Джон Конъли
Шепнещите (16)

14

Помещението бе почти напълно кръгло, сякаш се намираше в кула, и стените му бяха покрити с книги от пода чак до тавана. Диаметърът му бе някъде към дванайсет-тринайсет метра, доминиращата мебел вътре бе старо банкерско бюро, осветявано от лампа със зелен абажур. Наблизо имаше и друго, по-модерно осветително тяло от неръждаема стомана с чупеща се стойка, което можеше да бъде насочено в една точка, а до него — лупа и различни инструменти: миниатюрни ножчета, шублер, шила и четки. Имаше струпани един върху друг справочници, страниците им отбелязани с парчета от цветни панделки. От препълнени папки се изсипваха снимки и рисунки. Самият под бе лабиринт от купчини книги и вестници, които изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се сринат, но не се сриваха, лабиринт от тайнствени знания, верният път през който бе известен само на едного.

Книжните лавици, някои от които като че ли бяха провиснали леко в средата под тежестта на томовете, бяха използвани и за друго. Пред книгите, някои с кожени подвързии, други нови, имаше статуетки, древни и надупчени, парчета от глинени съдове, повечето етруски, но, за учудване, нито един здрав; инструменти от желязната ера, украшения от бронзовата ера; и пръснати сред другите антики десетки египетски скарабеи.

В стаята не можеше да бъде открита дори следа от прах, нямаше прозорци, които да гледат към старото масачузетско село по-долу. Единствената светлина идваше от лампите, стените поглъщаха всеки шум. Въпреки присъствието на някои технически новости, между които и малък лаптоп, разположен дискретно на странична масичка, помещението създаваше усещане за безвремие, усещане, че ако отвориш единствената дъбова врата, извеждаща от кабинета, ще попаднеш сред мрак и звезди над и под себе си, сякаш помещението виси в космоса.

Зад голямото бюро седеше Ирод с парче от глинена плочка пред себе си. Към едното му око бе притисната бижутерска лупа, с помощта на която разглеждаше клиновиден символ, издълбан в плочката. Клиновидното писмо, създадено и използвано най-напред от шумерите, скоро било усвоено и от съседните племена и по-специално от акадците, които живеели северно от шумерите и говорели език от групата на семитските. През двайсет и четвърти век пр.Хр., когато Акадското царство било във възход, шумерският език започнал да отстъпва пред акадския и след време се превърнал в мъртъв език, използван само за литературни цели, докато акадският продължавал да процъфтява в продължение на още две хилядолетия и постепенно станал официален език на Вавилон и Асирия.

Наред със следите, които времето бе оставило върху плочката, втората трудност, с която се сблъскваше Ирод в опитите си да разчете точния смисъл на изследваната от него логограма, се съдържаше в разликата между шумерския и акадския език. Шумерският е аглутиниращ език, което означава, че непроменящи се фонетично думи и частици се обединяват, за да образуват фрази. Акадският пък е флексивен, тоест основният смисъл, съдържащ се в корена на думата, може да се променя посредством добавяне на гласни, наставки или представки, като по този начин се образуват нови думи с различно, макар и сходно значение. Следователно, когато биват използвани в акадския език, шумерските логографски знаци нямат точно същия смисъл, а един и същ знак може, в зависимост от контекста, да означава различни думи — лингвистична особеност, известна като поливалентност. За да избегнат объркването, акадците възпроизвеждали точните окончания, като използвали определени знаци заради фонетичните им акценти, а не заради смисъла им. Акадският е наследил от шумерския и хомофонията — възможността различни знаци да се четат като един и същ звук. В съчетание с писменост, в която има между седемстотин и осемстотин знака, това ще рече, че акадският език е бил невероятно сложен за превеждане. Ясно бе, че в плочката се споменава бог от долния свят, ала кой бог?

Ирод обичаше подобни предизвикателства. Той бе необикновен човек. Дължеше знанията си главно на самообразоване и въображението му бе запленено от древността още от детските му години, с предпочитание към мъртвите цивилизации и почти напълно забравените езици. Дълги години се бе занимавал с всичко това съвсем спорадично като надарен аматьор, докато смъртта не го бе променила.

