Джон Конъли
Шепнещите (34)

31

В мотелската стая бе тихо. Мел и Боби бяха седнали на леглото, тя го прегръщаше и го милваше по лицето, сякаш го награждаваше, задето най-сетне се бе разтоварил от всичко, което знаеше. Ейнджъл бе до прозореца и наблюдаваше паркинга. Аз седях на второто легло и се опитвах да асимилирам всичко, което бях чул. Тобаяс и хората му контрабандираха антики, но ако можеше да се вярва на Боби, те бяха донесли със себе си още нещо. То никога не е трябвало да бъде откривано и никога не е трябвало да бъде отваряно. Било е част от примамката, сложено е било в нея както отрова в месо. Искаше ми се да вярвам, че Джандро греши, че вината и стресът карат тези мъже да посягат на своя живот и живота на други хора като съпругата на Брет Харлан и Фостър Джандро. Защото Боби потвърди, че се е обърнал към братовчед си във връзка със своите тревоги, и смята, че неофициалните проучвания на Фостър са довели до неговото убийство. Оставаше открит само въпросът кой е натиснал спусъка. Аз залагах на Тобаяс в началото, но Боби не беше толкова сигурен: той бе предупредил братовчед си за Джоуел Тобаяс и не виждаше как той би се съгласил да се срещне с него без свидетели на неосветения паркинг на полуразрушен бар. Тогава Боби ми каза за една от своите срещи с Кари Сандърс и как е обсъждал с нея някои от тревогите си.

Кари Сандърс. Не само Тобаяс свързваше всичките тези мъже, но и Сандърс. Била е в „Абу Граиб“, както и мистериозният Родам, или Нейлън. В един или друг момент е била в контакт с всичките мъртви мъже и е имала оправдание да се движи между тях. Джандро не би се съгласил да се срещне на изоставен паркинг с потенциално опасен бивш военен като Тобаяс, но може би се е съгласил да се срещне с жена. Обадих се на Гордън Уолш и му разказах всичко, което знаех. Оставих само Тобаяс. Тобаяс бе мой. Уолш заяви, че ще се заеме лично със Сандърс и ще види какво ще излезе.

* * *

Пръв го забеляза Луис, който, отпуснат ниско в лексуса, наблюдаваше подходите към стаята. Дрипльото се разхождаше из паркинга с цигара, висяща от дясната му ръка. Носеше черно палто над черен костюм, ризата смачкана и разкопчана на врата, сакото и панталонът с отличителните особености на евтини дрехи, при това зле поддържани. Косата му бе зализана назад и твърде дълга на тила, увиснала на мазни кичури над яката. Луис наблюдаваше огледалата, както и част от мотела, която се виждаше през предното стъкло. Трябваше да го види, че идва, ала не го беше видял.

И веднага разбра кой е и какво представлява: това беше Колекционера.

Този мъж беше облечен с дрехи от евтини магазини и имаше вид на човек, когото животът не е глезил и той е решил да му отвърне по същия начин, но всичко това беше външният му облик. Луис бе срещал опасни мъже и някои от тях бяха загинали от неговата ръка, но човекът, който крачеше сега към вратата на стая 112, отделяше през порите си заплаха, както другите хора отделят пот. Луис почти я подуши от разстояние, когато се измъкна тихо от колата и тръгна след него. Дъх на заплаха и още нещо: на изгорени жертвоприношения, на кръв и на костници. Въпреки че стъпките на Луис бяха тихи, Колекционера вдигна ръце, без да се обръща, още докато беше на пет метра от него. Цигарата бе изгоряла чак до пожълтялата кожа на пръстите, но ако го болеше, той не показваше това по никакъв начин.

— Можеш да хвърлиш това, ако ти пречи — викна Луис.

Колекционера остави цигарата да падне от пръстите му.

— Безобразие. Можех да дръпна още веднъж.

— Цигарите ще те убият.

— Така казват.

— Може аз да те убия преди това.

— А дори не сме се запознавали официално, макар да имам чувството, че те познавам. Може да се каже, че съм те наблюдавал от разстояние, теб и твоя партньор. Възхищавал съм се на работата ти.

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкан, а?

— Не, просто трябва да си благодарен, че не съм имал причина да те подгоня. За известно време беше на косъм от проклятието. Сега изкупваш своите грехове. Ако продължаваш в същия дух, все още можеш да бъдеш спасен.

— Ти спасен ли си? Ако си спасен, не съм сигурен, че бих искал да имам такава компания.

Колекционера издиша през носа най-близкото подобие на смях, до което бе успял да достигне през вечността.

— Не, аз съществувам между спасението и ада. Увиснал в пространството, ако щеш: мъж с неустановено положение.

— Падни на колене — каза Луис. — Сложи ръце на главата и ги дръж там.

Колекционера стори каквото му беше казано. Луис го доближи бързо, опря пистолета в главата му и почука силно на вратата. Отблизо миризмата на никотин караше очите му да сълзят, но тя служеше за замаскиране на другите миризми.

— Аз съм — каза Луис. — Имам компания. Твой стар приятел.

Вратата се отвори и Колекционера вдигна поглед към мен.

* * *

Той седна на стол до вратата. Луис го беше претърсил, но не беше въоръжен. Разгледа надписа „Тук не се пуши“ до телевизора, намръщи се и сплете пръсти пред корема си. Боби Джандро го гледаше като човек, който, след като се събуди, вижда над лицето му да се спуска паяк. Мел се беше оттеглила и седеше в ъгъла зад Ейнджъл, приковала очи в непознатия, сякаш очакваше той да ни се нахвърли.

— Защо си тук? — попитах го аз.

— Дойдох да те търся. Изглежда, че и двамата преследваме една и съща цел.

— Която е?

