Джон Конъли
Шепнещите (18)

16

Джими Джуъл остана на обичайното си място, докато Ърл приключи със затварянето. Наближаваше полунощ и вечерта в бара бе протекла спокойно. Имаше само един-двама пияници, които се бяха отбили за по чашка след оливането предишната вечер, но нямаха нито сили, нито пари да се впуснат в нов запой; и двама заблудени туристи, свърнали в погрешна посока и решили да си поръчат по бира, които през цялото време коментираха мръсотията в заведението. За жалост Ърл не бе благосклонен към хора, които правят невъзпитани забележки по адрес на работната му среда, особено пък към градски хлапаци, които в добрите стари времена щяха да целуват капака на кофата за боклук на задната уличка в отплата за непочтителното си поведение. Опитите им да поръчат по още една бяха посрещнати с безизразен поглед и с предложението да си чешат езиците другаде, за предпочитане някъде извън границите на щата или през няколко щатски граници.

— Имаш подход към хората — каза му Джими. — Би трябвало да работиш в ООН, да помагаш на местата, където има размирици.

— Ако искаше да останат, трябваше да ми кажеш — отвърна Ърл. Изражението му беше невинно. В някои моменти дори Джими не знаеше дали Ърл е искрен, или не е. Тихите води и т.н., помисли си той. От време на време Ърл подхвърляше някоя забележка или правеше някоя констатация и Джими спираше по средата на онова, с което се занимаваше, защото мозъкът му не можеше да смели чутото и това го принуждаваше да преценява отново Ърл тъкмо когато мислеше, че вече го е разбрал. Напоследък най-силно го поразяваше изборът му на четива: изглежда, че си наваксваше с класическата литература, и то не просто с Том Сойер и Хъкълбери Фин. По-рано същата вечер Ърл бе чел сборник с произведения на Толстой, озаглавен „Господарят и мужикът и други разкази“. Когато Джими се беше поинтересувал, той му бе разправил интригата на разказа, дал заглавието на книгата: история за богат земевладелец, който загръща с шубата си крепостен селянин, когато двамата се загубват в снежна буря, в резултат на което селянинът остава жив, а господарят загива. Обаче благодарение на това успява да отиде в рая, така че краят е хубав.

— Трябва ли в това да има някакво послание? — попитал бе Джими.

— За кого?

„За кого“, сякаш беше Джон Хаусман^[1].

— Не знам. За богатите хора с гузна съвест.

— Аз не съм богат човек — бе рекъл Ърл.

— Значи си като другия?

— Предполагам. Мисълта ми е, че не го възприемам по този начин. Не е задължително да си като единия или като другия. Това е просто разказ.

— Ако сме попаднали в снежна буря и единият от нас трябва да умре, сигурен ли си, че не бих те използвал като одеяло, за да се стопля? Сигурен ли си, че бих поел удар вместо теб?

Ърл се замисли над въпроса.

— Да — отвърна той. — Сигурен съм, че би поел удар вместо мен. И няма да ти е за пръв път.

Джими разбра, че Ърл намеква за Сали Кливър, защото още от първото посещение на детектива беше усетил как случилото се с нея гризе съвестта му. Вече го познаваше достатъчно добре, за да отгатва без грешка, когато този призрак започваше да шепне на ухото му.

— Ти не си с всичкия си.

— Може би — каза Ърл. — Работата е там, че аз не бих ти позволил да поемеш този удар, господин Джуъл. Не бих позволил да умреш дори ако трябва да те задуша, за да постигна това.

Тази декларация се стори на Джими малко противоречива. Освен това беше леко обезпокоен от представата как собствената му тънка фигура се губи в месестите телесни гънки на Ърл. Реши, че не бива никога повече да водят този разговор. И тъй като нямаше изгледи да бъдат обезпокоени от нови посетители и трябваше да мисли за други, по-неотложни въпроси, каза на Ърл да заключи вратата за през нощта.

