Джон Конъли
Шепнещите (29)

27

Уолш ме накара да чакам, докато тялото на Проктър не беше откарано. Мисля, че ме наказваше, задето не бях по-отзивчив, но поне ми говореше и не беше измислил някакво мъгляво юридическо основание, за да ме пъхне зад решетките за през нощта. Тъй като щеше да ми отнеме почти три часа, за да се върна в Портланд, а бях уморен и исках да взема душ, реших да намеря някой хотел наблизо, където да отседна. Решението не беше изцяло мое. Специалистите по обработка на местопрестъплението искаха да изчакат до сутринта, за да извършат основно претърсване на целия имот, а следовите кучета щяха да дойдат непосредствено след това. Уолш бе подхвърлил, че в името на добрата воля и сътрудничеството навярно няма да имам нищо против да поостана наблизо, в случай че на другия ден и дори през нощта му хрумне да ме попита нещо.

— Държа бележник до леглото си точно за тази цел — каза той, като отпусна цялата си значителна тежест върху колата ми.

— Така ли? — казах. — Просто в случай че успееш да измислиш някой неудобен въпрос, който да ми зададеш?

— Да. Ще се изненадаш колко много ченгета биха ти отговорили по същия начин.

— Знаеш ли, няма да се изненадам.

Той поклати глава отчаяно като треньор на кучета, изправен пред непослушно животно, което не иска да пусне топката. Соумс ни наблюдаваше отстрани с нещастно изражение на лицето. Очевидно пак му се искаше да участва в разговора, но Уолш преднамерено го изключваше. Интересно беше. Предвиждах напрежение в отношенията им. Ако бяха двойка, тази нощ Уолш щеше да спи в стаята за гости.

— Някой би си помислил, че ние, нископлатените щатски ченгета, с право роптаем срещу вас, като се има предвид какво се случи с Хансън — продължи той и аз моментално си спомних Хансън, детектива от щатската полиция в Мейн, влязъл в изоставената къща в Бруклин, където бяха убити съпругата и детето ми. Беше ме проследил, воден от погрешно насочено мисионерско усърдие, и бе наказан заради това — не от мен, а от друг, от убиец, за когото Хансън не беше важен и за когото аз бях истинската цел.

— Няма изгледи отново да тръгне на работа — продължи Уолш. — И така и не каза ясно какво е търсил в твоята къща през нощта, когато е бил ранен.

— Искаш да ти разкажа за онази нощ ли?

— Не, защото знам, че няма да ми разкажеш, а официалната версия и без това съм я чел. В нея има повече дупки, отколкото в гащите на клошар. Ако изобщо ми кажеш нещо, ще е лъжа или частична истина, както всичко онова, което ми съобщи тази вечер.

— И все пак сме тук, говорим си на нощния въздух и се държим цивилизовано един с друг.

— Наистина. Обзалагам се, че си любопитен каква е причината.

— Продължавай, ще ти повярвам.

Уолш се надигна от колата, намери цигарите си и запали.

— Защото въпреки че си мижитурка и независимо от съкрушителните доказателства за обратното, си въобразяваш, че си по-умен от всички, аз мисля, че водиш битка в името на доброто. Ще говорим утре, ако през нощта надраскам в бележника нещо много умно и язвително или пък криминолозите имат въпроси за някоя част от местопрестъплението, която си замърсил, но след това можеш да идеш да си гледаш работата. Онова, което очаквам в отплата, е някой ден да позвъниш и да изпиташ непреодолима потребност да се разтовариш от онова, което знаеш или пък си научил. След това, ако още не е твърде късно да се направи нещо друго, освен да се оглежда труп, както може да се очаква предвид досегашните ти прояви, може би вече ще имам отговор на въпроса какво се е случило тук и може би дори ще получа повишение, когато приключа всичко. Как ти звучи?

— Звучи ми разумно.

— Дано. Сега можеш да се качиш в приказния си лексус и да си тръгнеш оттук. Някои от нас трябва да работят извънредно. Между другото, никога не съм те вземал за човек, който си пада по лексуси. Последно бях чул, че караш мустанг, сякаш си Стив Маккуин.

— Мустангът е в магазина — излъгах аз. — Тази е под наем.

