Джон Конъли
Шепнещите (10)

9

Събудих се неотпочинал и с болка дълбоко в гърлото, в носа и дробовете. Дясната ми ръка не искаше да спре да трепери и горещата вода се разплиска по ризата ми, когато опитах да си направя чаша кафе. Накрая се оказа, че напразно съм си правил труда, кафето и без това миришеше на мръсна вода. Седнах на стол и вперих поглед в мочурищата; гневът от предишната нощ ме беше напуснал, за да бъде сменен от апатия, която не беше достатъчно дълбока, за да разсее страха. Не исках да мисля за Бенет Пачет и неговия мъртъв син, нито за Джоуел Тобаяс и варели, пълни с връхлитащ те мрак. Преживявал бях и преди посттравматичен шок, но никога чак такъв. В добавка към болката и страха изпитвах и срам, задето бях назовал Бенет Пачет. Всички ние искаме да вярваме, че за да предпазим друг човек и за да спасим малка част от себе си, сме способни да издържим на мъчения, ала това не е вярно. Всеки се пречупва след време и аз бих казал абсолютно всичко, което искат от мен, за да не позволя да ме удавят в онази застояла вода. Бих признал престъпления, които не съм извършил, и бих обещал да извърша престъпления, несъвместими с природата ми. Бих могъл да предам дори собственото си дете и мисълта за това ме накара да се свия в себе си като какавида. Онези в „Блу Мун“ ме бяха лишили от мъжественост.

След време се обадих на Бенет Пачет. Преди да успея да кажа нещо, той ми съобщи, че този ден Карън Емъри не е дошла на работа и не е вдигнала телефона, когато я е потърсил вкъщи. Каза, че се тревожи за нея, но аз го прекъснах. Запознах го със случилото се от предишната нощ и му признах какво бях сторил. Това като че ли не му направи особено впечатление, дори не го изненада.

— Военни ли бяха? — попита.

— Бивши военни, струва ми се, и знаеха за Деймиън. По тази причина искам да вярвам, че няма да ти създават неприятности, стига да се върнеш към скръбта по сина си и престанеш да вдигаш шум.

— Ти така ли би постъпил, господин Паркър? Това ли искаш от мен? Ще се оттеглиш ли от всичко това?

— Не знам. В момента имам нужда от малко време.

— За какво? — Обаче звучеше отчаяно, сякаш нито един от отговорите, които бях в състояние да му дам, не би го задоволил.

— За да намеря отново гнева си — отвърнах аз и може би някак успях да улуча единствения подходящ отговор.

— Когато го сториш, аз ще съм тук — каза той и затвори.

Не зная колко време седях на онзи стол, но по някое време си наложих да стана на крака. Трябваше да направя нещо, иначе щях да потъна със същата неизбежност, както ако мъжете в „Блу Мун“ ме бяха оставили да падна надолу с главата на дъното на онзи варел със застояла вода.

Взех телефона и се обадих в Ню Йорк. Време бе да потърся по-сериозна помощ. След това взех душ и се заставих да изложа лицето си на падащата вода.

* * *

Джаки Гарнър се свърза с мен час по-късно.

— Изглежда, че Тобаяс се изнася — каза той. — Стегнал си е пътната чанта и сега е при камиона, прави му последна проверка.

Звучеше логично. Те сигурно мислеха, че са ме сплашили достатъчно и вече могат спокойно да пристъпят към онова, което са запланирали. Почти бяха познали.

— Остани по следите му колкото можеш по-дълго — казах. — Той ще прави курс до Канада. Имаш ли паспорт?

— Вкъщи е. Ще се обадя на мама. Тя ще ми го донесе. Дори ако Тобаяс потегли, мога да го следя, докато тя ме настигне. Мама кара като дявол.

Вярвах му.

— Ти добре ли си? — попита Джаки. — Звучиш като болен.

Разказах му в общи линии какво се бе случило предишната нощ и го предупредих да се движи на разстояние от Тобаяс.

— Когато разбереш по кой маршрут ще се движи, можеш да го изпревариш и да го чакаш оттатък границата. При първия знак за някакви неприятности веднага го зарежи. Тези типове не се шегуват.

— Значи не се отказваш от случая?

— Мисля, че не. Всъщност ще си имаш компания.