Неговата смърт.

Компютърът избибипка тихо от дясната му страна. Ирод не обичаше да държи лаптопа на работното си бюро, струваше му се нередно да смесва така старото и модерното, въпреки че компютърът правеше някои от задачите му неизмеримо по-леки. Все още обичаше да работи с молив и хартия, с книги и ръкописи. Всичко, което му бе нужно да знае, се съдържаше в многобройните томове в тази стая или пък бе складирано някъде в неговото съзнание, за което библиотеката даваше физическа представа.

При нормални обстоятелства Ирод никога не би зарязал подобна деликатна задача, за да отговори на някакъв имейл, но системата му бе настроена така, че да го алармира за съобщения от определени хора, защото достъпът до Ирод бе внимателно регулиран. Съобщението, което бе пристигнало току-що, идваше от много доверен негов източник и бе изпратено до кутията за писма от първостепенна важност. Ирод махна лупата от окото си и леко почука пластмасата с върха на пръста си, като играч, принуден да се откъсне от шахматната дъска в решителен момент, който сякаш иска да каже: „Още не сме свършили тук. Накрая ще се предадеш.“ Стана и се запромъква внимателно между кулите от книги и ръкописи, докато не стигна до компютъра.

Отвори имейла и пред очите му се показаха поредица снимки на цилиндричен печат със скъпоценни камъни, инкрустирани на капачетата, правени с фотообектив с висока разделителна способност. Печатът бе сложен върху парче черен филц и после преместван леко за всеки кадър, така че се виждаше от всички страни. Отделните детайли — скъпоценните камъни, съвършено изпълнената гравюра на цар, възкачен на трон — бяха фотографирани в близък план.

Ирод почувства как сърцето му се разтуптя. Приближи се до екрана и примигна пред онова, което видя, после принтира всичките снимки и ги занесе на бюрото, където ги разгледа отново под лупа. Щом приключи, се обади по телефона. Жената отговори почти на мига, както и бе очаквал, гласът й бе дрезгав, подходящ инструмент за съсухрена стара вещица като нея. Ала тя бе в бизнеса с антиките от дълги години и никога досега не го бе подвеждала. Освен това си приличаха по характер, макар че нейната злоба бе само далечно ехо от онова, на което беше способен Ирод.

— Откъде го взе? — попита той.

— Не съм го взела. Донесоха ми го и ме помолиха да дам мнение за цената му.

— Кой го донесе?

— Един мексиканец. Нарича се Раул, но истинското му име е Антонио Рохас. Работи в близко сътрудничество с мъж, който, по ирония, се казва Джими Джуъл^[1], чието седалище е в Портланд, Мейн. Рохас ми каза, че има и други печати; известна част за съжаление са били унищожени.

— Унищожени ли?

— Разбити заради златото и скъпоценните камъни. Показа ми и фрагментите. Единственото, което можех да сторя, бе да не се разплача.

При нормални обстоятелства Ирод също щеше да скърби за унищожаването на такова красиво нещо, но имаше и други печати, а и подобни съкровища не бяха рядкост. Онова, което искаше да открие, бе неизмеримо по-ценно.

— И мислиш, че печатите имат връзка с търсеното от мен?

— Според каталога то е било съхранявано в отделение 5. На мястото на убийствата в склада са намерени други, по-малко ценни печати от отделение 5, заедно с ключалката на оловния сандък, в който е съхранявано то.

— Онзи Раул откъде е взел печатите? — попита Ирод.

— Не пожела да ми каже, но той не е колекционер. Той е престъпник, наркодилър. В миналото съм му помагала да продаде някои неща и затова дойде при мен. Ако наистина има още печати, тогава моето предположение е, че ги е откраднал или ги е взел като заплащане на дълг. Така или иначе няма никаква представа за истинската им стойност.

— Ти какво му каза?

— Че ще поразпитам и ще му се обадя. Даде ми два дни. Заплаши, че иначе ще изкърти камъните от останалите печати и ще ги продаде.