— Кола под наем от Ню Йорк? Не ми давай повод да проверявам регистрационния номер. Е, ако не успееш да намериш стая в Рейнджли, можеш просто да спиш в колата. Достатъчно е голяма. Карай внимателно.

Потеглих обратно към Рейнджли и си намерих стая в „Рейнджли Ин“. Главната сграда, чието фоайе бе украсено с еленови глави и препарирана мечка, още не бе отворена за сезона, така че ме настаниха в мотела отзад. Наблизо бяха паркирани още две други коли, едната с карта на района на поредната седалка и стикер на телевизионна станция край Бангор на таблото, към който бе прибавен ръчно написаният призив „Не вдигай колата!“. Взех душ и смених ризата с фланелката, която бях купил от една бензиностанция. Миризмата от разложението на Проктър продължаваше да ме преследва и след това, но бе по-скоро спомен, а не реалност. Повече ме тревожеше безпокойството, което бях изпитал в съседната стая. Имах чувството, че бях влязъл там след края на някакъв спор, навреме, за да чуя само ехото от последните думи, наситени със злъч и злоба. Питах се дали това са били последните думи, които е чул Харолд Проктър, преди да умре.

Отидох до „Сержантската кръчма“ да хапна нещо. Изборът не беше труден, тъй като тя бе единственото заведение наоколо, което даваше признаци на живот. Вътре имаше дълъг извит бар с пет телевизора, които показваха четири различни видове спорт, а от последния телевизор зад плота звучаха местните новини. Група мъже безмълвно гледаха новините. Водещата новина беше смъртта на Проктър, колкото заради странната кончина, толкова и заради липсата на други интересни събития. Самоубийствата по принцип не се отразяваха подробно и местните телевизионни станции обикновено се съобразяваха с чувствата на роднините, но някои подробности от смъртта на Проктър явно бяха привлекли вниманието им: човек, залостен отвътре в стая от изоставен мотел, умрял вследствие на раняване, видимо причинено от него самия. В репортажа не се споменаваха изстрелите, които бе произвел по някого извън стаята, преди да се самоубие.

Когато седнах встрани от бара, някой промърмори нещо и няколко глави се завъртяха към мен. Едната от тях принадлежеше на Стъндън, препаратора. Поръчах на сервитьорката бургер и чаша вино. Виното пристигна бързо, следвано по петите от Стъндън. Изругах се мислено. Съвсем бях забравил обещанието, което му бях дал по-рано. Най-малкото, което му дължах за информацията, която бях получил от него, както и за загрижеността му за Харолд Проктър, бе да го посетя лично и да му дам някои разяснения за случилото се.

Онези, които бяха останали по местата си, до един гледаха към мен. Стъндън се усмихна смутено и хвърли бърз поглед към мъжете зад себе си, сякаш ми казваше: „Е, знаете как е в малките градове.“ Трябваше да призная, че онези на бара очевидно опитваха да балансират любопитството с неудобство, но любопитството водеше с един проточен врат.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Паркър, но чухме, че вие сте открили Харолд.

Посочих му стола срещу мен и той седна.

— Не е нужно да се извинявате, господин Стъндън. Аз трябваше да ви се обадя, след като полицията ме пусна да си вървя, но беше дълъг ден и забравих. Съжалявам.

Очите на Стъндън изглеждаха зачервени. Беше подпийнал, но си помислих, че може и да бе плакал.

— Разбирам. За всички ни беше шок. Не можах да отворя бара, не и след всичко, което се случи. Затова съм тук. Помислих си, че някой може да знае повече от мен, а после влязохте вие и…

— Не мога да ви кажа много — отвърнах аз, а той бе достатъчно умен, за да схване двойствения смисъл на думите ми.

— Ще е достатъчно, ако ми кажете само каквото можете. Вярно ли е онова, което говорят за него?

— Какво е то и кой го говори?

Стъндън повдигна рамене.

— Онези от телевизията. Никой тук не е чул нещо официално от детективите. Най-достоверният ни източник е граничният патрул. Казват, че Харолд се е самоубил.

— Така изглежда.

Ако в ръцете на Стъндън имаше шапка, щеше да започне да я мачка от притеснение.