— От Ню Йорк ли? — попита Джаки и не му се удаде напълно да скрие надеждата в гласа си.

— От Ню Йорк.

— Леле, чакай само да кажа на братята Фулси — каза той, развълнуван като дете на Коледа. — Ще паднат!

* * *

Почуках три пъти, като изчаквах минута-две преди всяко почукване, преди Карън Емъри да отвори. Тя беше по халат и пантофи, косата й беше невчесана и видът й издаваше, че не бе спала добре. Знаех как се чувства. Освен това беше плакала.

— Да? — каза Карън. — Какво…

Млъкна и ми хвърли бърз поглед.

— Вие сте онзи, нали? Онзи, който бе в ресторанта.

— Да. Името ми е Чарли Паркър. Аз съм частен детектив.

— Изчезвайте.

Тя затръшна вратата и кракът ми не беше там да я спре. Да пъхаш крак в чужда врата е добър начин да бъдеш осакатен или пръстите ти да бъдат счупени. Освен това бе нахлуване в чужда собственост, а репутацията ми пред ченгетата и без това не беше блестяща. Опитвах да не се маскаря повече.

Почуках отново и продължих да чукам, докато Карън не се появи отново на вратата.

— Ако не ме оставите на мира, ще повикам полиция. Предупреждавам ви.

— Не мисля, че ще извикате ченгетата, госпожице Емъри. Това не би се харесало на приятеля ви.

Беше удар под кръста, но както повечето удари под кръста попадна на място. Тя прехапа устни.

— Моля ви, просто си вървете.

— Бих искал да поговоря с вас. Повярвайте, аз рискувам повече, отколкото вие. Няма да ви създавам никакви неприятности. Моля ви само за няколко минути от вашето време и после си тръгвам.

Тя хвърли поглед покрай мен, за да се увери, че на улицата няма никого, после отстъпи встрани, за да ме пусне да вляза. През вратата се влизаше направо в жилището, отпред беше кухнята, а вдясно имаше стълбище и нещо, което приличаше на вход за мазе. Тя затвори входната врата след мен и застана със скръстени ръце в очакване да заговоря.

— Може ли да седнем? — попитах.

Карън сякаш се готвеше да откаже, после омекна и ме заведе в кухнята. Помещението беше светло и ведро, декорирано в бели и жълти тонове. Миришеше на прясна боя.

Седнах до масата.

— Имате хубава къща — казах.

Тя кимна.

— Къщата е на Джоуел. Свършил е цялата работа сам. — Облегна се на умивалника, не седна, за да запази възможно най-голяма дистанция между нас. — Казвате, че сте частен детектив? Май трябваше да поискам някакви документи за самоличност, преди да ви пусна да влезете.

— Обикновено е добра идея — отвърнах. Отворих портфейла си и й показах разрешителното си. Тя го погледна бегло, без да го докосва.

— Познавах малко майка ви. Учехме в една и съща гимназия.

— О, мама сега живее в Уесли.

— Много хубаво — казах, тъй като не можах да измисля нищо по-подходящо.

— Не съвсем. Новият й съпруг е голям идиот. — Тя порови в джобовете на халата си и извади запалка и пакет цигари. Запали една и върна пакета и запалката в джоба. Не ми предложи. Аз не пуша, но винаги е учтиво да се попита.

— Джоуел казва, че ви е наел Бенет Пачет.

Нямаше как да го отрека, обаче ако не друго, вече знаех, че мъжете в „Блу Мун“ са говорили след това с Тобаяс и той на свой ред е говорил с приятелката си.

— Така е.

Тя завъртя разгневено очи.

— Намеренията му бяха добри. Тревожеше се за вас.

— Джоуел мисли, че не бива повече да работя там. Казва, че трябва да напусна и да си намеря друга работа. Скарахме се заради това.

Тя ме погледна сърдито, явно искаше да покаже, че вината е моя.

— А вие какво мислите?

— Обичам го и обичам тази къща. Ако се стигне дотам, сигурно ще се намерят и други работни места, но предпочитам да си остана при господин Пачет. — Очите й се навлажниха. От дясното й око се търкулна сълза и тя побърза да я изтрие.