Въпреки че приоритетите му бяха други, Ирод изсъска неодобрително и се хвана, че вече презира човека, изрекъл тази заплаха. И толкова по-добре. Така следващото нещо, което трябваше да извърши, щеше да му се стори още по-лесно.

— Справила си се много добре — каза той. — Ще бъдеш щедро възнаградена.

— Благодаря. Искаш ли да науча нещо повече за Раул?

— Естествено, обаче бъди дискретна.

Ирод сложи слушалката. Предишната му умора започваше да изчезва. Това бе важна новина. Търсеше толкова отдавна и ето че сега като че ли най-сетне се приближаваше към онова, което искаше да намери: мита, придобил форма.

Почувства старческа нужда да посети тоалетната, така че напусна своята библиотека, разкъсвайки мехура от самота, в който тя го обгръщаше, и прекоси дневната, за да стигне до спалнята си. Винаги използваше банята там, а не голямата, защото бе по-лесна за чистене. Стоеше над тоалетната чиния, затворил очи, наслаждавайки се на очакваното облекчение. Толкова дребно удоволствие, а не биваше да се подценява. Тялото го предаваше по толкова много начини, че настроението му се повишаваше от всяка малка победа на орган, който функционира нормално.

Когато шумът от последната струйка заглъхна, отвори очи и се загледа в отражението си върху покритата с огледало стена на банята. Раната на устата го измъчваше. Хирурзите искаха отново да опитат да отстранят некротизиралата тъкан и той нямаше друг избор, освен да се съгласи. Но преди не бяха постигнали желания резултат, химиотерапията също не бе спряла израждането на клетките. Ракът го изяждаше жив, отвътре и отвън. По-слаб човек би се предал досега, би предпочел да сложи край на всичко това, но Ирод имаше цел. На него му бе обещана отплата: край на страданията и други след него да бъдат наказани с още по-жестоки страдания. Това обещание му бе дадено, когато умря, и след връщането си в този живот той се бе впуснал в голямото дирене, а колекцията му бе започнала да расте.

Въздъхна и се закопча. Не признаваше циповете. Той бе човек с по-старомодни вкусове. Едно от копчетата го затрудни и трябваше да погледне надолу, за да го промуши през илика.

Когато се видя отново в огледалото, нямаше очи.

* * *

Ирод беше умрял на 14 септември 2003 г. Сърцето му бе спряло да бие по време на операция за отстраняване на болен бъбрек, първият от безуспешните опити да се забави развитието на раковото му заболяване. По-късно хирурзите щяха да опишат случилото се като невероятно, дори необяснимо. Не бе имало причини сърцето да спира, обаче бе спряло. Борили се бяха да го спасят, да го върнат към живота, и бяха сполучили. След това, докато лежеше в реанимацията, Ирод бе посетен от свещеник, който го попита дали иска да поговорят, или да се помоли. Той поклати глава.

— Казаха ми, че сърцето ти е спряло на операционната маса — каза свещеникът. Той беше на петдесет и няколко години, с наднормено тегло, зачервено лице и бързо примигващи очи. — Умрял си и си се върнал обратно. Не са много хората, които могат да кажат това за себе си.

Свещеникът се усмихна, но Ирод не отвърна на усмивката му. Нямаше сили и гърдите го боляха, докато говореше.

— Да не искаш да разбереш какво има след смъртта, отче? — отвърна и въпреки че гласът му бе немощен, посетителят му долови враждебността в него. — Сякаш тъмна вода покри главата ми, като възглавница, която те задушава. Почувствах я как приижда и разбрах. След живота няма нищо. Нищо. Сега доволен ли си?

Свещеникът се изправи.

— Ще те оставя да си починеш — каза той. Не беше смутен от злъчта на този човек. Чувал бе и по-лоши думи и вярата му бе силна. Странно, но също така имаше чувството, че пациентът Ирод (и откъде бе дошло това име, или може би бе избрано в изблик на черен хумор?) лъже. Всичко това му се стори изключително странно, но същевременно почувства и друго: ако Ирод лъжеше, той не искаше да знае истината. Не и тази истина. Не и истината на Ирод.