— Един от граничните полицаи е казал на Бен — той вдигна палец към мъж с наднормено тегло в камуфлажна риза, чийто колан бе така натежал от накачените по него ключове, ножове, телефони и фенери, че панталонът му се бе свлякъл почти до бедрата, — че около смъртта на Харолд имало нещо съмнително, но не искал да каже какво.

Отново тази дума, съмнително. Джоуел Тобаяс беше съмнителен. Смъртта на Харолд Проктър беше съмнителна. Всичко беше съмнително.

Бен и още двама мъже от бара бяха гравитирали към нас, привлечени от перспективата да получат някаква информация. Преди да кажа нещо, претеглих възможните отговори и видях, че няма да имам особена полза, ако скрия нещо от тях. Всичко щеше да се разбере, ако не още тази нощ, когато някой граничен полицай в почивка дойде да пийне нещо, то най-късно утре, когато се задвижат градските механизми за събиране на информация. Също така бях наясно и че макар и да има подробности около смъртта на Харолд Проктър, които още не са им известни, положително има и неща от живота му, за които те са информирани, а аз не. Стъндън ми беше помогнал. Някой от тези хора можеше също да ми помогне.

— Преди да умре, е изстрелял всичките куршуми от пълнителя си — казах. — Последния е оставил за себе си.

Навярно на всички бе минал през ума един и същ въпрос, но Стъндън бе първият, който го зададе:

— По какво е стрелял?

— По нещо отвън — казах аз, като прогоних отново в дъното на съзнанието си пръснатите из стаята дупки от куршуми.

— Мислите, че се е затворил там, защото е бил преследван? — попита Стъндън.

— Трудно е да си представиш как човек, който е преследван, ще има време да се закове в стая — отвърнах аз.

— По дяволите, Харолд беше побъркан — каза Бен — След като си дойде от Ирак, вече не беше същият.

Това предизвика кимания в знак на съгласие. Ако питаха тях, на надгробния му камък щеше да пише: „Харолд Проктър. Липсва ни донякъде. Беше луд.“

— Е — казах аз, — сега знаете толкова, колкото и аз.

Те започнаха да се оттеглят. Само Стъндън остана. Той, изглежда, бе единственият от всички, който бе искрено разстроен от обстоятелствата около смъртта на Харолд.

— Добре ли сте? — попитах го аз.

— Не, всъщност не съм. Напоследък май не бях толкова близък с Харолд, колкото някога, но все пак бях негов приятел. Неприятно ми е да мисля, че е бил толкова…

Не можа да намери подходящата дума.

— Изплашен? — казах аз.

— Да, изплашен и самотен. Да умре по този начин, просто не ми се вижда редно.

Келнерката дойде с моя бургер и си поръчах още една чаша вино, макар че едва бях докоснал тази пред мен. Посочих чашата на Стъндън.

— „Бушмилс“ — каза той. — Без вода. Благодаря.

Почаках, докато питиетата ни дойдоха и келнерката си тръгна. Стъндън отпи дълга глътка, а аз хапнах малко.

— И предполагам, че се чувствам виновен — добави той.

— Разбирате ли? Чувствам се така, сякаш ако бях положил повече усилия да остана във връзка с него, да го извадя от неговата черупка, да го питам за проблемите му, всичко това е нямало да се случи.

Можех да го излъжа. Можех да му кажа, че смъртта на Проктър няма нищо общо с него, че Проктър е тръгнал по друг път, който в крайна сметка го е довел до самотна, изпълнена с ужас смърт в една закована стая, но не го сторих. Това би означавало да подценя мъжа срещу себе си, мъж, който беше почтен и достоен.

— Не мога да кажа дали това е вярно или не е — отвърнах.

— Но Харолд се е забъркал в нещо рисковано и вината за това не е била ваша. В крайна сметка това навярно го е убило.

— Рисковано? Какво имате предвид под рисковано?

— Виждали ли сте някога камиони да влизат или излизат от имота на Харолд? Големи закрити камиони, може би идващи от Канада?

— Не мога да кажа. Ако камионът е идвал от Портланд или Огъста, може би, но ако е минавал през Кобърн Гор, тогава е щял да стигне до къмпинга на Харолд, преди да влезе в Лангдън.

— Има ли човек, който може да знае?

— Мога да поразпитам.