Целият този случай беше голяма каша. Случваше се понякога. Дори не бях много наясно защо съм дошъл, освен за да се уверя, че Джоуел Тобаяс не е сторил с Карън Емъри същото, каквото навремето Клифи Андреас със Сали Кливър.

— Джоуел удрял ли ви е, малтретирал ли ви е по някакъв начин, госпожице Емъри?

Последва дълга пауза.

— Не, не както мислите вие и господин Пачет. Преди седмица се скарахме и нещата излязоха от контрол, това е.

Наблюдавах я внимателно. Не останах с впечатлението, че за пръв път яде бой от гадже. От начина, по който говореше, можеше да се съди, че приема шамарите като риск на професията, обратната страна на връзките с определен тип мъже. Ако това се случваше достатъчно често, жената можеше да започне да мисли, че вината е нейна, че нещо у нея, някакъв недостатък в психиката кара мъжете да реагират по определен начин. Ако Карън Емъри още не мислеше така, беше на път да започне.

— За пръв път ли ви удря?

Тя кимна.

— Беше — как му казваха? — „нехарактерно“ за него. Джоуел е добър човек. — Тя се позапъна на последните три думи, сякаш се мъчеше да убеди не само мен, но и себе си. — Просто в момента е под голямо напрежение.

— Наистина ли? И защо така?

Карън повдигна рамене и отклони поглед.

— Трудно е да работиш за себе си.

— Джоуел говори ли с вас за своята работа?

Тя замълча.

— Заради това ли се карахте?

Отново никакъв отговор.

— Страх ли ви е от него?

Карън облиза устни.

— Не. — Този път излъга.

— А приятелите му, другарите му от войската? Какво ще кажете за тях?

Тя смачка изпушената наполовина цигара в пепелника и каза:

— Време е да си тръгвате. Можете да кажете на господин Пачет, че съм добре. Ще му дам оставката си тази седмица.

— Карън, не сте сама в това. Ако имате нужда от помощ, мога да ви свържа с когото трябва. Хората са дискретни и ще ви посъветват какво можете да направите, за да се предпазите. Няма да е необходимо дори да споменавате името на Джоуел.

Но още докато говорех, бях наясно, че от думите ми няма да има полза. Карън Емъри бе свързала съдбата си с Джоуел Тобаяс. Ако го напуснеше, щеше да е принудена да се върне в общежитията на Бенет Пачет, след време щеше да се появи друг мъж, който може би щеше да е по-лош от Тобаяс, и тя щеше да тръгне с него просто за да избяга. Почаках малко, но бе очевидно, че няма да измъкна от нея нищо повече. Тя ми посочи вратата и ме последва по коридора. Когато отвори и минах край нея, за да изляза отвън на площадката, заговори отново:

— Какво ще направи Джоуел, ако разбере, че сте идвали? — Тонът й бе като на пакостливо дете, но това бе само перчене. Очите й блестяха от сълзи, готови да рукнат.

— Не знам — отвърнах, — но мисля, че приятелите му може да ме убият. Какво правят те, Карън? Защо се боят толкова някой да не разбере?

Тя преглътна мъчително и лицето й се сгърчи.

— Защото умират. Всички те умират.

И вратата се хлопна пред лицето ми.

* * *

Когато надникнах през стъклената врата, във „Вдигнатите платна“ все още нямаше клиенти и Джим и Джуъл седеше на същия стол до бара, но сега пред него бяха пръснати документи и той проверяваше цифри на настолния калкулатор. Светлината в помещението се променяше непрекъснато. Слънчевите лъчи разкъсваха мрака само за да бъдат погълнати отново от движението на облаците, като пасажи сребристи рибки, изчезващи в здрача на океана. При все че барът трябваше вече да е отворен, Джими не бе позволил на Ърл да отключи вратата. „Вдигнатите платна“ бе наследил някои от порядките в „Блу Мун“: можеше да бъде отворен по пладне или в пет часа следобед, но можеше и да не бъде отворен. Редовните посетители знаеха, че е излишно да тропат на вратата и да искат да бъдат пуснати вътре. Щяха да влязат, след като Джими и Ърл приключат, а настаняха ли се веднъж вътре, никой нямаше да ги безпокои повече, освен ако не паднат на пода и не започнат да цапат.

