Джон Конъли
Шепнещите (41)

38

Ирод седеше в кабинета си, заобиколен от своите книги и своите инструменти. Нямаше никакви огледала, никакви отразяващи повърхности. Пренесъл бе дори компютъра си в друга стая, така че нямаше вероятност да се види отразено лице. Капитана отвличаше вниманието му, неговото желание да види кутията отворена бе така неудържимо, че Ирод се бе видял принуден да го прогони от помещението, където се намираше тя, като покрие всяка отразяваща повърхност. Трябваше му спокойствие, за да работи; опитът да стори това в присъствието на Капитана би го докарал до лудост. Разгадаването на механизмите на ключалките щеше да отнеме време, може би дни. Те трябваше да бъдат отваряни в определена последователност, защото вътре имаше клетки, затворени в други клетки. Това бе кутия загадка с необикновена конструкция: каквито и реликви да бяха скрити в последната клетка, те бяха завързани с жичка и жичката бе прокарана последователно през всички ключалки. Ако ключалките просто бъдеха счупени със сила, това би означавало крехките, както се предполагаше, реликви да се начупят, а фактът, че някой бе положил такива усилия да предпази реликвите, говореше, че е важно те да останат непокътнати.

Кутията бе сложена на бяло платно. Тя вече не вибрираше и всички гласове вътре бяха замлъкнали, сякаш внимаваха да не отвличат вниманието на човека, който можеше да ги освободи. Ирод не се боеше от тях. Капитана му бе казал какво има в кутията и какво е предназначението на връзките, които ги стягат като в окови. Това бяха зверове, но оковани зверове. Щом отвореха кутията, те щяха да излязат от нея, но все още щяха да бъдат вързани. Преди да бъдат освободени, трябваше да разберат, че са креатури на Капитана.

Ирод се готвеше да откърти първия паяк и да открие механизма на ключалката, когато алармената инсталация в къщата се включи, стряскайки го със своята внезапност. Той не спря дори за да прецени ситуацията, блокира ключалките на обезопасената стая и се заключи вътре. После вдигна телефона, натисна червения бутон и моментално бе свързан с охранителната компания, която трябваше да изясни причините за включването на алармената инсталация. Потвърди, че е възможно да има влизане с взлом, и ги уведоми, че се е заключил в обезопасената стая. Отвори вратата на килер, стената на който беше покрита с монитори, всеки от които показваше различна част от къщата, отвътре и отвън, както и цялото имение. Стори му се, че зърна отражението на Капитана върху екраните, и усети острото любопитство, с което се опитваше да зърне кутията, но се направи, че не го забелязва. За момента имаше по-неотложни грижи. Не виждаше никакви признаци за нахлуване отвън и вратите към имението оставаха затворени. Напълно възможно бе да е фалшива тревога, но Ирод не беше склонен да подлага на рискове личната си безопасност или безопасността на своята колекция, особено след като към нея бе добавено такова ценно и рядко попълнение.

След четири минути пред портите спря черен ван без всякакви надписи. Цифровият защитен код, променян всяка седмица като един вид допълнителен охранител, бе набран от пазача на портите и Ирод съответно го потвърди. Портите се отвориха и се затвориха веднага щом ванът влезе в имението. Тон спря пред къщата и от него излязоха четирима въоръжени мъже, двама от които веднага тръгнаха да огледат сградата отстрани и отзад, един насочи оръжието си към градината, докато последният доближи вратата и включи главния интерком.

— Дюрер — каза той.

Както цифровият код, и тази дума, идентифицираща екипа охранители, се променяше всяка седмица.

— Дюрер — повтори Ирод.

Активира дистанционно ключалката на входната врата, отвори и даде достъп на охранителите до къщата. Един от тях, онзи, който бе казал кодовата дума, влезе веднага. Мъжът, който бе наблюдавал градината, тръгна към вратата, но остана отвън, докато основният претърсващ екип не се върна при него и не докладва, че всичко е наред. Едва тогава влезе в къщата, оставяйки ги отвън. Ирод опита да проследи придвижването им от екран на екран, докато изключваха централната алармена инсталация и проверяваха записващия уред за автоматично регистриране и после продължиха да обикалят из къщата. Десет минути след като претърсването беше започнало, интеркомът в кабинета му избръмча.

— В безопасност сте, сър. Изглежда, е било нещо в зона две: прозорецът на трапезарията. Но няма следи от опити за проникване. Може да е някакъв дефект. Ако желаете, сутринта ще изпратим техник.

— Благодаря ви — каза Ирод. — Можете да си тръгвате.

Проследи как екипът от четири души напуска имението. Когато портите се затвориха след тях, разблокира ключалките на вратата и затвори килера, за да не вижда екраните и Капитана. Въпреки че стаята бе добре проветрена и че Ирод често работеше на затворена врата, не обичаше да я държи заключена. Мисълта за затвор или каквото и да било друго принудително ограничаване на свободата го ужасяваше. Струваше му се, че тъкмо заради това бе изпитал такова удоволствие да го причини на онази жена, Сандърс. Беше един вид пренасочване на страховете, но също така и наказание. Предложил бе сделка и на нея, и на Тобаяс: животът им срещу местонахождението на съкровището, ала те бяха проявили алчност и бяха започнали пазарлък, за какъвто той нямаше нито време, нито желание. Втората сделка бе предложена единствено на Тобаяс: той можеше да избира дали да умре бързо или пък бавно, но при всяко положение трябваше да умре. В началото на Тобаяс му беше трудно да го повярва, но накрая Ирод успя да го убеди.

Когато отвори вратата на кабинета, Ирод още бе леко загрижен какво може да е предизвикало включването на алармата. Вниманието му бе съсредоточено върху съседната стая, така че още щом се показа, гласът на Капитана отекна в ушите му като сирена, несвързан изблик на гняв, предупреждение, страх. Преди да успее да реагира, пред него застанаха двама мъже, и двамата въоръжени. Единият миришеше толкова силно на никотин, че присъствието му в стаята сякаш веднага бе замърсило въздуха. Той събори Ирод на пода и опря в гърлото му бръснач.

Ирод прикова поглед в лицето на Колекционера. Зад него бе детективът Паркър. Никой от двамата не проговори, но главата му бе изпълнена с шум.

Писъкът на Капитана.