Джон Конъли
Шепнещите (20)

18

Ирод пристигна в Портланд с влак в 11,30 преди обяд само с една стара, но запазена черна кожена пътна чанта, свидетелство за качеството на марката. Той нямаше нищо против пътуването със самолет и рядко изпитваше необходимост да носи със себе си нещо, което може да направи багажната проверка на летището притеснителна, ако не и действително нежелателна, но когато беше възможно, предпочиташе да пътува с влак. Това му напомняше за една по-цивилизована ера, когато темпото на живота беше по-бавно и хората имаха повече време за дребни любезности. Освен това немощното му физическо състояние подсказваше, че шофирането на дълги разстояния му е неудобно и неприятно, а също така бе свързано и с потенциални рискове, тъй като лекарствата, които вземаше, за да държи болката под контрол, често водеха до сънливост. За жалост в момента това не представляваше особен проблем: ограничил бе дозата, за да запази ума си бистър, и следователно имаше силни болки. Във влака можеше да става и да обикаля вагона или да си вземе питие във вагон-ресторанта, с една дума, да стори нещо, за да отвлече вниманието си от мъченията, на които бе подложено тялото му. На гара „Пенсилвания“ се бе настанил в тих вагон и когато влакът излезе изпод земята в мъглявата светлина, на лицето му се появи доволна усмивка. Синята хирургическа маска, която скриваше устата му, привлече погледите само на един-двама от минаващите покрай него.

Забеляза присъствието на Капитана точно когато очертанията на Манхатън на хоризонта се скриха от погледа му. Той седеше на мястото оттатък пътеката и се виждаше само в стъклото на прозореца, и то само частично: като петно, зацапано място, движещ се силует, хванат в обектива на камера, докато всичко около него е неподвижно. На Ирод му беше по-лесно да го вижда, без да гледа право към него.

Капитана бе облечен като клоун. За него можеше да се каже какво ли не, но той държеше на надеждните стари неща. Носеше сако на бели и червени райета и малко бомбе, изпод което се подаваха кичури от раздърпана червена перука. В изкуствените коси имаше паяжини и на Ирод му се струваше, че различава пълзящите по тях паяци. Ръцете му бяха изпънати върху страничните облегалки, върховете на пръстите на зацапаните му бели ръкавици бяха пробити и от тях стърчаха остри почернели нокти. Показалецът на дясната ръка почукваше ритмично, повдигаше се бавно и след това падаше като някаква механична играчка, която непрекъснато се навива и пуска. Лицето на Капитана беше намазано с бял грим. Устата бе голяма, червена и изрисувана с извити надолу ъгълчета. На двете бузи имаше червени петна от руж, но орбитите на очите му бяха празни и черни. Капитана гледаше право напред, движеше се само пръстът му.

Вагонът бе пълен, но мястото на Капитана, въпреки че изглеждаше свободно, оставаше незаето, както и мястото до Ирод, сякаш нещо от аурата на Капитана се бе прехвърлило през пътеката. Жената, която седеше до Капитана, откъм прозореца, беше възрастна и Ирод виждаше как безпокойството й нараства. Тя се размърда на мястото си. Опита да подпре лакът на общата облегалка, но си позволи да го задържи там само една-две секунди, след което отдръпна ръката и започна отчаяно да търка кожата си. После носът й се сбърчи и лицето й се изкриви от погнуса. Започна да забърсва с ръка косата и лицето си и когато погледна отражението й, Ирод видя, че паяците на Капитана бяха започнали да колонизират посребрените й къдрици. След известно време тя взе палтото и чантата си и се премести в друг вагон. След всяка гара минаваха нови пътници и макар мнозина да спираха пред двете празни седалки, някакъв атавистичен инстинкт ги караше да отминават нататък.

И през цялото време Капитана оставаше неподвижен, само пръстът му продължаваше своето чук-чук-чук.

Ирод слезе на новата портландска гара. Още помнеше старата „Юниън Стейшън“, където пристигаше някога влакът от Бостън. За последен път го бе вземал… кога? През 1964 г. Да, точно така, 64-та беше. Почти успяваше да си представи големите сребристи вагони с преплетени синьо Б и бяло М. Фактът, че отново имаше влак между Бостън и Мейн, макар и с прекачване от друга бостънска гара, му беше приятен.

Хвана такси до аерогарата, за да вземе кола под наем. Както билетът за влака, и резервацията не беше на негово име. Пътуваше под името Учело. Когато трябваше да се легитимира, Ирод винаги използваше имена на ренесансови художници. Притежаваше шофьорски книжки и паспорти на името на Дюрер, Брьогел и Белини, но имаше специални предпочитания към Учело, един от първите художници, използвали перспективата в картините си. Доставяше му удоволствие да си мисли, че и той има чувство за перспектива.

Капитана вече не беше с него. Капитана бе… другаде. Ирод навлезе в Портланд и намери бара, собственост на човека на име Джими Джуъл. Паркира зад отсрещната сграда и преди да мине от другата страна на кея, пъхна пистолета в джоба на палтото си. Барът, изглежда, беше затворен и вътре не се виждаха никакви признаци на живот. Докато надничаше през стъклото, Капитана се върна, ярка отразена физиономия. Постоя за момент с онази недоволна червена гримаса, застинала на лицето, после се обърна и се запъти към задния двор на бара. Ирод тръгна подир него, следейки движението му в стъклата на прозорците като в кадър от филм, прожектиран много бавно. Коленичи пред задната врата и разгледа стъпалото. Докосна с пръсти петната кръв, впери поглед във вратата за миг, кимна и после си тръгна.

