Джон Конъли
Шепнещите (23)

21

Кабинетът на Кари Сандърс се намираше близо до клиниката по психиатрия. Името й — просто „Д-р Сандърс“ — бе написано на пластмасова табелка на вратата и когато почуках, отвори жена в средата на четирийсетте, с къса руса коса и фигура на боксьор лека категория. Носеше тъмна фланелка над черен работен панталон, мускулите на ръцете и раменете й се очертаваха ясно. Беше висока към сто петдесет и пет сантиметра и кожата й бе бледа. Кабинетът бе малък и всяко пространство бе използвано максимално: от дясната ми страна имаше три шкафа за папки, отляво — рафтове за книги, запълнени с разнообразна медицинска литература и картонени кутии за документи. На стената висяха поставени в рамка дипломи за завършено образование от Военния медицински университет в Бетезда, Мериленд, и от „Уолтър Рийд“. Един внушителен лист хартия свидетелстваше за специализация по психиатрия при екстремни случаи. Подът беше покрит със сив мокет. Бюрото й бе подредено и функционално. До телефона имаше картонена чашка за кафе и останки от кифла.

— Ям, когато мога — каза тя и вдигна остатъците от обяда си. — Ако сте гладен, можем да вземем нещо от лавката.

Казах й, че не съм. Тя посочи пластмасовия стол срещу бюрото и почака да седна, преди и тя да се настани на мястото си.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Паркър?

— Разбрах, че правите изследвания в областта на разстройствата вследствие на посттравматичен стрес.

— Точно така.

— С акцент върху самоубийствата.

— Върху превенцията на самоубийствата — поправи ме тя. — Мога ли да попитам кой ви каза за мен?

Навярно беше заради естествената ми антипатия към властта, особено към властта, упражнявана от военните, но ми се стори разумно засега да държа Роналд Стрейдиър настрани от всичко това.

— Бих предпочел да не казвам — отвърнах. — Това проблем ли е?

— Не, просто съм любопитна. Не ми се случва често частни детективи да искат среща с мен.

— Забелязах, че не попитахте за какво става дума, когато ви се обадих по телефона.

— Направих някои справки за вас. Репутацията ви е добра. Не бих пропуснала възможността да се запозная с вас.

— Репутацията ми е преувеличена. Аз не бих вярвал на всичко, което пишат вестниците.

Тя се усмихна.

— Не съм чела за вас във вестниците. Предпочитам да си имам работа с хора.

— Значи по това си приличаме.

— Може да е единственото. Кажете ми, господин Паркър, били ли сте някога на психотерапия?

— Не.

— На консултации за превъзмогване на скръбта?

— Не. Работа ли си търсите?

— Както сам отбелязахте, интересувам се от посттравматичния стрес.

— И аз ви приличам на кандидат.

— А не сте ли съгласен с мен? Знам какво се е случило със съпругата и детето ви. Било е ужасяващо, почти непоносимо. Казвам „почти“, защото служих на страната си в Ирак и онова, което видях там, което преживях там, ме промени. Всеки ден се занимавам с последствията от насилието. Може да се каже, че имам контекст, в който да вместя онова, което вие сте преживели и може би още преживявате.

— Уместно ли е подобно сравнение?

— Уместно е, ако сте дошли да говорим за посттравматичния стрес. Каквото и да научите днес, то ще зависи от това, доколко разбирате самото понятие. А ще го разберете много по-добре, ако имате лично отношение към него, колкото и периферно да е то. Наясно ли сме дотук?

Усмивката не напускаше лицето й. Все още не бе станала снизходителна, ала беше на границата.

— Напълно.

— Добре. Изследванията ми тук са част от непрестанните усилия на армията да се справи с психическите последствия от войната, както при хората, които са служили и са били уволнени поради инвалидност, така и за онези, които са напуснали по причини, които нямат връзка с раняванията. Това е едната страна. Другата е свързана с предотвратяването на травмите. В момента въвеждаме лека-полека програми за емоционална устойчивост, предназначени да повишават боеспособността и да сведат до минимум пораженията върху психическото здраве, включително разстройствата, предизвикани от посттравматичен стрес, гнева, депресиите и самоубийствата. Тези симптоми се наблюдават особено често при войниците, които участват в повече мисии. „Не всеки войник, който получава травма, страда от посттравматичен стрес, също както и хората в цивилния живот реагират различно на, да речем, малтретирането, изнасилването, болестите или насилствената смърт на любим човек. Винаги има стресова реакция, но посттравматичният стрес не настъпва автоматично. Психиката, генетиката, физическото състояние и социалните фактори — всичко това играе определена роля. Може би за лице със стабилна подкрепа — семейство, приятели, намеса на специалисти — вероятността да развие посттравматичен стрес ще е по-малка, отколкото за някой самотник. От друга страна, колкото по-голямо е закъснението, с което се развива посттравматичният стрес, толкова по-тежък ще бъде той. Незабавният посттравматичен стрес обикновено започва да отминава след три до четири месеца. Забавеният може да трае по-дълго, до десет години и повече, и следователно се лекува по-трудно.“ — Тя замълча. — Така, с това лекцията приключва, засега. Въпроси?