Но аз не бях от редовните посетители, така че почуках. Джими вдигна глава и ме гледа известно време, докато размишляваше дали не може да се избави от мен, като ме прати по дяволите, после махна на Ърл да ме пусне вътре. Ърл изпълни нареждането и се върна към зареждането на хладилниците, което не бе кой знае каква философия, като се има предвид, че барът не държеше на склад нищо, което да има шанс да мине за екзотично. Все пак човек можеше да си поръча бира „Милър Хайлайф“, а пък другата бира, „Пи Ар Би“, се пиеше без добавка от твърд алкохол.

Седнах до бара, а Ърл отиде да вземе нова кана кафе за Джими. Ако всеки ден пиех по толкова кафе, колкото пиеше Джими, нямаше да мога да напиша името си, без ръката ми да трепери. Но на Джими като че ли му нямаше нищо. Може би разполагаше с огромни резервоари спокойствие, от които да се зарежда.

— Знаеш ли, имам чувството, че си тръгна оттук само преди минути — каза той. — Или времето минава по-бързо, отколкото би трябвало, или просто не ми оставяш достатъчно време, за да ми домъчнее за теб.

— Тобаяс отново е на път, както се пее в песента — отговорих.

Джими не откъсваше очи от своите документи, събираше цифри и отбелязваше нещо встрани.

— Защо го намираш за престъпно? За държавата ли работиш вече?

— Не, предпочитам частната пенсия. Колкото до това защо го намирам престъпно, миналата нощ завързах нови приятелства.

— Така ли? Сигурно си много доволен. Имам чувството, че ще ти трябват всички приятели, които можеш да събереш.

— Тези правиха опити да ме удавят, докато не им казах всичко, което искаха да знаят. Мога да мина и без приятели като тях.

Химикалката на Джими спря да се движи.

— И какво искаха да знаят?

— Интересуваха се защо разпитвам за Джоуел Тобаяс.

— И какво им каза?

— Истината.

— Не ти ли мина през ума да излъжеш?

— Твърде зает бях да се мъча да оцелея, за да измисля нещо.

— Значи вече си предупреден веднъж, и то не особено учтиво, а продължаваш да задаваш въпроси?

— Работата е там, че не бяха учтиви.

— Учтиви. Ти какво си, дукеса ли?

— Освен това не е без значение и къде ме закараха, за да ми задават въпросите си.

— И къде те закараха?

— В „Блу Мун“ или онова, което е останало от „Блу Мун“.

Джими бутна калкулатора настрани.

— Знаех си, че ще ми донесеш неприятности. Разбрах го още щом влезе тук първия път.

— Мисля, че и ти може да си помогнал, като си се набил в очите на Тобаяс оттатък в „Дюи“, но да, свързали са ме с теб — или обратното. Това, че са ме закарали в „Блу Мун“, е било начин да предупредят и двама ни, в случай че не си схванал деловата страна на посланието.

Ърл се бе върнал и в момента стоеше и ни наблюдаваше. Не изглеждаше възхитен от връщането към темата „Блу Мун“, но при Ърл винаги е било трудно да се отгатне какво усеща. Лицето му беше като лоша татуировка Междувременно Джими отиде за малко някъде. Когато се върна, изглеждаше стар и уморен.

— Може би трябваше да изляза от този бизнес — каза.

Не знаех дали говореше за бара или за контрабандата, или дори за самия живот. Все някога щеше да излезе и от трите, ако това бе някаква утеха, но аз не споделих с него тази мисъл. Просто го оставих да говори.

— Разбираш ли, имам вложени пари в този кей. Мислех си, че когато тръгнат реконструкциите, ще започнат да се изплащат, но сега ми се струва, че единствените пари, които ще видя от него, ще са застраховките, когато се срути в залива Каско. Жалко, че тази дупка навярно ще ме вземе със себе си и няма да мога да им се порадвам.

Джими погали плота пред себе си нежно, с любов, както мъж гали любимо, макар и вироглаво старо куче.