Беше отново в колата и се готвеше да запали двигателя, когато почувства хлад на челото. Погледна надясно и го видя на стъклото срещу съседната седалка. Вниманието му бе насочено към бара. Пред входната врата имаше мъж, чиито действия повтаряха тези на Ирод от преди малко, докато се опитваше да надзърне вътре. Беше висок малко над метър и седемдесет, косата на слепоочията му бе започнала да сивее. Ирод го наблюдаваше любопитно. Новодошлият излъчваше усещане за заплаха, което идваше от начина, по който се държеше, нещо като мрачно спокойствие. Но в него имаше и нещо различно и подпомогнат от Капитана, Ирод разпозна човек като себе си, човек, който обединява два свята. Питаше се какво ли е отворило пролуката, какво ли му е дало способността да вижда онова, което виждаше той. Болка? Да, несъмнено, но не само физическа, не и когато ставаше дума за този мъж. Ирод улавяше скръб и гняв, и вина, а Капитана изпълняваше ролята на антена, импулсите на емоцията преминаваха през него.

Сякаш в отговор на проявения интерес мъжът се обърна. Впери поглед в него. Намръщи се. Около лакътя на Ирод се стегнаха пръсти и той почувства желанието на Капитана да си тръгнат. Запали двигателя, потегли и когато зави надясно, мина покрай двама други: чернокож мъж, облечен изискано, и друг, по-нисък, бял, който сякаш бе навлякъл набързо първата дреха от коша с пране, която му попадне. Зърна в огледалото за обратно виждане, че двамата гледат след него, и после те се изгубиха от погледа му, както и Капитана.

* * *

— Видя ли онзи тип в колата? — попита Луис.

— Да, онзи с маската. Не можах да го огледам добре, но бих казал, че му имаше нещо.

— Сам ли беше?

— Сам?

— Да, имаше ли някого на предната седалка до него?

Луис изглеждаше озадачен.

— Не, само той беше. Защо?

— Нищо. Трябва да е било слънчев отблясък в прозореца. Няма следа от Джими. Ще опитам отново по-късно. Да си вървим…

* * *

Ирод отиде до Уолдобъро, защото там живееше връзката му, възрастната жена, която държеше антикварен магазин. Поръча си кафе и сандвич в една закусвалня и докато чакаше храната да пристигне, се обади по телефона от кабината. Имаше само неколцина други посетители, никой от тях не беше наблизо, така че не се опасяваше, че някой ще го чуе.

— С какво разполагаме? — попита, когато отсреща вдигнаха слушалката.

— Той живее над склад в Люистън. Някогашна пекарна.

— Има ли компания от други като него?

— Неколцина.

— А предметите?

— Изглежда, че вече са се появили хора, които проявяват интерес, но те са още у него.

Ирод направи гримаса.

— Другите как са научили за тях?

— Той е невнимателен човек. Разчуло се е.

— Пътувам натам. Осъществи контакт с него. Предай му, че искам да поговорим.

— Ще кажа на господин Рохас, че може би имам купувач и че не бива да предприема никакви други действия, докато не се срещнем. Както знаете, той има известна представа за стойността на предметите. Може да излезе скъпо.

— Сигурен съм, че мога да убедя продавача да бъде разумен, най-вече защото не се интересувам от онова, което продава, а само от източника.

— Все пак той не е разумен човек.

— Така ли? — каза Ирод. — Колко жалко.

— Нито пък е глупав.

— Умен и неразумен. Човек би очаквал тези качества да се изключват взаимно.

— Имам негова снимка, ако това може да помогне. Принтирах я от камерата за наблюдение в магазина.

Ирод описа колата си и къде е паркирана. Каза на жената, че тя не е заключена и че трябва да остави материалите, с които разполага, под предната пътническа седалка. Сметна, че ще е по-добре да не се срещат. Жената направи всичко по силите си да скрие разочарованието си от тази новина. Той затвори телефона. Храната му вече беше дошла. Изяде я бавно в един ъгъл, далече от другите посетители. Беше наясно, че видът му има свойството да разваля апетита на хората, но и на него му бе неприятно да се храни под техните погледи. И без това му бе достатъчно трудно да яде: апетитът му в най-добрия случай бе минимален, но трябваше да хапне нещо, за да поддържа силите си. Сега това бе по-важно от всякога. Докато се хранеше, си мислеше за мъжа пред бара и за реакцията на Капитана към неговото присъствие.

На стената срещу сепарето му имаше огледало. В него се виждаше пътят, където с гръб към закусвалнята стоеше момиченце в скъсана синя рокля, държащо червен балон, и гледаше преминаващите коли. Към него приближаваше голям камион, но то не помръдваше, а шофьорът, високо в кабината си, изглежда, не го виждаше. Ирод едва не извика и свали очи от огледалото, когато камионът блъсна момиченцето и мина право през него. Когато отмина, момиченцето беше изчезнало. По нищо не личеше, че е било някога там.

Ирод бавно погледна отново към огледалото. То беше на мястото, където бе стояло преди, само че сега беше обърнато към закусвалнята и към него. Като че ли му се усмихваше, макар че тъмните очни кухини само пародираха светлината. Постепенно момиченцето избледня и се загуби от погледа му, а в отразения свят червеният балон се понесе нагоре към сиво-черните облаци, изпъстрени с пурпурни и червени жилки като прокъсани в небето рани. После небето се проясни, огледалото отразяваше само този скучен свят и вече не беше прозорец към друг.

Ирод изяде колкото можа и започна да пие кафето си, без да бърза. В края на краищата разполагаше с много време. Така или иначе трябваше да чака, докато се стъмни, защото на тъмно работеше най-добре. След това щеше да направи посещение на господин Рохас. Нямаше никакво намерение да чака до другия ден, за да започне преговорите. Всъщност изобщо нямаше намерение да води преговори.