Джон Конъли
Шепнещите (14)

12

Тобаяс замина за мотела на Харолд Проктър рано на другата сутрин. Мислеше си, че това е съдба: натам пътуваше, когато го хванаха мексиканците, така че не бе особено възхитен, когато му казаха все пак да отиде, дори без товара, който трябваше да достави. Причината бе по-неочаквана, макар че когато имаше време да помисли, му се стори, че бе очаквал да се случи тъкмо това.

— Проктър ни баламосва — каза гласът по телефона онази сутрин. — Иска да се измъкне. Вземи каквото е останало там и се разплати с него. И без това са останали само дреболии.

— Сигурни ли сте, че няма да се раздрънка? — попита Тобаяс.

— Той знае какво го чака, ако го стори.

Тобаяс не беше толкова сигурен. Имаше намерение да размени няколко думи с Проктър просто за да се увери, че помни какви са задълженията му.

Лицето и ръцете го боляха. Ибупрофенът, който бе взел, бе притъпил малко болката, но не толкова, че да може да се наспи както трябва. Недоспиването не бе нещо ново за него, поне в последно време. В Ирак бе спал непробудно дори под минохвъргачен обстрел, по онова време бе непрекъснато уморен, но откакто се прибра у дома, трудно заспиваше нощем и дори когато успяваше да заспи, сънуваше. Сънуваше лоши сънища, които напоследък започваха да стават още по-лоши. Струваше му се, че си спомня кога започнаха сегашните му проблеми: преди около месец, по време на курс до мотела на Проктър. Още оттогава не беше добре.

Тобаяс не обичаше силните напитки, но в момента едно сериозно питие би му дошло добре. Проктър щеше да му даде, ако си поиска, но нямаше намерение да се възползва толкова дълго от гостоприемството му. Впрочем последното нещо, което желаеше, бе полицаите да го хванат, че лъха на алкохол, докато кара камион; нещо повече, камион, в който вероятно ще има повече потенциално богатство на квадратен сантиметър, отколкото във всеки друг, пътувал някога по пътищата на щата.

И сякаш за да му напомни колко мъдро е било решението му да почака, докато се прибере в Портланд, преди да утоли жаждата си, насреща му се зададе пътуваща на изток гранична патрулна кола. Тобаяс вдигна небрежно ръка за поздрав и жестът му беше върнат. Проследи граничния полицай в огледалото, докато не се загуби от погледа му, и едва след това започна да диша по-спокойно. Типично за неговия късмет, да налети на полицията след случилото се предишната нощ. Проктър бе само говняната глазура на лайняната торта.

Не беше особено загрижен за него. Проктър беше пияница и считаше, че след като и двамата са служили във войската, дълбоко в себе си са братя, но Тобаяс не виждаше нещата по същия начин. Те дори не бяха участвали в една и съща война: повече от десетилетие разделяше битките им. Двамата се движеха в различна посока. Проктър щеше да се довърши с пиене, докато той очакваше да спечели малко пари и да заживее по-добре. Мислеше си, че може да предложи на Карън да се омъжи за него и след като се оженят, да заминат на юг, да се махнат от проклетите мейнски студове. Тук летата бяха по-хубави, не толкова влажни както във Флорида или Луизиана, с изключение на няколко дни през август, но не бяха чак толкова хубави, че да компенсират зимите.

Отново му се допи. Щеше да седне и да изпие една-две бири веднага щом се прибере в Портланд. Мразеше се, когато се напие, мразеше да гледа и как другите се напиват. Разгневи се на Боби Джандро, задето се раздрънка и привлече вниманието към тях дори и в дупка като „Съли“, където повечето клиенти гледат да се натряскат и не обръщат внимание какво става около тях. Съжаляваше Боби. Не беше сигурен дали той самият би продължил да живее, ако бе ранен толкова тежко. Собствените му ранявания му бяха предостатъчни: куцаше на всяка крачка и все още изпитваше фантомни болки там, където трябваше да са върховете на пръстите му. Но раняванията не оправдаваха Боби, задето се беше развикал и бе казал нещата, които каза. Обещали му бяха дял и Джоуел беше готов да спази договорката дори след казаното в „Съли“, но сега Боби не го искаше. Не искаше да има нищо общо с тях и това го безпокоеше. Тревожеше и останалите. Бяха се опитали да го вразумят, ала не се беше получило. Предполагаше, че онова, което направиха с него в „Съли“, е засегнало гордостта му, ала нямаха избор.