Подът беше вече изметен, чашите бяха измити и оскъдните постъпления от вечерта бяха прибрани на сигурно място в касата на офиса. Прочетеният наполовина вестник лежеше до лявата му ръка и Ърл си помисли, че това е необичайно. По това време Джими обикновено беше приключил напълно с вестника, включително и с кръстословицата, но днес той изглеждаше разсеян и непрекъснато се взираше в молива на плота пред себе си, сякаш очакваше да помръдне по собствена воля и да му даде търсените отговори.

Джими бе прав за Ърл. Въпреки масивната фигура и впечатлението, което създаваше, че някои представители на неговата фамилия още скачат по родословното му дърво и издават маймунски звуци, Ърл не беше безчувствен човек. Всекидневието в бара внасяше в живота му ред, който му позволяваше да действа с минимум нежелателни грешки, а също така му даваше време да размишлява. Неговата роля бе да вдига, носи, заплашва и охранява и той изпълняваше всичките тези задачи с готовност и без да мрънка. Услугите му се заплащаха сравнително щедро, но той бе също така и предан на Джими. Джими бдеше над него и той на свой ред бдеше над Джими.

Обаче, както шефът му беше подхвърлил, напоследък го измъчваха мрачни мисли. Не обичаше да му се напомня за Сали Кливър. Съжаляваше за онова, което се беше случило, и чувстваше, че е трябвало да се намеси, за да го предотврати, но това не бе първият семеен скандал, избухнал в „Блу Мун“ и той бе достатъчно умен, за да знае, че най-добрият начин на действие в подобни ситуации е просто да не се месиш, а да изгониш враждуващите страни от заведението и да ги оставиш да уредят всичко помежду си насаме в собствения си дом. Едва когато Клифи Андреас се бе върнал в бара с кръв по ръцете и по лицето, беше започнал да проумява, че собственото му поведение е чисто и просто бягство от отговорност, както го бе нарекъл по-късно един от детективите. Детективът бе казал също така, че в един по-справедлив свят Ърл би прекарал известно време зад решетките заедно с Клифи заради случилото се. Дълбоко в себе си, което бе по-навътре дори отколкото Джими би предположил, Ърл съзнаваше, че упреците на ченгето са били справедливи, затова на всяка годишнина от смъртта на Сали Кливър оставяше букет цветя в засипания със смет и обрасъл в бурени двор на „Блу Мун“ и поднасяше своите извинения пред духа на мъртвото момиче.

Но Джими не му приписа и най-малка вина за случилото се, въпреки че то доведе до затварянето на „Блу Мун“. Напротив, погрижи се да му осигури най-добрите адвокати, когато се заговори, че може да бъде подведен под отговорност като съучастник в престъплението. За чувствата му във връзка с тези събития бяха говорили само веднъж, в деня, когато Джими му каза, че няма да отваря повече бара. Ърл го беше приел като покана да си търси работа другаде, беше решил, че Джими вдига ръце от него, както мнозина считаха, че е редно, защото в града името му не струваше дори колкото плюнката, която ще изхабиш, за да го кажеш. Започнал бе да се извинява отново, задето е позволил Сали Кливър да бъде убита, но думите засядаха на гърлото му. Опитвал бе да съставя смислени изречения, ала не се беше получило. Тогава Джими го бе накарал да седне и търпеливо беше изслушал разказа му как е излязъл навън и е видял разбитото лице на Сали и как е стоял на колене до нея, когато устните й са се раздвижили и тя е произнесла последната дума, която щяла да каже някога. „Съжалявам“, прошепнала тя и Ърл, като не знаел какво друго да стори, сложил огромната си ръка на челото й и внимателно вдигнал окървавената коса от очите. Ърл бе доверил на Джими, че нощем виждал лицето на Сали Кливър и ръката му автоматично се вдигала да махне окървавените кичури от очите й. „Всяка нощ — казал бе той, — виждам я всяка нощ точно преди да заспя.“ И Джими му бе отговорил, че случилото се е голямо безобразие и че единственото, което може да стори, за да успокои съвестта си, е да не позволява това никога повече да се случи на друга жена, в или извън заведението, за което е отговорен, стига да е по силите му да го предотврати. На следващия ден Ърл бе започнал работа във „Вдигнатите платна“, въпреки че клиентите бяха малко дори и само за стария Върн Сътклиф, постоянния барман. Не след дълго Върн се спомина и оттогава насетне той остана единственият барман в заведението.