— Нямам толкова време, господин Стъндън. Вижте, аз не съм от полицията и вие не сте длъжен да ми давате информация, но помните ли какво ви казах по-рано днес?

Стъндън кимна.

— За момчето, което се е самоубило.

— Да. А сега и Харолд Проктър е мъртъв и отново прилича на самоубийство.

Можех да спомена Крамър в Квебек, Брет Харлан и съпругата му, за да допълня картината, но ако го сторех, това щеше да се превърне в тема за разговори в бара и после неминуемо щеше да стигне до ушите на ченгетата. Имаше множество причини, поради които не исках това да се случи. Току-що ми бяха върнали разрешителното и въпреки изречените мимоходом уверения, че няма опасност веднага да ми го отнемат отново, нямаше нужда да давам на щатската полиция пореден повод да ме подгони. И накрая, бих си навлякъл гнева на Уолш, а аз като че ли го харесвах, макар че ако някога ни тикнеха в един и същ затвор, не бих искал да деля килията с него.

Но най-важното бе, че разпознавах стария глад. Желанието да разбера какво става, да открия по-дълбоките връзки между подробностите за Харолд Проктър, Деймиън Пачет и останалите. Вече знаех, че съм частен детектив само на думи, че баналните неща, като фалшиви застрахователни искове, изневеряващи съпрузи и съпруги и крадливи чиновници може би бяха достатъчни, за да покриват сметките ми, но не бяха нищо повече от това. Бях разбрал, че желанието ми да се присъединя към полицията и кратката ми, не особено бляскава кариера в Нюйоркското полицейско управление не бяха само заради желанието да компенсирам грешките на баща си. Преди да отнеме собствения си живот, той бе убил двама млади хора, действията му бяха хвърлили сянка върху спомена за него и бяха белязали мен. Аз бях лошо ченге — не корумпирано, не склонно към насилие, не некадърно, но все пак лошо, — защото ми липсваха дисциплината и търпението, а може би и себеотрицанието, което изисква тази професия. Разрешителното за работа като частен детектив ми бе изглеждало като компромис, с който бих могъл да се примиря, средство, с помощта на което да се придържам към неясната си представа за принесена полза, загръщайки се в парадния мундир на законността. Знаех, че не мога да бъда полицай никога повече, но все още притежавах нужните инстинкти, чувството за цел, за призвание, което отличава онези, които не упражняват тази професия само заради изгодите или другарството, или очакванията след двайсет години усилията ти да се изплатят и да отвориш бар в Бока Ратон^[1].

Така че можех да дам на Уолш всичко, което знаех или подозирах, и да си тръгна. В края на краищата възможностите му бяха по-големи от моите и нямах основание да мисля, че неговата целенасоченост отстъпва на моята. Ала тази работа ми беше необходима. Какво представлявах без нея? Затова щях да поема риска; щях да се пазаря, когато бе нужно, и да събирам каквото мога. В даден момент човек трябва да се довери на инстинктите си, на себе си. Бях научил нещо през годините, след като ми бяха отнели съпругата и детето, и вече преследвах злодея докрай. Добър бях в това.

Защо?

Защото не ми бе останало нищо друго.

Сега наблюдавах Стъндън, докато той размишляваше над двете самоубийства. Известно време мълчах. Просто оставях възможността между тях да има някаква връзка да подскача пред очите му като пъстра рибарска муха и чаках да я налапа.

— Има един човек, Гийгън, Едуард Гийгън — каза Стъндън. — Живее горе зад мястото на Харолд. Няма да разбереш, ако не го потърсиш, но той си е там. Както и още доста хора наоколо, както беше и Харолд, не общува с почти никого, но не е особняк. Просто е тих човек. Ако някой знае нещо, това ще е Едуард.

— Искам да говоря с него преди полицаите. Има ли телефон?

— Едуард ли? Казах, че е тих човек, а не че е дивак. Работи нещо с интернет. Маркетинг, струва ми се. Дори не знам какво означава маркетинг, но горе има повече компютри, отколкото в НАСА. И телефон — добави той.

— Обадете му се.

— Мога ли да му обещая, че ще го черпите едно питие?

— Нали знаете старите уестърни, където героят казва на бармана да му остави бутилката?

Стъндън примижа.

— Ще се обадя на Едуард.

