Джон Конъли
Шепнещите (22)

20

Ейнджъл и Луис бяха отседнали у дома и аз подозирах, че тази нощ и двамата не бяха спали, тъй като знаеха, че всеки момент могат да бъдат предприети някакви действия срещу нас. На другата сутрин прекарах един час с тях, като им повторих още веднъж всичко, което знаех за Джоуел Тобаяс. Той бе основната ни отправна точка и упражнението беше полезно. Фактът, че бе служил във войската, ни беше от помощ, защото това означаваше, че съществува официална документация за голяма част от живота му. Всичко изглеждаше съвсем ясно. Записал се в армията през 1990 г., веднага след като завършил гимназията в Бангор, и получил подготовка като шофьор на камион. Уволнен поради инвалидност в началото на 2007 г. след избухването на самоделно взривно устройство, докато ескортирал медицински материали за зелената зона в Багдад, при което загубил част от левия си прасец и два от пръстите на лявата си ръка. Върнал се в Мейн по-късно същата година и след като преминал успешно писмения изпит, изпита по кормуване и прегледа на очите, взел професионална шофьорска книжка. Получил също така разрешително за превози на опасни товари, което се издава от Управлението по безопасност на транспорта само след специално проучване и картотекиране на пръстовите отпечатъци. Дотук документите му за правоуправление бяха наред.

Открих некролог за майка му в „Бангор Дейли Нюз“ от 19 юли 1998 г. и друг за баща му, който служил във Виетнам, от април 2007 г. Споменаваше се, че синът, Джоуел, също служи в армията и се възстановява от раняване при изпълнение на воинския си дълг. Имаше дори снимка на Тобаяс пред гроба. Той бе в пълна униформа и се подпираше на патерици. Нямаше братя и сестри. Джоуел Тобаяс бе единствено дете.

Изпитах неприятно чувство, вина на човек, който не се е жертвал за страната си, изправен пред друг, който се е жертвал. На пръв поглед изглеждаше, че Тобаяс й бе служил доблестно и бе страдал за нея. А след като завърших гимназия, аз дори не си мислех, че армията е възможно поприще за мен. Но уважавах онези, които го бяха избрали. Чудех се какво бе накарало Тобаяс да се запише във войската. Дали заради семейната история, заради убеждението, че трябва да тръгне по стъпките на баща си? Но пък баща му не беше професионален войник. От некролога ставаше ясно, че е бил мобилизиран. Много мъже се бяха върнали от Виетнам с горещото желание да не допуснат децата им да преживеят онова, което са преживели те. Стигнах до извода, че след като се е записал доброволно, Тобаяс или се е бунтувал срещу своя родител, или е търсил неговото одобрение.

След това отворих файла на Боби Джандро, който бе завършил същата гимназия в Бангор както Тобаяс, въпреки че ги разделяха повече от десет години. По време на последния си срок в Ирак Джандро бил сериозно ранен при престрелка в Газалия. Първият куршум го улучил в горната част на бедрото и докато лежал в калта, бойците от шиитската съпротива, които нападнали конвоя им, продължили да стрелят в краката му, за да накарат другарите му да тръгнат да го спасяват и да дадат повече жертви. По-късно Джандро бил изтеглен на безопасно място, но краката му вече били раздробени. Преценили, че ампутацията е единственото решение.

Знаех всичко това, защото името му се споменаваше в статия за ранените войници от Мейн, които се опитват да се справят с живота извън войската. Споменаваха Деймиън Пачет като войника, спасил живота на Джандро, но ако са искали от него коментар във връзка с това, той явно им е отказал. В статията Джандро признаваше, че има проблеми. Говореше за пристрастяване към предписаните лекарства, което преодолявал с помощта на приятелката си. Ето какво бе написал репортерът: „Джандро е вперил поглед през прозореца на своето жилище в Бангор, ръцете му стискат страничните облегалки на инвалидния стол. «Никога не съм вярвал, че ще стигна дотук — казва той. — Както повечето момчета, и аз знаех, че е възможно това да се случи, но все ми се струваше, че някой друг ще пострада, не аз. Опитвам се да открия нещо положително във всичко това, но няма такова или аз не го виждам. Просто е отвратително.» Приятелката му, Мел Нелсън, поглажда нежно косата му. В очите й напират сълзи, но очите на Джандро са сухи. Сякаш още е в шок или пък не са му останали повече сълзи.“

— Лош късмет — каза Ейнджъл.

Луис, който също четеше от екрана, остана безмълвен.

Не успях да намеря адрес на Боби Джандро в Бангор, но в статията се споменаваше, че Мел Нелсън работи като офис мениджър в дървопреработвателната компания на баща си във Вийзи. Когато й позвъних, тя бе зад бюрото си и проведохме дълъг разговор. Понякога хората просто чакат да им се обади подходящият човек. Оказа се, че тя вече не е „приятелката на Боби“ и никак не е доволна от този факт. Мел Сандърс държеше на него, обичаше го, но той я беше изгонил и тя не разбираше защо. Когато затворих, вече имах адреса и телефона на Боби и бях изпълнен с възхищение към нея.

Докато закусвахме, се обади Кари Сандърс. Няма да е вярно, ако кажа, че изглеждаше ентусиазирана от перспективата да се срещне с мен, но вече се бях научил да не приемам лично подобни реакции. Казах й, че работя за Бенет Пачет, бащата на Деймиън, и преди да затвори телефона, тя потвърди срещата ни по обяд в нейния кабинет в Медицински център за ветерани от войската „Тогус“ в Огъста. Луис и Ейнджъл се движеха плътно след мен чак до Огъста. Интересуваше ме какво може да изникне, докато пътувам на север, но те не откриха никакви признаци на преследване.