Сега, след като бе размишлявал с часове как да повдигне въпроса, Ърл стигна до определено решение. Прибра последните бутилки бира в хладилника, смачка кашона и се приближи колебливо към мястото, където седеше Джими. Сложи юмруци на бара и поде:

— Нещо не е наред ли, господин Джуъл?

Изтръгнат от дълбокия размисъл, Джими изглеждаше леко стъписан.

— Какво каза?

— Казах, нещо не е наред ли, господин Джуъл?

Джими се усмихна. Навярно през всичките години, откакто го познаваше, Ърл не му бе задавал повече от два-три въпроса, в които да се съдържа дори и далечен намек за нещо лично. И ето че сега стоеше пред него със загрижено изражение, само минути след като бе дал да се разбере, че би заложил живота си за своя работодател. Ако нещата продължаваха в този дух, скоро щяха да търсят църква за венчавката и да се местят в Огункит, Халоуел или в някое друго населено място с повечко флагове в цветовете на дъгата, спуснати от прозорците.

— Благодаря, че попита, Ърл. Всичко е наред. Просто обмислям как да подхвана един проблем. Но когато реша, може би ще те помоля да ми помогнеш.

На Ърл като че ли му олекна. Вече бе стигнал по-близо от всякога до откровеничене за привързаността си към господин Джуъл и не бе много сигурен, че може да понесе още интимности. Затътри се да сложи смачкания кашон на купа за рециклиране и остави Джими на мира. Джими извади изпод вестника няколко фотографии и разгледа още веднъж украсените със скъпоценни камъни печати. Камъните струваха цяло състояние, но заедно със самите артефакти… Джими нямаше представа колко би дал за подобна вещ истинският ценител.

Сега вече знаеше, че Тобаяс и приятелчетата му не контрабандират наркотици, а антични предмети. Чудеше се какво ли още от този род може да притежават. Прекарал бе целия ден в опити да си представи аспектите, да измисли начин, по който да се възползва от онова, което е научил, и същевременно да придобие нова информация. Съжаляваше само, че е намесен Рохас. Рохас се беше изпуснал, че се е опитвал да продаде част от камъните и златото и му бе обещал дял от двайсет на сто за откриването на купувачи, сякаш Джими беше глупак, който може да бъде залъган с трохи. Рохас не можеше да види цялостната картина. Лошото бе, че и Джими не можеше, но за разлика от него, Рохас не беше готов да чака, докато тя се изясни. Завъртя с пръст чинийката и студеното кафе в чашата се набразди леко. Нямаше неотложна нужда от пари, но една допълнителна сума не би му дошла в повече. Рецесията в икономиката и отложеното благоустрояване на крайбрежния булевард означаваха, че част от парите му остават блокирани в постройки, които се обезценяват с всеки изминал ден. Цените щяха да скочат отново, винаги се получаваше така, но Джими не ставаше по-млад. Не искаше това да се случи, когато парите могат да му осигурят само по-голям надгробен камък.

Потръпна. От водата се надигаше неприсъщ за сезона хладен ветрец, а той бе много чувствителен към студа. Носеше сако дори посред лято. Открай време си беше такъв, още от дете. Просто нямаше достатъчно месо върху костите, за да го топли.

— Хей, Ърл — извика, — затвори проклетата врата!