— Не. Засега.

— Добре. Оттук започвате да участвате и вие.

— А ако не искам?

— Тогава можете да си тръгнете. Това е размяна, господин Паркър. Вие имате нужда от моята помощ. Аз съм готова да ви я дам, но само в замяна на нещо. В случая това е готовността ви да потвърдите, когато и ако някои от симптомите, които ще изброя, са ви познати. Може да отговаряте съвсем общо. Разговорът ни няма да бъде записван. Ако в бъдеще решите да ме запознаете по-подробно с онова, което сте преживели, ще съм ви благодарна. Възможно е дори да ви подейства благотворно, лечебно. При всяко положение всичко се свежда до онова, което казах в началото. Дошли сте, за да научите нещо повече за посттравматичния шок. Това е вашият шанс.

Не можех да не й се възхитя. Бях свободен да си тръгна, но нямаше да науча нищо, освен че не бива да подценявам жените, които приличат на боксьори, но това го бях проумял много преди да се запозная с Кари Сандърс.

— Започвайте — казах аз. Помъчих се да не прозвучи примиренчески. Не мисля, че успях.

— Има три категории разстройства, причинени от посттравматичен стрес. Първата включва ретроспекцията, тоест повторното преживяване на събитието, което може да е отприщило разстройството или, в не толкова тежкия и по-често срещан случай, поредица от нежелани натрапчиви мисли, които може да се възприемат като ретроспекции, но не са. Говорим за сънища и неприятни спомени или за откриване на сходства със събитието в ситуации, които нямат нищо общо с него: ще се изненадате колко много войници мразят фойерверките. Виждала съм как травматизирани мъже се хвърлят на земята при звук от захлопната врата и дори когато дете стреля с пистолет играчка. Но на друго равнище може да има истинско повторно преживяване на случилото се, до такава степен истинско, че възприятието да е достатъчно реално, за да разстрои обичайното всекидневно функциониране на организма. Един от колегите ми го нарича „среща с призраци“. Аз лично не харесвам това название, обаче съм разговаряла с болни, които вече го използват.

В стаята се възцари тишина. Покрай прозореца прелетя птица и слънчевата светлина накара сянката й да се стрелне през стаята: нещо невидимо, разделено от нас от стъкло и от тухли, от стабилността на реалното, направи присъствието си осезаемо.

— Имал съм ретроспекции, натрапчиви мисли, или както предпочетете да ги наричате — казах накрая.

— Тежки ли?

— Да.

— Често?

— Да.

— Какво ги предизвикваше?

— Кръв. Дете — момиче — на улицата с майка си или само. Обикновени неща. Стол. Нож. Реклами за кухни. Определени форми, ъгловати форми. Не знам защо. С течение на времето картините, които създават проблеми, започнаха да намаляват.

— А сега?

— Вече са рядко. Още сънувам кошмари, но не толкова често.

— На какво се дължи това според вас?

Съзнавах, че не бива да правя твърде дълги паузи, преди да отговоря — не биваше да оставям у Сандърс впечатлението, че може да е открила интересно направление, в което да продължи изследванията си. Вероятността аз самият да вярвам, че съм преследван от жена си и от детето си или от някаква тяхна мрачна разновидност, която вече е заменена от по-малко плашещи, но също толкова непознаваеми фигури, би минала за интересна дори ако участвах в групова терапия заедно с Хитлер, Наполеон и Джим Джоунс^[1]. При дадените обстоятелства бях доволен, че отговорът на последния й въпрос дойде наистина моментално.

— Не знам. Времето?

— То не лекува всички рани. Това е мит.

— Може би човек просто свиква с болката.

Тя кимна.

— Може би дори ще ви липсва, когато изчезне.

— Мислите ли?

— Възможно е, ако ви е давала цел.