* * *

Оказа се, че Едуард Гийгън е нестандартна личност от национален мащаб. Беше в средата на трийсетте, висок, слаб и бледен, с дълга пясъчноруса коса и очила без рамки, облечен в светлокафява риза, кафяв полиестерен панталон и евтини кафяви обувки. Сякаш някой бе нахлузил перука на жираф и го беше прекарал през местното стрелбище.

— Това е господин Паркър, човекът, за когото ти казах — представи ме Стъндън. — Той иска да ти зададе няколко въпроса. — Говореше му като на дете.

Гийгън повдигна вежда.

— Стъндс, защо държиш да разговаря с мен като със слабоумен? — каза той, но в гласа му нямаше и следа от раздразнение, само леко учудване, обагрено с капчица нетърпение.

— Защото изглеждаш така, сякаш мястото ти е в Масачузетския технологичен институт, а не в горите на окръг Франклин. Имам чувството, че трябва да се грижа за теб.

Гийгън му се усмихна и Стъндън за пръв път тази вечер отвърна с усмивка.

— Задник.

— Селянин.

Барманът отказа да ни остави бутилката, но с готовност продължаваше да пълни чашите, докато Гийгън и Стъндън още можеха да поръчват, без да завалят думите. За мое нещастие издръжливостта им на алкохол бе поне толкова голяма, колкото и търпимостта им един към друг. Барът започна да се изпразва горе-долу със същото темпо, с каквото и бутилката зад тезгяха, и скоро останахме единствените посетители. Известно време говорихме на общи теми и Гийгън ми каза, че е дошъл да живее в окръг Франклин, защото се уморил от градския живот в Бостън.

— Първата зима бе трудна — каза той. — Мислех, че Бостън е гаден, когато вали сняг, обаче тук, горе, е, ами, сякаш те е затрупала лавина. — Направи гримаса. — Жените също ми липсват. Нали разбирате, дамска компания. Тези градчета, човече. Всички неомъжени са запрашили нанякъде. Все едно че си в чуждестранния легион.

— Когато дойдат туристите, става по-хубаво — каза Стъндън. — Не много, но все пак.

— По дяволите, дотогава може да си умра от незадоволеност.

И двамата се втренчиха в дъното на чашите си, сякаш очакваха от пиячката да изскочи сирена и да им махне радушно с опашка.

— Що се отнася до Харолд Проктър… — подех аз с надеждата да придвижа разговора нататък.

— Изненадах се, когато научих — каза Гийгън. — Той не беше такъв.

Тази фраза започваше да се повтаря твърде често. Бенет Пачет я бе употребил за сина си, а Кари Сандърс бе казала почти същото както за Деймиън, така и за Брет Харлан. Ако те бяха прави, значи мъртъвците, които нямат работа между мъртвите, бяха доста.

— Защо казваш това?

— Той беше корав мъж. Не съжаляваше за нищо, което е вършил там, а беше вършил доста крайни неща или поне така твърдеше. Е, крайни според моите разбирания, но аз не съм убивал никого. И няма да убия, надявам се.

— Разбирахте ли се с него?

— Пили сме заедно няколко пъти през зимата и той ми помогна, когато генераторът ми сдаде багажа. Имахме добри съседски отношения, без да сме близки. Тук е така. После Харолд се промени. Говорих със Стъндс за това и той каза същото. Започна да мълчи още повече, а никога не е минавал за голям бъбривец. Чувах го да пали камиона си по необичайно време: след мръкване, а понякога и доста след полунощ. После започна да идва големият камион, червен, струва ми се, с ремарке.

Червен камион също като камиона на Джоуел Тобаяс.

— Видяхте ли регистрационния номер?

Гийгън го издекламира по памет. Беше номерът на Тобаяс.

— Имам фотографска памет — каза той. — Помага ми в работата.

— Кога стана това?

— Четири или пет пъти, доколкото помня: два пъти миналия месец, веднъж този месец и последния път вчера.

Наведох се напред.

— Камионът е минал оттук вчера?

Гийгън изглеждаше смутен, сякаш се бе изплашил да не е сбъркал. Направо виждах как брои дните.

— Да, вчера сутринта. Видях го да излиза, когато се връщах от града, така че не знам по кое време е пристигнал.