Ирод проследи с поглед свещеника до вратата, после затвори очи и се приготви да съживи миговете от собствената си смърт.

Имаше светлина. Тя блестеше в червено през клепачите му. Отвори очи.

Лежеше на операционната маса. На хълбока му имаше отворена рана, ала не го болеше. Допря пръсти до нея и когато ги вдигна, те бяха окървавени. Огледа се наоколо, но операционната зала бе празна. Не, не просто празна: бе изоставена, и то от доста време. От мястото, където лежеше, виждаше ръжда по инструментите, прах и мръсотия по плочките и таблите от неръждаема стомана. От дясната му страна долетя цъкащ звук и той видя как хлебарка тича да търси скривалище. Лежеше в кръг от светлина, която идваше от голямата лампа над масата, но по стените на залата трепкаше друго, по-меко осветление, въпреки че не успяваше да открие източника му.

Седна, после спусна крака на пода. Имаше лоша миризма, смрад на разложение. Усети прахта под пръстите на краката си и погледна надолу. Наоколо не се виждаха други следи от стъпки. Умивалниците от дясната му страна бяха покрити с кафяви петна от засъхнала кръв. Завъртя крана. Не потече вода, но се чуха звуци, идващи от тръбите. Ехото им се понесе из залата и го разтревожи. Върна крана в предишното положение и звуците спряха.

Едва когато спокойствието бе нарушено от шума на тръбите, разбра колко дълбока е била тишината. Премина през вратата на залата почти без да спре, за да хвърли поглед на празното отделение за предоперационна подготовка. И тук умивалниците бяха изцапани с кръв, но тя бе плискала също по пода и по стените, високи фонтани, изригнали сякаш от самите умивалници, сякаш тръбите са изплюли обратно всичките течности, изливани в тях през годините. Огледалата над мивките бяха почти напълно покрити със засъхнала кръв, но успя да зърне отражението си на едно прашно, но иначе незацапано място. Изглеждаше блед и около устата му имаше жълти петна, но с изключение на дупката в хълбока видът му беше задоволителен. Все още не можеше да разбере защо не изпитва болка.

„Трябва да има болка. Искам да ме боли. Болката ще покаже, че съм жив, а не…

Мъртъв? Това смърт ли е?“

Продължи да крачи напред. Коридорът оттатък операционната зала бе празен, ако не се броят двете инвалидни колички; в стаята на сестрите също нямаше никого. Във всяка от болничните стаи, покрай които минаваше, се виждаха неоправено легло, отметнати настрани или влачени по пода мръсни чаршафи, измъкнати изпод матраците, докато…

„Докато пациентите са се съпротивлявали на опитите да бъдат изхвърлени навън, вкопчвали са се за чаршафите в последно усилие да предотвратят онова, което е щяло да се случи“, помисли си той. Приличаше на болница, евакуирана по време на война и неизползвана никога повече, или може би болница, която е била в процес на преместване, когато са пристигнали вражеските войски и е започнало клането. Но ако е било така, къде бяха телата? Ирод си спомняше старите фотографии към репортажите от Втората световна война, на които се виждаха прочистени от нацистите села, където улиците бяха покрити с човешки останки, както магистрала в тих топъл ден с прегазени гарвани; бледи тела в ямите на концентрационните лагери, налягали едно върху друго като фигури от кошмари на Йеронимус Бош.

Тела. Къде бяха телата?

Зави зад един ъгъл. Врата на асансьор стоеше отворена, шахтата зееше празна. Надникна предпазливо надолу, опрян на стената за опора. В първия момент не видя нищо, само тъмнина, но когато се готвеше да се отдръпне, беше сигурен, че далеч надолу има движение. До него долиташе звук от едва доловимо драскане и в тъмното се мержелееше сиво петно, като щрих от четка върху черно платно. Опита да каже нещо, да извика за помощ, обаче от гърлото му не излизаше нито звук. Бе онемял, но онова, което се движеше в дълбините на асансьорната шахта, все пак замръзна на мястото си и той почувства погледа му като сърбеж по лицето.