Ако искаше друг отговор, нямаше да го получи. Тя, изглежда, разбра, защото продължи нататък.

— Освен това има симптоми на отдръпване: вцепенение, незаинтересованост, обществена изолация.

— Не излизаш от къщи?

— Може да не е толкова буквално. Може просто да стоиш настрана от хората и местата, които асоциираш със злополуката: семейни приятели, бивши колеги. На страдащите от такива разстройства им е трудно да проявяват интерес към каквото и да било. Може би им се струва, че няма смисъл, че нямат бъдеще.

— Имаше известно отдръпване — признах аз. — Вече не се чувствах част от нормалния живот. Такова нещо просто не съществуваше. Имаше само хаос, който чака да завладее света.

— А колегите?

— Избягвах ги и те ме избягваха.

— Приятели?

Сетих се за Ейнджъл и Луис, които ме чакаха отвън в колата.

— Някои от тях не желаеха да бъдат избягвани.

— Ядосан ли им бяхте заради това?

— Не.

— Защо не?

— Защото те бяха като мен. Имаха същата цел като мен.

— Която беше?

— Да открия човека, който уби съпругата и детето ми. Да го открия и да го разкъсам на късчета.

Отговорите идваха вече по-бързо. Бях изненадан, дори бях ядосан на себе си, задето позволявах на тази непозната да ми влезе под кожата, но изпитвах и удоволствие, някакво облекчение. Може би бях нарцисист или пък много отдавна не се бях съдил толкова безпристрастно, ако изобщо се бях съдил.

— Смятахте ли, че имате бъдеще?

— Непосредствено бъдеще.

— Което се изразяваше в ликвидирането на този човек.

— Да.

Тя се бе навела леко напред, в очите й блещукаше бяла светлина. Не можех да си представя откъде идва тя, докато не си дадох сметка, че виждам собственото си лице, отразено в дълбините на зениците й.

— Симптоми на раздразнителност — каза тя. — Трудно съсредоточаване.

— Не.

— Пресилена реакция на стряскащи дразнители.

— Като изстрели?

— Може би.

— Не, реакциите ми на изстрелите не бяха пресилени.

— Гняв, раздразнителност.

— Да.

— Проблеми със съня.

— Да.

— Повишена бдителност.

— Оправдана. Изглежда, твърде много хора ме искаха мъртъв.

— Физически симптоми: температура, главоболие, замайване.

— Не, или не особено силни.

Тя се облегна назад и каза тихо:

— Вина заради оцеляването.

— Да — отвърнах аз.

Да, непрекъснато.

* * *

Кари Сандърс излезе от кабинета и се върна с две чаши кафе. Извади от джоба си няколко пликчета захар и сметана и ги сложи на бюрото.

— Не е нужно да ви го казвам, нали? — промърмори тя, докато пълнеше чашата си с толкова захар, че лъжичката можеше да стои вътре изправена и без някой да я държи.

— Не, но и не сте единствената, която се опитва.

Сръбнах от кафето. Беше силно и имаше горчив вкус.

Стана ми ясно защо му слагаше толкова захар.

— Как сте сега? — попита тя.

— Добре съм.

— Без лечение?

— Намерих отдушник за гнева си. Той е с продължително действие и е терапевтичен.

— Преследвате хора. И понякога ги убивате.

Не отговорих. Вместо това попитах:

— Къде служихте?

— В Багдад. Бях майор. Първоначално бях прикрепена към оперативна тактическа група „Айрънхорс“ в лагер „Бум“ в Бакуба.

— Лагер „Бум“?

— Защото там имаше много експлозии. Сега се нарича лагер „Гейб“, на сапьора Дан Гейбриелсън, убит в Бакуба през 2003 г. Когато отидох, бе примитивно както навсякъде: нямаше водопровод, нямаше климатици, нямаше нищо. Когато си тръгнах, вече имаше централно водоснабдяване за душовете и тоалетните, нова електрическа мрежа и вече бяха започнали да обучават там иракската национална гвардия.

— За жените трябва да е било трудно да служат там.

— Трудно беше. Това бе нова война. Преди жените не заминаваха да се бият редом с мъжете, не беше както сега. Възникнаха нови проблеми. Технически не ни е разрешено да се записваме в бойни части, така че вместо това ни „прикрепиха“ към тях. В крайна сметка все пак се бием и все пак умираме също както мъжете. Може би не сме толкова много, но в Ирак и Афганистан са загинали повече от сто жени и са ранени още стотици. Обаче продължават да ни наричат кучки, лесбийки и курви. Още сме изложени на тормоз и физическо насилие от страна на собствените ни хора. Още ни съветват да вървим по двойки в собствените ни бази, за да не бъдем изнасилвани. Но не съжалявам, че съм служила. Затова съм тук: има много войници, на които дължим нещо още.