Никой да не пострада, това бе в основата на споразумението им. Не причинявай зло. За нещастие в реалния свят това невинаги беше възможно и този принцип тихомълком бе променен на „Не причинявай зло на своите“. Детектив Паркър бе получил, каквото си беше търсил, Фостър Джандро също. Тобаяс може би не би го застрелял, ала се бе съгласил, че това е необходимо.

Вече очакваше да види знака за отбивката към мотела на Проктър, който му даваше време да се подготви за завоя. Беше неспокоен. Камион, който спира в непосещаван мотел, бе точно едно от онези неща, които привличат вниманието в такава близост до границата. Той предпочиташе случаите, когато се пренасяха по-дребни предмети и размяната можеше да стане на бензиностанция или в закусвалня. Превозването на едри неща изискваше от него да отиде в мотела, което винаги го караше да се поти. Но бяха останали още само една-две от този вид пратки и вече бе намерил място близо до Портланд, където да ги складира. След смъртта на Крамър бяха решили, че повечето едри неща не си струват риска, тъй като създават всевъзможни логистични трудности. Щяха да търсят алтернативен начин да се избавят от тях дори ако това означаваше по-малка печалба. Но след като си бяха направили труда да ги транспортират чак до Канада, в никакъв случай не бяха готови просто да ги захвърлят в някоя кариера или да ги заровят в дупка. Все пак вече бяха намерени купувачи за доста от статуите и на Тобаяс се беше паднало да ги прекара през границата. Бе превозил първата пратка без никакви спънки направо до склада в Пенсилвания със сертификат за евтина каменна градинска украса, предназначена за хора с повече пари, отколкото вкус. Втората бе оставена на склад при Проктър за няколко седмици, за пренасянето й им бяха необходими пет часа и четирима мъже. Тобаяс през цялото време бе очаквал да ги връхлетят щатските полицаи или пък митничарите и още си спомняше чувството на облекчение, което изпита, след като работата бе свършена и той потегли отново към дома и към Карън. Трябваше само да приключи днес с Проктър и това щеше да му е за последно. Ако Проктър наистина искаше да излезе от играта, толкова по-добре. Нямаше да му липсва: Нито той, нито вонята в хижата му или гледката към скапания мотел, потъваш лека-полека в земята.

На човек, който е неспособен да контролира своето пиене, не можеше да се има доверие. Това бе знак за по-сериозна слабост. Тобаяс бе готов да заложи долар срещу цент, че Проктър се е върнал от първата война в Ирак като пръв кандидат за лечение на разстройства, причинени от посттравматичен стрес. Вместо това той се беше оттеглил в западнал мотел край гората и се беше опитал да пребори своите демони сам, въоръжен само с бутилката и храната, пристигаща в полиетиленови опаковки с посочено отстрани време за микровълнова обработка.

Тобаяс никога не бе вярвал, че той самият страда от посттравматичен стрес. Да, вярно, че му бе трудно да се отпусне и все още му се налагаше да сдържа импулса си да побегне, когато чуе пукотевица от фойерверки или неизгорели автомобилни газове. Имаше дни, когато не му се искаше да става от леглото, и нощи, когато не му се искаше да си ляга, не му се искаше да затваря очи от страх прел онова, което можеше да последва, и то още преди да бяха започнали новите му кошмари. Но посттравматичен стрес? Не, не и той. Е, поне не в тежкия вид, не такъв при който, за да преживееш деня, трябва да си така надрусан, че дрогата да се лее от порите ти като безцветна пот, не от този стрес, при който плачеш без причина или удряш жена си, задето е прегорила бекона или е разляла бирата ти.