— Винаги съм се мислил за търговец джентълмен — продължи той. — Да прехвърляш стоки през границата, като опитваш да отмъкнеш някоя и друга пара от Чичо Сам, беше като игра. Понякога страдаха хора, но аз правех всичко по силите си да не се случва твърде често. Влязох в бизнеса с дрогата малко неохотно, ако разбираш какво искам да кажа, и намирах начини да успокоявам съвестта си. Но ако трябва да бъда честен, рядко мисля за това и то не ме тревожи особено. Същото е и с прехвърлянето на хора, все едно дали са китайци, които искат да работят в кухнята на някой бостънски ресторант, или курви от Източна Европа. Аз съм просто посредник. — Обърна се да види каква е реакцията ми. — Предполагам, мислиш, че съм лицемер или че просто заблуждавам сам себе си за тези неща.

— Ти си знаеш какъв си — отвърнах. — Не съм дошъл да ти давам опрощение. Искам само информация.

— С други думи, да говоря по същество.

— Да.

Ърл внезапно се съживи и доля на Джими прясно кафе, разбрал инстинктивно, че шефът му се нуждае от смазване на механизма. Намери втора чаша и я постави пред мен. Аз сложих ръка върху нея, за да покажа, че не искам, и за момент ми се стори, че Ърл се изкушава да излее горещото кафе върху пръстите ми. Само за да ми покаже, че изобщо не го е грижа какво искам или не искам. Накрая се задоволи да ми обърне гръб и да се оттегли в далечния край на бара, където извади книга изпод тезгяха и започна да чете или да се прави, че чете. Книгата беше от издателство „Пенгуин“, с меки корици, от старата поредица класика с черни обложки — сигурен бях, макар да не виждах заглавието. Иска ми се да можех да кажа, че не съм изненадан, ала бях. Ърл не ми приличаше на човек, който се самообразова.

Джими проследи погледа ми и каза:

— Остарявам. Всички остаряваме. Беше време, когато Ърл не би пипнал книга, освен ако не е телефонен справочник, и внимаваше да не насинява физиономиите на хората, но годините май са ни поразмекнали — предполагам, и в добрия, и в лошия смисъл. Преди Ърл не би отстъпил толкова лесно и пред човек като Джоуел Тобаяс, но този тип се справи с него, без да му мигне окото. Ако искаше, можеше да го нарани тежко. Виждаше се, че е напълно способен.

— Но не е искал.

— Не. Всъщност искаше само да го оставим на мира, но ти може би ще възразиш, че неговите потребности не са от значение. Искам да знам с какво се занимава. Важно е за бизнеса ми и е жизненоважно за запазването на съществуващото равновесие. Мексиканците, колумбийците, доминиканците, руснаците, ченгетата, аз, както и всеки друг, който се интересува от прехвърлянето на стоки през границата, всички ние живеем в равновесно състояние. То е много крехко и ако някой, който не разбира правилата, започне да си играе с него, всичко ще рухне и ще ни създаде огромни проблеми. Не успях да разбера каква е позицията на Тобаяс и това, че не съм в течение, ме изнервя. Така че…

— Така че?

— Така че можех да алармирам митниците, но когато човек си има работа с органите на реда и закона, никога не задава въпроси, на които не знае предварително отговора. Ако за мен е удобно да им предам Тобаяс, ще го сторя, но само ако знам какво пренася през границата. Вече потърсих нужните ми услуги. Всеки път, когато Джоуел Тобаяс получава поръчка, копие от съответните документи идва при мен. Напоследък той е работил доста активно в Нова Англия и всичко изглежда законно. Тази седмица е имал поръчка за превозване на храна за животни от Канада, а това означава прекосяване на границата.

— И си пратил свои хора да го следят.

Джими се усмихна.

— Да кажем, че просто съм убедил някои приятели да не изпускат Джоуел Тобаяс от поглед.

И това бе всичко, което успях да изкопча от Джими Джуъл. Той запази за себе си имената на компанията в Квебек, която щеше да достави храните, и на онази в Мейн, която ги бе поръчала, но имах чувството, че тези имена представляваха почти цялата информация на Джими за Джоуел Тобаяс. И той бе в неведение като мен.

Върнах се при колата. Отново усетих дъха на мазна вода в носа и по дрехите си. Разбрах, че идва от мустанга, който се беше просмукал с вонята на „Блу Мун“. Но не беше изключено и да си въобразявах и това също да е реакция на случилото се.