— Казахте, че сте започнали в лагер „Бум“. Какво стана след това?

— Разпределиха ме в лагер „Уорхорс“ и след това в „Абу Граиб“, за да участвам в реорганизацията на затвора.

— Ще възразите ли, ако попитам какво включваха задълженията ви там?

— Първоначално се занимавах със затворниците. Нужна ни бе информация, а те, естествено, бяха настроени враждебно към нас, особено след онова, което се случи в затвора в началото. Търсехме други начини да ги накараме да говорят.

— Като казвате „други начини“…

— Виждали сте фотографиите, изтезанията чрез унижение — симулирани и документални. Това не помогна на нашата кауза. Онези идиоти от радиото, които си правеха шеги с тези неща, нямаха представа какво въздействие имаше предаването им. То даде на иракчаните още една причина да ни мразят и си го изкараха на военните. Заради „Абу Граиб“ загинаха американски войници.

— Само няколко крастави овце са кривнали от пътя.

— В „Абу Граиб“ не се случваше нищо, което да не е било санкционирано от горе — в основни линии, не в подробностите.

— И после пристигнахте вие с новия си подход.

— Аз и други хора. Максимата ни беше проста: не измъчвай. Измъчваш ли мъж или жена достатъчно дълго, ще ти кажат точно каквото искаш да чуеш. В крайна сметка единственото, което искат те, е мъченията да спрат.

Сигурно забеляза нещо в изражението ми, защото изведнъж замълча и ме погледна внимателно над чашата си.

— Наранявали ли са ви по този начин?

Не отговорих.

— Ще приема това като „да“ — каза тя. — Дори умерен натиск, имам предвид физическа болка, която не те кара да се боиш за живота си, може да предизвика паника. По мое мнение човек, който е подлаган на изтезания, никога повече не може да бъде същият както преди. Изтезанията ликвидират нещо у него, унищожават го безвъзвратно. Наречете го както искате: спокойствие на духа, достойнство. Понякога се питам дали изобщо има име. Така или иначе, на първо време това има силно дестабилизиращ ефект върху личността.

— А дългосрочно?

— Във вашия случай колко време продължи?

— От последния път ли?

— Случвало ви се е повече от веднъж?

— Да.

— Господи. Ако бях попаднала на войник във вашето положение, щях да се погрижа той да бъде подложен на интензивна терапия.

— Успокояващо е да го знам. Да се върнем към вас…

— След времето, прекарано в „Абу Граиб“, се преместих в звеното за консултации и лечение. На съвсем ранен етап стана ясно, че има проблеми с нивото на стреса и че то се повиши, когато военните въведоха повторните назначения, с принудително удължаване на предвидения в договора срок, и започнаха да мобилизират бойци от запаса. Бях включена в звено по психотерапия, което работеше в зелената зона, но отделяше специално внимание на предните оперативни бази, „Ероухед“ и „Уорхорс“.

— „Ероухед“. Там е базирана Трета пехотна дивизия, нали?

— Някои от бригадите, да.

— Срещали ли сте хора от разузнавателна част „Страйкър“, докато бяхте там?

Тя бутна чашата си настрани. Изражението й се промени.

— Заради това ли дойдохте, за да говорим за момчетата от „Страйкър С“?

— Не съм споменавал „Страйкър С“.

— Не беше необходимо.

Явно искаше да продължа.

— Доколкото знам, трима души от „Страйкър С“, които са се познавали помежду си, сами са сложили край на живота си — казах аз. — Единият е погубил заедно със себе си и своята съпруга. Това ми звучи като натрупване на самоубийства, което навярно е привлякло вашия интерес.

— Така е.

— Говорили ли сте с някого от тези мъже?

— Говорила съм с всичките, но с Деймиън Пачет само неофициално. Първият беше Брет Харлан. Той посещаваше центъра за ветерани в Бангор. Също така бе наркоман. На него му беше удобно, че приемната на програмата за подмяна на иглите се намираше до центъра за ветерани.

Не разбрах дали се шегуваше.

— Какво ви каза той?

— Това е поверително.

— Той е мъртъв. Вече му е все едно.