Не, не такъв.

Още не, но вече започва. Ти я удари, нали?

Тобаяс огледа кабината, сигурен, че някой му бе проговорил, гласът беше странно познат. Воланът се изви леко и той почувства как сърцето му замря за момент, докато го оправи, изплашен, че ще излезе от пътя и ще тръгне надолу по склона, че ще се преобърне, че ще остане затиснат в кабината, хванат в капан точно преди старият мотел да се появи пред очите му.

Още не.

Откъде дойде този глас? И тогава си спомни: склад, стените напукани, покривът тече, последствия от по-ранна бомбардировка и калпаво строителство; мъж, почти само купчина окървавени дрехи, животът в очите му гасне. Той стоеше над него, дулото на карабината М4, пушката, разкъсала мъжа на парчета, непоколебимо насочено към главата му, сякаш тази окървавена парцалена кукла можеше да представлява някаква заплаха за него.

— Вземете го, вземете всичко, ваше е. — Покритите с червени петна пръсти сочеха касите и сандъците, опакованите статуи, с които бе пълен складът. Тобаяс бе смаян, че още е в състояние да говори. Трябва да бе стрелял четири-пет пъти в тялото му, а той размахваше ръка в лъча на фенера, сякаш нещо от това му принадлежеше и от него зависеше дали да го подарява, или да си го задържи.

— Благодаря. — Почувства, че се подсмихва, докато произнася думата, чу сарказма в гласа си и се засрами. Държеше се недостойно пред един умиращ човек.

Мразеше го. Мразеше него и всички подобни на него. Те бяха терористи, хаджии: сунити или шиити, чужденци или иракчани, в крайна сметка всички бяха еднакви. Нямаше значение как се наричат, „Ал Каида“ или с някое от онези скапани имена за удобство, скалъпени от купищата изтъркани фрази, като онези съчетания от магнитни думи, които лепиш на хладилника и използваш, за да съчиняваш лоша поезия: Победоносните мъченици от бригадата за джихад, Фронт на убийците от съпротивата на имамите, всичко взаимозаменяемо, всичко едно и също. Хаджии. Терористи.

И все пак в моменти като този съществуваше известно сближаване със смъртта, и когато я причиняваш, и когато я приемаш, а той току-що бе нарушил протокола, отговорил бе като невъзпитан тийнейджър, а не като мъж.

Хаджията се усмихна и през кръвта, напълнила устата и оцветила зъбите му, проблесна малко бяло.

— Не ми благодари — каза той. — Още не…

Още не. Това беше гласът, който чу, гласът на мъжа, когото на другия свят го чакаха обещаните му девици, гласът на мъжа, който се бе сражавал, за да защити онова, което се пазеше в склада. Сражавал се бе, но не много решително, така му бе казал Деймиън: биеха се, но не така решително, както би трябвало.

Защо?

Мотелът се показа. Видя от лявата си страна стаите със заковани прозорци и потръпна. Това място винаги го караше да настръхва. Нищо чудно, че Проктър бе станал такъв, затворен в тази дупка, само със стволовете на дърветата зад гърба и своето наследство, това бунище пред себе си. Трудно бе да погледнеш тези стаи, без да си представиш как зад стените им се движат невидими гости, нежелани гости; гости, които обичат влагата и плесента, и бръшляна, който се вие около леглата им; гости, които са в процес на разлагане, злобни сенки, сплетени върху обсипаните с листа легла, стари разпадащи се тела, които се движат ритмично и безучастно, с рога на главите…

Тобаяс замига усилено. Картините бяха толкова живи, толкова впечатляващи. Напомняха му някои от сънищата, които сънуваше, само че там имаше единствено сенки, които се движат, скрити силуети. Сега те вече имаха очертания, форма.

Господи, имаха и рога!

