пръсти в празното пространство между дъската и рамката на вратата и дръпнах. Дъската се отдели с лекота и аха да ме събори. Видях, че е била едва закрепена с един-единствен дълъг винт, завинтен в нея през рамката. Винтът бе вкаран отвътре, не отвън. Този път вратата не се отвори, когато натиснах дръжката. Ритнах я, но тя не помръдна. Върнах се при колата и взех от багажника железния лост, ала и той не помогна. Вратата бе здраво залостена отвътре. Тогава се заех с дъската, която бе сложена на прозореца. С нея беше по-лесно, защото бе закована, а не закрепена за рамката с винтове. Когато я махнах, под нея се показа мръсно дебело стъкло, напукано, но не и счупено от двата куршума, направили дупки в него. Пердетата в стаята бяха спуснати. Костваше ми известни усилия, но успях да пръсна дебелото стъкло с лоста, като се криех зад стената, в случай че човекът вътре, който и да бе той, е в достатъчно добра форма, за да стреля по мен, но не се чу никакъв звук. Щом ме лъхна миризмата отвътре, ми стана ясно защо. Дръпнах пердетата настрани и се прехвърлих в стаята.

Леглото бе счупено, а дъските му бяха заковани за рамката на вратата и не позволяваха тя да бъде отворена. Още дълги пирони бяха забити под ъгъл през вратата и рамката, въпреки че някои от тях бяха извадени, отчасти или изцяло, сякаш онзи, който ги бе заковал, бе размислил и бе започнал да ги маха; или пък пироните са били толкова дълги, че са излезли от другата страна и някой отвън е започнал да ги начуква обратно, макар че не виждах върховете им да са повредени.

В тази стая имаше повече мебели, отколкото в съседната: дълъг скрин и стойка за телевизор в добавка към двойното легло и двете нощни шкафчета. Всичко това беше струпано в единия ъгъл — така както дете би си направило крепост вкъщи. Приближих се. На пода лежеше мъж, свлякъл се бе зад мебелите, главата му бе опряна в стената и натискаше бутона на интеркома. Отзад имаше засъхнал облак от кръв и кости, от дясната му ръка висеше браунинг. Тялото на мъжа беше подпухнало и така гъсто населено от личинки и насекоми, че се създаваше впечатление за движение и живот. Гадинките бяха издълбали очите и ги бяха оставили кухи. Покрих устата си с ръка, но миризмата бе твърде силна. Наведох се навън през прозореца, поех дълбоко въздух и се помъчих да не повърна. Когато се посъвзех, свалих сакото, притиснах го до лицето си и направих бегъл оглед на стаята. До тялото имаше сандъче с инструменти, както и пистолет за пирони. Нямаше никакви следи от храна или вода. Прокарах пръсти по металната облицовка на вратата и напипах нови дупки от куршуми. Насочих фенера към тях и открих по стената още. Преброих общо дванайсет. Пълнителят на браунинга събираше тринайсет. Бе запазил последния за себе си.

В лексуса имах бутилка вода. Използвах я, за да отмия вкуса на разложение от устата си, но още усещах миризмата му по дрехите си. Сега вонях на сапун, на мъртъв елен и мъртъв човек.

Обадих се на 911 и изчаках идването на полицията.

Имената продължаваха да го преследват. Газалия, едва ли не най-опасният квартал в Багдад, където всичко приключи, Дора и Садия, където избиха хората, които събират боклука, така че улиците потънаха в мръсотия и там стана невъзможно да се живее. Джамията „Ум ал-Кура“ в западен Багдад, главната квартира на сунитските бунтовници, която в един идеален свят просто биха изтрили от лицето на земята. Хиподрумът „Амирия“, където жертвите на отвличания се купуваха и продаваха. Имаше път, който водеше от хиподрума право до контролираната от бунтовниците Гарма, откараха ли те веднъж в Гарма, с теб беше свършено.

В Ал-Адхамия, сунитската крепост в Багдад близо до река Тигър, където шиитските ескадрони на смъртта обличаха униформи на полицаи и установяваха фалшиви контролни пунктове, за да залавят сунитските си съседи. Предполагаше се, че шиитите са на наша страна, но всъщност никой не беше на наша страна. Ако питаха него, единствената разлика между сунитите и шиитите беше в начина, по който убиваха. Сунитите обезглавяваха. Една вечер той и още неколцина други бяха гледали обезглавяване, записано на дивиди, което им беше дадено от техния преводач. Всички бяха пожелали да го видят, но той съжали, че бе поискал, още след първите кадри. Видяха треперещия от страх човек, не беше американец, защото не биха се съгласили да гледат как умира един от тях, а някакъв нещастен шиит, направил завой в неправилната посока или пък спрял, вместо да окаже съпротива и да поеме риска да бъде сразен от куршум. Онова, което го порази, бе деловият подход на екзекутора, видимото му дистанциране от задачата, която трябваше да изпълни: отрязването на главата бе извършено методично, непреклонно, практично, като ритуално убиване на животно. Ужасяваща смърт, по смърт без садизъм, като се изключи актът на самото убийство. След това всички казаха едно и също нещо: „Не им позволявайте да ме хванат. Ако видите това да се случва и имате възможност, убийте ме. Убийте всички ни.“

Шиитите, от друга страна, изтезаваха. Особена слабост им бяха електрическите бормашини: колене, лакти, слабини, очи. Това бе положението: сунитите обезглавяваха, шиитите измъчваха и всички почитаха един и същи Бог, само дето имаше известни спорове по въпроса кой е трябвало да поеме олтара на религията след смъртта на Мохамед и заради това сега се сечаха глави и се раздробяваха кости. Всичко бе заради „кизас“ — отмъщението. Не се изненада, когато преводачът му каза за пръв път, че според ислямския календар сега е едва петнайсети век и е пристигнал в Ирак през 1424 година или там някъде. Намираше в това някаква логика, защото тези хора се държаха така, сякаш бяха още в Средновековието.

Но американските войници участваха в модерна война, водена с очила за нощно виждане и тежки оръжия. Отговаряха им с гранатомети, минохвъргачки и бомби, скрити в мъртви кучета. А когато не разполагаха с такива, използваха камъни и ножове. Отвръщаха на новото със старото — стари оръжия и стари имена: Нергал и Ниназу, и онзи, чието име се беше загубило. Залагаха капаните и ги чакаха да дойдат.