— При все това няма да разкрия същината на разговорите си с него, но, естествено, можете да приемете, че страдаше от разстройства вследствие на посттравматичен стрес. Макар че…

Тя замълча. Изчаках.

— Имаше слухови халюцинации — добави малко неохотно.

— Знам. Сестра му ми каза, че чувал гласове.

— Това не отговаря на диагностичните критерии за посттравматично разстройство. По-близко е до шизофренията.

— Продължихте ли изследванията?

— Той прекъсна лечението. И после умря.

— Имало ли е характерно събитие, което да е предизвикало проблема?

Тя отклони поглед.

— Било е… нетипично, доколкото можах да установя.

— Какво означава това?

— Имал е кошмари и проблеми със съня, но не е бил в състояние да ги свърже с определена случка. Това е всичко, което съм готова да кажа.

— Имаше ли някакви индикации, че се е готвил да убие жена си?

— Никакви. Сериозно ли мислите, че не бихме се намесили, ако считахме, че има подобен риск?

— Възможно ли е един и същ стимул да е накарал и тримата да действат по този начин?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Възможно ли е в Ирак да се е случило нещо, което да е довело до някаква форма на… колективна травма?

Устните й трепнаха в лека усмивка.

— Психиатрични термини ли създавате, господин Паркър?

— Звучеше ми правилно. Не можах да намеря друг начин, за да обясня мисълта си.

— Е, усилията ви са похвални. С Бърни Крамър съм работила два пъти, скоро след завръщането му. По онова време той показваше симптоми на лек стрес, подобни на онези, които имаше Брет Харлан, но никой от двамата не назова обща травмираща случка в Ирак. Крамър отказа да продължи лечението. С Деймиън Пачет се срещнах за кратко, след като Бърни Крамър почина, във връзка с изследването и той също не каза нищо, което да потвърждава вашите предположения.

— Баща му не ми спомена, че се е подлагал на психотерапия.

— Защото не е. Поговорихме малко след погребението на Крамър и впоследствие се срещнахме още веднъж, но не беше официална психотерапия. Всъщност бих казала, че Деймиън изглеждаше много добре адаптиран, страдаше само от леко безсъние.

— Предписвали ли сте лекарства на някого от тези мъже?

— Това е част от работата ми. Не съм привърженичка на силните медикаменти, а само на онези, които облекчават страданието, без да влияят на основния проблем.

— Но сте предписвали лекарства.

— Тразодон.

— На Деймиън Пачет?

— Не, само на Крамър и Харлан. Посъветвах Деймиън да се посъветва с личния си лекар, ако не спи добре.

— Но с това проблемите му не са приключили.

— Явно не са. Възможно е смъртта на Крамър да е послужила като катализатор за появата на неговите разстройства. Честно казано, бях изненадана, когато Деймиън се самоуби. Обаче на погребението на Крамър говорих с доста от бившите му другари, включително и с Деймиън, и предложих да им помогна, ако желаят да получат психотерапевтична помощ.

— При вас ли?

— Да.

— Защото това би помогнало на вашите изследвания.

За пръв път се ядоса.

— Не, защото щеше да помогне на тях. Това не е академично упражнение, господин Паркър. Прави се, за да спасява човешки живот.

— Май не е помогнало много на бойците от „Страйкър С“ — казах аз. Дразнех я и сам не знаех защо. Предполагах, че съм вбесен на самия себе си, задето се бях разкрил пред нея, и ми се искаше да върна думите си назад. Каквато и да бе причината, трябваше да престана. Тя се изправи, с което показа, че времето ни заедно е изтекло. Изправих се, благодарих за съдействието и се обърнах да си вървя.

— О, един последен въпрос — казах, докато тя започваше да отваря папките на бюрото, за да продължи работата си.

— Да — промърмори тя, без да вдига очи.

— Бяхте ли на погребението на Деймиън Пачет?

— Да. Е, само в църквата. Бих отишла и на гробищата, обаче не го направих.

— Може ли да попитам защо?

— Беше ми съобщено, че няма да съм добре дошла.

— От кого?

— Това не е ваша работа.

— Джоуел Тобаяс?

Ръката й замръзна за миг и после дообърна страницата и каза:

— Довиждане, господин Паркър. — Ако сте склонен да приемете един професионален съвет, имате да си изяснявате още доста неща. На ваше място бих говорила за тях с някого. — И добави: — С някого другиго, не с мен.

— Това означава ли, че не желаете да участвам във вашето изследване?

Сега вдигна поглед.

— Мисля, че научих достатъчно за вас. Моля, затворете вратата след себе си.