Реши, че това е от шока, закъсняла реакция на всичко, което му се бе случило предишната вечер. Спря пред хижата на Проктър и зачака той да се появи, но Проктър все не излизаше. Камионът му беше паркиран по-настрани вдясно. При нормални обстоятелства Тобаяс щеше да натисне клаксона и да изхвърли стария негодник от кревата, но нямаше да е хубаво да вдига толкова шум, особено при положение че Проктър имаше съсед, който можеше да се изкуши да намине, за да провери какво става.

Изгаси двигателя и слезе от кабината. Чувстваше изгорените си ръце мокри под превръзките, раните му сълзяха. След всичките тези болки и унижения единствената му утеха бе мисълта, че отплатата няма да закъснее. Мексиканците дори нямаха представа с кого се закачат.

Тобаяс тръгна нагоре към хижата, като викаше Проктър по име, но отново никой не му отговори. Почука на вратата. Извика:

— Ей, Харолд, събуди се, Джоуел е.

Едва тогава опита вратата. При все това отвори бавно и внимателно. Проктър спеше с пистолет подръка и, сепнат в пиянския си сън, можеше да го вземе за неканен гост и да го надупчи с куршуми.

Вътре бе празно. Дори в полумрака, създаван от различните по цвят пердета, успя да установи това. Натисна ключа на лампата и огледа неоправеното легло, разбития телевизор, стъпкания телефон и дрехите за пране, преливащи от кош в ъгъла; усети миризмата на немара, на мъж, който му е отпуснал края. Кухнята, която едновременно беше и дневна, се намираше от дясната му страна. Тобаяс видя какво имаше вътре и изруга. Проктър май вече изобщо не знаеше какво върши, глупакът му с глупак.

Последните сандъци и кутии, които трябваше да останат скрити в стаи 11, 12, 14 и 15, бяха натрупани почти до тавана, видими за всеки, който пъхне нос в жилището на Проктър да провери какво става. Откаченият дърт нещастник ги беше дотътрил самичък тук, горе, вместо да почака, докато Тобаяс дойде да го избави от тях. Дори не си беше направил труда да ги затвори. От един сандък надничаше каменно женско лице, в друг имаше още печати и когато приближи, различи блясъка на скъпоценните им камъни.

Върхът на всичко беше напълно разопакованата златна кутия на кухненската маса, дълга около шейсет сантиметра, широка около шейсет и дълбока трийсет, капакът почти без украса, ако не се броят концентричните кръгове с малък шип в центъра. По краищата имаше арабски букви, а по стените бяха гравирани сплетени тела — усукани, разтеглени фигури със стърчащи от главите рога.

„Също като фигурите, които си представях, че населяват мотела“, помисли си Тобаяс. Онази първа нощ бе помогнал да пренесат кутията, спомняше си как бяха отворили капака на оловния сандък, в който бе сложена, и я бяха видели в лъчите на фенерите. Златото имаше мъждив блясък, по-късно Бърни Крамър, който произхождаше от семейство на бижутери, щеше да му каже, че наскоро е била почиствана. Все още се забелязвали следи от боя, сякаш е била замаскирана, за да се скрие действителната й стойност. Тогава едва я беше погледнал, защото наоколо имаше толкова много други неща за разглеждане и адреналинът още циркулираше в тялото му след битката. Дори не беше видял стените, само капака. Нямаше как да знае за гравираните върху тях същества, нямаше как да ги види толкова ясно в съзнанието си.

Предпазливо се приближи до кутията. Три от страните й бяха затворени с двойни ключалки, оформени като паяци, отпред имаше една голяма паякообразна ключалка, общо седем. Чувал бе, че Крамър се е опитвал да ги отвори, но не е могъл да се досети какъв е техният механизъм. Бяха обсъждали възможността да разбият кутията, за да видят какво има вътре, но разумът бе надделял. Бе платен подкуп, кутията бе видяна на рентген и беше установено, че не е само една, а представлява комплект от няколко свързани помежду си кутии, като вътрешните имаха само по три страни, четвъртата винаги беше една от стените на по-голямата външна кутия, но, изглежда, всяка от тях имаше по седем ключалки, само разпределението им бе малко по-различно и самите ключалки ставаха все по-малки и по-малки. Седем кутии, седем ключалки на всяка, общо четирийсет и девет ключалки. Това бе сложна главоблъсканица, при това празна, с изключение на някакви частици, които рентгенолозите определяха като парченца от кост, обвити в нещо, което прилича на жица, и всяка жица е свързана последователно с ключалките на кутиите. Според онова, което се виждаше на рентгена, кутията можеше да бъде взета за бомба, но Крамър бе предположил, че е някакъв реликварий. Той бе превел и арабския надпис на капака. „Ашраб мин данхум“: „Ще им изпия кръвта.“ Решено бе кутията да остане непокътната, ключалките да не бъдат чупени.