От малкото, което Уолш ми бе казал, знаех, че Проктър е мъртъв от два или три дни. Трудно бе да се каже при тази горещина в стаята и бързото разлагане при тези условия. Изглежда, Тобаяс бе идвал в мотела след смъртта на Проктър, но не си бе направил труда да го потърси; или пък е знаел, че Проктър е мъртъв, но не е казал нищо, което не изглеждаше особено вероятно. По когото и да бе стрелял Проктър, не можеше да е бил Джоуел Тобаяс.

— И със сигурност беше същият камион?

— Да, казах ви: бях го виждал няколко пъти. Харолд и онзи другият, шофьорът… не, чакай, веднъж ми се стори, че може да са били трима, разтоварваха нещо от ремаркето и камионът потегляше обратно.

— Споменавали ли сте за това пред Харолд?

— Не.

— Защо?

— Не ми пречеше и се боях, че на Харолд няма да му хареса, ако проявя любопитство. Сигурно се досещаше, че може да съм ги видял или чул, но тук, горе, не е прието да разпитваш другите хора за бизнеса им.

— Не ви ли бе любопитно с какво се занимава?

Гийгън изглеждаше смутен.

— Мислех, че може би е решил да отвори отново мотела. Понякога говореше за това, но нямаше нужните пари, за да го ремонтира.

Гийгън не смееше да погледне в очите ми.

— И? — казах аз.

— Харолд обичаше да пуши по малко марихуана. Аз също. Той знаеше откъде да я вземе и аз му я плащах. Не много, само колкото да ме поддържа във форма през дългите зимни месеци.

— Харолд пласьор ли беше?

— Не, не мисля. Просто си имаше снабдител.

— Но ви е минавало през ума, че може би складира дрога в мотела, нали?

— Изглежда логично, особено ако търси възможност да спечели пари, за да отвори отново мотела.

— Изкушавахте ли се да хвърлите един поглед?

— Може би веднъж, когато Харолд не беше вкъщи — отвърна засрамено Гийгън.

— Какво видяхте?

— Вратите и прозорците на всички стаи бяха заковани, но се виждаше, че някои от тях наскоро са отваряни. По земята имаше трески и пръстта беше цялата изровена. Имаше бразди, сякаш бяха вкарвали вътре количка с нещо тежко.

— Изобщо ли не видяхте какво вкарват, докато гледахте през прозореца?

— Винаги спираха така, че виждах само предната страна на камиона. Ако са стоварвали нещо, е било по-удобно ремаркето да е обърнато към мотела. Затова не успях да видя много добре какво стоварват.

— Не сте видели „много добре“. Но ви се струва, че все пак сте зърнали нещичко, нали?

— Ще ви прозвучи странно.

— Повярвайте ми, дори нямате представа колко странни неща съм чувал и виждал.

— Ами, беше статуя, предполагам. Като онези, гръцките, нали разбирате, бяла и от музей. Най-напред си помислих, че е тяло, обаче нямаше ръце. Като Венера Милоска, само че мъж.

— По дяволите — казах аз тихо. Не дрога, а антики. Джоуел Тобаяс направо не спираше да ме изненадва.

— Говорихте ли вече с полицията?

— Не. Не вярвам те да знаят, че съм горе.

— Говорете с тях утре сутринта, но нека да е по-късничко. Кажете им каквото казахте и на мен. Полицаите считат, че Харолд се е самоубил преди три дни приблизително. Чували ли сте някакви изстрели през това време?

— Не, до онзи ден бях в Бостън на гости при близките си. Предполагам, че Харолд се е самоубил, докато ме е нямало. Наистина се е самоубил, нали?

— Мисля, че да.

— Тогава защо се е затворил в онази стая, за да го стори? По какво е стрелял, преди да умре?

— Не знам.

Махнах на бармана за сметката. Чух вратата зад гърба ми да се отваря, но не се обърнах. Стъндън и Гийгън вдигнаха погледи и изражението им се промени, разведри се след нашия мрачен разговор.

— Изглежда, че щастието може да се усмихне на някого — каза Гийгън и оправи косата си. — Надявам се да съм аз.

Опитах се да погледна през рамо възможно най-безучастно, но жената бе вече до лявата ми ръка.

— Да ви черпя едно питие, господин Паркър? — попита Кари Сандърс.