Леко, безшумно отстъпи назад, докато лампите в коридора зад него гаснеха и хвърляха в мрак пътя, по който беше дошъл. Какво от това? — каза си. Нима там имаше нещо, заради което да се върне? Трябваше да продължава да търси. Но дори и след като взе това решение, лампите зад гърба му не спираха да гаснат, принуждаваха го да продължава напред, ако не иска да се озове в плен на мрака; тъмнината го блъскаше в гърба, докато вървеше, карайки го да бърза. Стори му се, че чу зад себе си движение, но не погледна през рамо от страх, че онези сиви щрихи може да приемат по-конкретната форма на зъби и нокти.

Докато вървеше, болницата около него ставаше все постара. Боята избледняваше и се лющеше, докато накрая останаха само голи стени. Плочките се превърнаха в дъски. На вратите нямаше вече стъкла. Инструментите, които успяваше да зърне в амбулаториите, изглеждаха по-груби, по-примитивни. Операционните маси бяха претърпели обратно развитие до нащърбени дървени блокове, на пода до тях имаше ведра с воняща вода, да събират стичащата се кръв. Всичко, което виждаше, говореше за болка, древна и безконечна, бяха свидетелство за крехкостта на човешкото тяло и за границите на издръжливостта.

Накрая стигна до две груби дървени врати, които стояха отворени, за да влезе. Вътре имаше светлина, слаба и трепкаща. След него прииждаше тъмнината, заедно с всичко, което се криеше в нея.

Той мина през отворените врати.

Стаята, или онова, което можеше да види от нея, бе празна, нямаше никакви мебели. Стените и таванът оставаха скрити за погледа му, потънали в сенки, но той си представяше пространството, което го обкръжаваше, като невъзможно високо и неизмеримо широко. Въпреки това бе обзет от клаустрофобия, честваше се притиснат. Искаше да излезе, да напусне това място, но нямаше къде да се върне. Вратите зад него се бяха затворили и той не ги виждаше вече. Останала бе само светлината: ветроупорен фенер, сложен на пръстения под, в който мъждукаше слабо пламъче.

Светлината и онова, което бе осветено от нея.

Отначало го взе за безформена маса, натрупване от разпаднали се тъкани, сметени накуп и забравени. После, когато се приближи, видя, че е покрито с паяжини, нишките толкова стари, че бяха обрасли с пластове прах и образуваха одеяло от жички, което покриваше почти изцяло онова, което лежеше отдолу. То бе много по-голямо от човек, въпреки че формата му беше човешка. Ирод успя да различи мускулите на краката и извивката на гръбнака, но лицето не се виждаше, беше заровено в гръдния кош, ръцете преметнати над главата в усилие да я предпазят от някаква надвиснала опасност.

После, сякаш забелязвайки постепенно неговото присъствие, тялото се размърда както насекомо в своята какавида, ръцете се отпуснаха и главата започна да се обръща. Внезапно думи и образи заляха сетивата на Ирод:

— книги, статуи, рисунки

(кутия)

— и в същия миг стана ясно каква е целта му.

Изведнъж тялото му се изви от болка в раната на хълбока му. Последва мощна конвулсия. Видя…

светлина

и чу

гласове.

Кората от паяжини пред него се пропука и се показа тънък пръст, завършващ с остър, почернял от мръсотия нокът. Конвулсията се повтори и този път беше по-силна, по-болезнена. Очите му бяха отворени, в устата му имаше нещо като дъвка, над него бяха надвесени маскирани лица, виждаха се само очите.

Върху сърцето му лежаха ръце и някакъв глас му говореше тихо и настойчиво за гробовни тайни и за неща, които трябва да бъдат свършени, а преди да настъпи възкресението му, изрече неговото име и каза, че отново ще го намери и той ще го познае, когато дойде.

Сега, след като се отдръпна от огледалото в банята, отражението му остана на мястото си, лишена от черти и очи маска, увиснала зад стъклото, преди да се намести над стар кариран костюм, стегнато вързана червена папийонка и жълта риза на балончета като на клоуните от панаирите, които канят публиката на представление.

Ирод се втренчи в него, позна го и не се изплаши.

— О, Капитане! — прошепна. — О, Капитане, мой Капитане…