Нямаше отговор. Джими изруга. Прекоси офиса и през склада стигна до вратата към малкия паркинг на бара. Излезе навън. От Ърл нямаше и следа. Извика го отново, обзет от внезапно безпокойство.

Когато стъпи на паркинга, кракът му се подхлъзна. Погледна надолу и видя тъмното разширяващо се петно. Вляво бе камионът на Ърл. Кръвта идваше изпод него. Джими клекна, за да може да надникне отдолу, и срещна безжизнените очи на Ърл. Големият мъж лежеше по корем на отсрещната страна на колата, между вратата откъм пътническата седалка и кофите за боклук до стената — устата отворена, лицето замръзнало в болезнена предсмъртна гримаса.

Джими се надигна и усети как пистолетът го побутна по черепа като колебливо първо докосване на смъртта.

— Вътре! — каза мъжки глас и когато го чу, Джими не можа да скрие своята изненада, но стори каквото му бе наредено. Докато се изправяше, погледна към камиона и зърна за миг маскирана фигура, отразена в прозореца. След това го засипа градушка от удари, задето бе имал дързостта да погледне. Последвалите ритници го подкараха по коридора и спряха едва когато се озова в склада. Джими се довлече до стелажите с напитките, търсейки някаква опора, за да се вдигне на крака. На езика си усещаше вкус на кръв и не виждаше добре с лявото око. Опита се да говори, но онова, което излизаше от устата му, приличаше повече на дрезгав шепот. Все пак беше ясно, че се моли: за достатъчно време да дойде на себе си, за прекратяване на побоя.

За още живот.

Един от ритниците му бе счупил ребро и при всяко движение го усещаше как стърже. Облегна се на стелажите, хриптейки. Вдигна ръка в помирителен жест и каза:

— Уби човек за сто и петдесет долара и няколко пенита. Чуваш ли?

— Не, убих го за много повече от това.

И Джими Джуъл разбра със сигурност, че не ставаше дума за парите в касата. Ставаше дума за Рохас и за печатите и в миг ясно осъзна, че ще умре, когато черното дуло зейна насреща му както бездната, която скоро щеше да го погълне.

Каза си всичко още след първия изстрел, но разпитващият стреля още два пъти — за всеки случай, просто за да е сигурен, че не е скрил нищо.

— Няма повече, няма повече — каза Джими. Кръвта от раните му шуртеше по пода, думите му бяха и молба, и признание, протест срещу причиняването на нова болка и примирение, че за него всичко приключва.

Разпитващият кимна.

— О, боже мой — прошепна Джими, — искрено съжалявам…

Прозвуча последният изстрел. Той не го чу, само почувства милосърдието му.

* * *

Щяха да минат дни, преди тялото му и тялото на Ърл да бъдат открити. Онази нощ падна летен дъжд и отми кръвта на Ърл, тя се стече по наклонената повърхност на паркинга, по дървените стълбове, които крепяха стария кей, и се вля в океана, сол при солта.

Камионът на Ърл беше оставен в търговския център „Мейн“ и след като стоя там два дни, охраната прояви интерес и впоследствие пристигна полицията, защото по това време вече се беше разбрало, че Джими Джуъл е изчезнал някъде. Телефонът му не отговаряше, бирата за „Вдигнатите платна“ не можеше да бъде доставена и пияниците, които се черкуваха там, намираха своята обител затворена.

Откриха го в склада. Двете му стъпала и едното коляно бяха простреляни, след което навярно бе казал всичко, което е знаел, така че екзекуторът бе пратил четвъртия куршум право в сърцето му. Ърл лежеше в раздробените му крака, подобно на вярно куче, пратено да прави компания на господаря си на оня свят. Едва по-късно някой бе забелязал съвпадението на датите: Ърл и Джими бяха убити на 2 юни, точно десет години след като Сали Кливър бе предала Богу дух в задния двор на „Блу Мун“.

Старите хора повдигаха рамене и казваха, че не са изненадани.