Сега бяха вече толкова близо до целта, а Проктър едва не бе провалил всичко. Е, ако питаха Тобаяс, Проктър можеше да си стои тук и да се напива до смърт. Бе съобщил, че се отказва от своя дял от окончателната печалба, искал само тези неща да се махнат. Тобаяс с радост щеше да се придържа към това му желание. Отне му повече от час, докато качи всичко в камиона. Две от статуите бяха особено тежки. Наложи му се да използва макарата и въпреки това беше трудно.

Остави златната кутия за накрая. Докато я вдигаше от масата, му се стори, че вътре нещо се движи. Наклони я внимателно, като се ослушваше за някакви признаци на движение, но не чу нищо. Знаеше, че частиците кост са напъхани в дупки, издълбани в метала, и закрепени на мястото им с жиците. Бездруго онова, което бе усетил, не беше движение на кости, а осезаема промяна в разпределението на тежестта отдясно наляво, сякаш вътре пълзеше някакво животно.

После всичко премина и кутията изглеждаше отново нормална. Той я занесе до камиона и я сложи редом с два стенни орнамента. По пода се търкаляха остатъци от храна за животни и разпокъсани чували, но бе направил каквото беше по силите му, за да почисти. Повечето чували бяха все още годни и той ги беше използвал като допълнителна опаковка за артефактите. Трябваше да предложи на клиента в южен Портланд някаква история, както и компенсация, но щеше да се справи и с едното, и с другото. Заключи фургона и се качи в кабината. Внимателно подкара на заден ход към гората, за да обърне и да потегли обратно. Сега беше с лице към мотела. Чудеше се дали Проктър не е там, долу. Все пак камионът му бе още тук, което означаваше, че и самият той не си е заминал. Може би нещо му се беше случило. Може да беше паднал.

После си помисли отново за съкровищата, оставени на показ в хижата, за усилията, които му бе коствало да ги качи сам в камиона, за болката в ръцете и лицето, която бе започнала да се връща, и за Карън, която го чакаше у дома, Карън, с нейната гладка, безупречна кожа, стегнатите гърди и меките червени устни. Нуждата да я види, да я обладае го завладя толкова силно, че почти се разтрепери.

„По дяволите Проктър — помисли. — Нека си гние тук.“

Докато пътуваше на юг, не изпитваше вина, задето не бе претърсил мотела, задето може би бе оставил ранен човек да умре в пустеещ мотел, ветеран, който бе служил на страната си, също както той й бе служил. Не му минаваше през ума, че подобно поведение не беше в неговата природа, защото мислите и желанията му бяха насочени в друга посока, а природата му вече се променяше. Всъщност промяната бе започнала от мига, когато бе зърнал кутията, готовността му да одобри убийството на Джандро и изтезаването на детектива бе само един от аспектите на тази промяна, ала сега тя щеше да се ускори силно. Само веднъж, докато преминаваше край Огъста, се почувства объркан. В главата му се появи шум като от разбиващи се вълни. В началото той го безпокоеше, но километрите се изнизваха под колелата и той постепенно започваше да го намира успокояващ, дори приспиващ. Вече не копнееше за онова питие. Искаше само Карън. Щеше да я вземе в прегръдките си и след това да заспи.

Пътят се размотаваше пред него, тихата песен на океана звучеше в главата му: вълните се разбиваха и шумяха.

Шептяха.