Тънък пръст, нокътят с цвят на ръжда, се вдигна и посочи Джандро.

— Нека позная каква е историята дотук — каза Колекционера. — Войници; съкровище; висока смъртност между крадците.

Джандро сякаш се канеше да възрази срещу използването на думата „крадци“, но Колекционера обърна своя насмешлив поглед към пръста си и той се отказа.

— Освен че не са знаели какво крадат — продължи Колекционера, — не са и подбирали. Вземали са всичко, което могат, без да си задават въпроса защо им е било толкова лесно. Но ти си платил висока цена за това, господин Джандро, нали? Всички вие сте платили висока цена за греховете си.

Джандро се сепна.

— Откъде знаете името ми?

— Имената са моят бизнес. Имало е кутия, нали? Златна кутия. Оставили са ви я, за да я намерите — навярно в оловен контейнер, защото не са искали да поемат никакъв риск, обаче са я сложили на място, където е било невъзможно да не я забележите. Кажете ми, господин Джандро, прав съм, нали?

Джандро само кимна.

— Искам тази кутия — каза Колекционера. — Затова съм дошъл.

— За колекцията ти? — попитах аз. — Мислех, че някой трябва да умре, преди да предявиш претенции към нещо, което е притежавал.

— О, някой ще умре, ако стане така, както искам, и благодарение на това колекцията ми ще се увеличи много, но кутията няма да е част от нея. Тя не ми принадлежи. Тя не принадлежи на никого. Тя е опасна. Някой я търси, мъж на име Ирод, и е изключително важно да не му се позволи да я намери. Ако я намери, той ще я отвори. Притежава нужното търпение и умения. Онзи, който го придружава, има знанието.

— Какво е съдържанието й? — попита Ейнджъл.

— Три същества — отвърна Колекционера. — Стари демони, ако предпочитате. Кутията е последният от поредицата опити те да бъдат затворени, но конструкцията й е била накърнена от суетата на майстора, който забравил, че изковава затвор. Златото е толкова мек метал. С течение на времето се появили пролуки. Нещо от онова, което се съдържа вътре, намерило път да излезе навън, да трови съзнанието на хората, които влизат в съприкосновение с нея. Оловният контейнер бил опит — груб, но ефикасен — да се противодейства на тази заплаха. Подобно на матовата боя, използвана за да се покрие златото, той скривал също и онова, което е вътре.

— Защо просто не са го изхвърлили в океана или не са го заровили някъде?

— Защото единственото нещо, което е по-лошо от това да се знае къде може да е, е да не се знае. Кутията е била наблюдавана. Винаги е била наблюдавана, знанието за нея се е предавало от поколение на поколение. Накрая тя е била скрита между купища лишени от стойност предмети в подземието на музея в Багдад, а после е дошла войната и музеят е бил разграбен. Кутията е изчезнала заедно с много други ценни предмети, но онези, които са я взели, някак си са добили представа за нейното естество, колкото и непълна да е била тя. Възможно е дори да се знаели точно с какво си имат работа още от момента, когато тя се е появила. Предметите, откраднати от Иракския национален музей, в по-голямата си част са били подбрани внимателно. Знаете ли, че през онези априлски дни от музея са откраднати седемнайсет хиляди предмета, че четиристотин и петдесет от четиристотин петдесет и един сандъци са били изпразнени, но само двайсет и осем от тях са били счупени? Останалите просто са били отключени, което означава, че онези, които са крали от тях, са имали ключове. Изненадващо, не мислите ли? Една от най-големите кражби от музей в историята, един от най-големите грабежи от времето на монголите — дело на вътрешни хора.

Но това е без значение. Когато господин Джандро и приятелите му са дошли да търсят съкровище, кутията им е била предадена може би с надеждата, че ще сторят тъкмо това, което са сторили: ще я докарат в тази страна, страната на неприятеля, където ще я отворят. Сега знаете какво представлява кутията. За отплата ми кажете къде да я намеря.

Очите му обиколиха всички лица в стаята, сякаш информацията, която търсеше, можеше някак си да бъде прочетена върху тях, след което се приковаха в моите.

— Защо трябва да ти вярваме? — попитах. — Ти манипулираш истината за собствените си цели. Ти си просто престъпник, нищо повече, сериен убиец, който застава под Божието знаме за собствено удобство.

В очите на Колекционера блесна светлина, сякаш в пропаст лумнаха два еднакви пламъка.

— Не. Аз не съм просто убиец, аз съм инструмент в Божиите ръце. Аз съм изпълнител на Божията воля. Не всичките му дела са красиви…

Колекционера изглеждаше възмутен от мен и, струва ми се, от себе си.

— Трябва да забравиш за своите огорчения, както и аз трябва да забравя за моите — каза той след малко. — Ако аз те безпокоя, ти ме смущаваш. Не ми е приятно да съм близо до теб. Ти си част от някакъв план, в който не съм посветен. Тръгнал си към разчистване на сметки, което ще доведе до твоята смърт и смъртта на всички, които са с теб. Дните ти са преброени и не искам да съм близо до теб, когато паднеш. — Колекционера вдигна длани към мен и в гласа му прозвуча молба. — Така че нека направим това, защото за колкото и лош да ме мислиш, човекът на име Ирод е по-лош от мен, а заедно с него се движи едно същество, което той си въобразява, че разбира, и което навярно му е обещало награда за неговите услуги. То има много имена, но Ирод го познава само под едно, името, което той му е дал, когато за пръв път е намерил начин да пропълзи като червей в неговото съзнание.

— А ти как го наричаш? — попитах аз.

— Не го наричам с никакво друго име, освен с онова, което изразява истинската му същност — отвърна Колекционера. — Мрака: въплътеното зло. Онзи, който чака зад стъклото.