Отидох до „Блу Мун“. Рано или късно винаги се озовавах там. В средата на помещението, под онова, което бе останало от овъгления покрив, имаше бидон от олио. Над тъмната вода вътре бръмчаха насекоми. Организмът ми веднага реагира на спомените, събудени от миризмата на това място, изпитах желание да избягам и започнах да дишам учестено. Вместо това извадих от джоба малкото си фенерче и претърсих развалините, но хората, които ме бяха докарали тук, не бяха оставили никакви следи от присъствието си.

Отвън се обадих на Бенет Пачет и го помолих да състави списък с имената на онези, които бяха служили заедно със сина му в Ирак и които сега бяха тук, особено онези, които бяха присъствали на погребението му. Той обеща да го направи веднага.

— Предполагам, че си си възвърнал гнева? — каза той.

— Изглежда, съм имал неподозирани запаси — отвърнах аз и затворих.

На психическа основа или не, мустангът продължаваше да смърди. Закарах го в една автомивка в южен Портланд, „Филс Уан-Стоп“, където обикновено вършеха добра работа, миеха на ръка, вместо да използват маркуч, тъй като маркучът намира всеки дефект в уплътнението и навлажнява толкова тапицерията, че прозорците се изпотяват. Там почистиха мустанга отвътре и отвън, докато аз си пиех лимонадата, изстъргаха дори мръсотията зад калниците.

И така откриха устройството.

* * *

Фил Дюкас приличаше по възможно най-приятния начин на съдържател на автомивка и автосервиз. Според мен той не притежаваше нито една дреха, на която да няма мазно петно, по обед брадата му вече бе набола след сутрешното бръснене и ръцете му изглеждаха мръсни дори когато бяха чисти. От хамбургерите си беше докарал няколко наднормени килограма и в очите му се четеше умората и досадата на човек, който винаги ще знае повече за проблемите на един двигател от следващия майстор и който може да поправи всичко по-бързо от всеки друг, стига да има време, с каквото не разполагаше. Той взе ръчна работна лампа, за да ми покаже предмет, дълъг около трийсет сантиметра, увит с черна изолационна лента и прикрепен с два магнита към вътрешната страна на калника.

— Ернесто мисли, че това нещо може да е бомба — каза Фил.

Говореше за дребния мексиканец, който се бе занимавал с колата, когато беше открито устройството. В момента Ернесто стоеше на известно разстояние от автомивката заедно с повечето други работници, въпреки че засега още никой не се беше обадил в полицията.

— Ти какво мислиш?

Фил повдигна рамене.

— Възможно е.

— Тогава защо стоим тук, заврели носове в него?

— Защото вероятно не е.

— Това „вероятно“ е много успокояващо.

— Защо, мислиш, че е бомба ли?

Погледнах устройството по-внимателно.

— Ако се съди по вида му, изглежда, че се състои главно от електронни компоненти. Не виждам нищо, което да прилича на експлозив.

— Искаш ли да знаеш какво мисля аз? Следят те. Това е бръмбар.

Имаше логика. Възможно бе да са го лепнали на колата ми, докато са ме разпитвали в „Блу Мун“.

— Голямо е — казах. — Не може да се нарече незабележимо.

— Достатъчно незабележимо е, за да не бъде намерено, освен ако някой не започне да го търси. Ако искаш да си сигурен, мога да завъртя един телефон.

— На кого?

— На едно момче, което познавам. То е гений.

— Дискретно ли е?

— Имаш ли портфейл?

— Да.

— Тогава е дискретно.

След двайсет минути млад мъж с яркожълти коси на плашило и проскубана брада, облечен в тениска на „Ръстик Овъртонс“, пристигна на червен състезателен мотоциклет „Ямаха“.

— Седемдесет и седем — каза Фил. Сияеше като горд родител на дипломирането на сина си. — XS650. Цялостен ремонт. Повечето направих сам. Момчето помогна малко, но на мен ми излезе душата заради този мотор.

Името на момчето беше Майк. Той бе педантично учтив и упорито ме наричаше „сър“, което ме караше да се чувствам, сякаш бях представител на асоциацията на пенсионерите.

— Леле, страхотно! — възкликна той, щом зърна съоръжението, поставено на колата ми. Отстрани го внимателно и го сложи на работната маса наблизо. Като използваше само върховете на пръстите, проследи очертанията на всеки един елемент под лентата. След това направи малки разрези с помощта на бръснач, за да погледне какво има отдолу. Когато приключи, кимна одобрително.

— Е? — не се стърпях аз.

— Това е проследяващо устройство. Доста сложно е, макар че може и да не изглежда така с цялата тази лента, омотана около него. Бих казал, че част от това оборудване е военно. Възможно е службите нещо да не ви харесват.

Погледна ме с надежда, но аз не се хванах.

— Така или иначе, онзи, който го е сложил там, явно не е разполагал с много време. Ако бе имал време, щеше да използва нещо по-дребно, което да се скрива по-лесно, да се захранва от акумулатора на колата и да не му трябват собствени батерии. За това са нужни обаче петнайсет-двайсет минути спокойна работа.

Посочи с отвертката издутина в центъра на устройството.

— Това е GPS приемник, също като онези, които се използват в постоянната сателитна навигация. Засича точното местонахождение на колата, така че то може да бъде видяно на компютър. Тук имаме осем дванайсетволтови батерии, които осигуряват захранването и трябва да бъдат сменяни редовно. Следователно, ако това е част от някакво дългосрочно проследяване, може да се очаква, че когато им се отвори възможност, онези ще се върнат, за да го заменят с по-малко, което ще свържат с акумулатора на колата. Но може спокойно да разчитат и на това сладурче, то ще продължава да върши чудесна работа, магнитите няма да влияят на отчитаното местоположение и когато си свърши работата, ще е лесно да бъде махнато.

— Онзи, който го е сложил, ще разбере ли, че е свалено?

— Не мисля. Нарочно не го преместих далеч от колата и не вярвам устройството да е толкова чувствително.

Облегнах се на масата и изругах. Трябваше да съм по-внимателен. Бях държал под око огледалата на колата си, докато отивах при Карън Емъри и при Джими Джуъл, и за всеки случай бях минал по обиколни маршрути със задънени улици и обратни завои, но не бях забелязал нищо, което да показва, че ме следят. Сега разбирах защо. На всичкото отгоре мъжът, който ме беше разпитвал в „Блу Мун“, вече знаеше, че съм ходил да се видя с Карън и Джими, тоест беше наясно, че предупрежденията им да се оттегля не са били чути.

— Искате ли да го върна там, където сте го намерили? — попита Майк.

— Сериозно ли говориш? — възкликна Фил. — Може би трябва да го залепи на гърдите си, за да могат да го следят и в дома му?

— О, не мисля, че искате това, сър — каза Майк. — Сарказмът, изглежда, не го засегна, което ме накара да го харесам още повече.

Погледнах навън към площадката за паркиране. Пристигна голям камион и примигна с фаровете за помощ. Сетих се за Джоуел Тобаяс. Питах се къде ли е сега и какво ли прекарва през границата. Регистрационните номера на камиона бяха от Джърси. Фил проследи погледа ми и каза:

— Ей, не познавам този шофьор. Той не ме интересува.

Вместо да пратя проследяващото устройство в Джърси, накрая казах на Майк да го върне на мястото, където беше намерено. Той изглеждаше доволен, че бях успял да догоня неговите мисловни процеси: това, че знаех за присъствието на устройството, можеше да послужи като оръжие срещу онзи, който го бе сложил там, ако се представеше подходяща възможност.

Платих щедро на Майк за времето му и той ми даде номера на мобилния си телефон, в случай че помощта му някога ми потрябва отново.

— Добро момче — казах, докато с Фил наблюдавахме как потегля. — Също и умно.

— Синът на сестра ми — поясни Фил.

— Не те нарече „чичо Фил“.

— Казах ти, че е дискретен.

Дадох бакшиш и на Ернесто. Той ми благодари, но явно очакваше, че преживяният шок заслужава по-голяма компенсация. Тъй като всъщност не беше хвръкнал във въздуха, не обърнах внимание на страдалческото му изражение.

— Имаш ли някаква представа кой е лепнал това нещо на колата ти? — попита Фил.

— Имам.

— Мислиш ли, че ще те нападнат?

— Възможно е.

— Имаш ли помощници?

— Пътуват насам.

— Ако бях на твое място и някой бе сложил военно наблюдателно устройство на колата ми, щях да потърся от онези помощници с пищовите. Твоите такива ли са?

— Не — отвърнах аз. — Моите са от онези с многото пищови.