Джон Конъли
Шепнещите (2)

1

Лятото беше дошло, сезонът на събуждането. Този щат, тази северна земя, не бе като южните. Тук пролетта беше илюзия, давано, но никога неспазвано обещание, симулация на нов живот сред потъмнял сняг и бавно топящи се ледове. Природата се беше научила да чака своето време край бреговете и мочурищата, в Големите северни гори на Каунти и солените блата на Скарбъро. Нека зимата се разпорежда през февруари и март, да се оттегля бавно към четирийсет и деветия паралел, отказвайки да отстъпи без бой дори педя земя. С наближаването на април върбите и тополите, леските и брястовете напълваха сред птичите песни. Чакайки от есента, цветовете им бяха още забулени, но готови да се разтворят, и мочурищата скоро щяха да се покрият с пурпурнокафявия килим на елдата. Катериците, бобрите и скунксовете се раздвижваха. Небето се изпъстряше от бекасини, гъски и патици, пръснати като семена по синя нива. Беше май и лятото най-сетне беше дошло, всичко се беше събудило.

Всичко.

* * *

Слънчевата светлина се плискаше по прозореца и топлеше гърба ми, прясното кафе се изливаше в чашата ми.

— Лоша работа — каза Кайл Куин.

Кайл, спретнатият набит мъж в искрящи от белота дрехи, беше собственикът на закусвалня „Палис“ в Бидефорд, а също така и главният й готвач, при това най-чистият главен готвач в крайпътно заведение, който бях виждал в живота си. Бях се хранил в ресторанти, където бе достатъчно само да зърна готвача, за да се замисля дали да не предприема лечение с антибиотици, но облеклото на Кайл беше така изрядно и кухнята му бе така безупречно чиста, че в някои болници имаше интензивни отделения с по-лоша хигиена от тази в „Палис“ и хирурзи с по-мръсни ръце от ръцете на Кайл.

„Палис“ бе най-старият крайпътен ресторант в Мейн, построен по поръчка от компания „Полард“, Лоуъл, Масачузетс, но червената и бялата боя все още бяха свежи и непокътнати, а златните надписи на прозорците, които известяваха, че дамите наистина са добре дошли, блестяха като написани с огън. Беше започнал да работи през 1927 г. и оттогава бе сменил петима собственици, от които Кайл беше последният. Там сервираха само закуска и затваряха преди обед, но заведението беше от онези, които правят всекидневието малко по-поносимо.

— Да — казах аз, — работата е от лоша по-лоша.

Пред мен на бара беше разтворен „Портланд Прес Хералд“. Заглавието под гънката на първата страница гласеше:

НИКАКВИ СЛЕДИ ВЪВ ВРЪЗКА С УБИЙСТВОТО НА ЩАТСКИЯ ПОЛИЦАЙ

Въпросният служител в моторизираната щатска полиция Фостър Джандро бе намерен застрелян в камиона си зад бившия бар „Блу Мун“ в покрайнините на Сако. По време на произшествието той не е бил на работа и когато тялото му било намерено, бил облечен в цивилни дрехи. Никой не знаеше какво е правил на това място, още повече че според аутопсията е бил убит между полунощ и два часа след полунощ, когато на никого не е работа да се навърта около обгорелите развалини на бар с лоша слава. Останките на Джандро бяха открити от екип на пътна полиция, спрял на паркинга на „Блу Мун“ за сутрешно кафе и цигара преди началото на дневната смяна. Убийството бе извършено с два изстрела от късо разстояние с пистолет двайсет и втори калибър, единия в сърцето, другия в главата. Налице бяха всички характерни белези на изпълнена екзекуция.

— Онази кръчма винаги е била магнит за неприятностите — каза Кайл. — Трябваше просто да изравнят със земята всичко, което остана от нея след пожара.

— Да, но какво да сложат на нейно място?

— Надгробен камък. Надгробен камък с името на Сал и Кливър.

Кайл отиде да налее кафе на останалите скитници, повечето от които четяха или разговаряха тихо помежду си, насядали в една редица като в картина на Норман Рокуел. В „Палис“ нямаше сепарета, нито пък маси, само петнайсет стола. Аз заемах последния, най-далечния от вратата. Беше единайсет часът и формално закусвалнята беше затворена, но Кайл нямаше да изгони хората скоро. Такъв тип заведение беше.

Сали Кливър: нейното име бе споменато в доклада за убийството на Джандро, малка градска история, която повечето от хората може би предпочитаха да забравят, и всъщност последният пирон в ковчега на „Блу Мун“. След пожара вратите и прозорците на бара бяха заковани с дъски и няколко месеца по-късно той беше подпален. Собственикът беше разпитан за евентуален палеж и застрахователна измама, но това бе просто рутина. Всички знаеха, че семейство Кливър бе драснало клечката на „Блу Мун“ и никой не ги обвиняваше за това.

Барът беше затворен вече от близо десет години и това не огорчаваше абсолютно никого, дори пияниците, които го бяха посещавали редовно. Местните винаги го наричаха „Блу Муд“^[1], защото никой не излизаше от него по-весел, отколкото бе влязъл, дори и да не бе ял от храната и да не бе пил нищо, което не е отворено пред очите му. Беше мрачна сграда, тухлена крепост с изрисувана табела отгоре, осветявана от четири крушки, от които никога не работеха едновременно повече от три. Вътре се поддържаше мъждива светлина, за да не се вижда мръсотията, и всички столове на бара бяха завинтени за пода, за да дават на пияниците известна стабилност. Менюто бе взето направо от готварската школа за хроническо затлъстяване, но повечето клиенти предпочитаха да се тъпчат с безплатните бирени фъстъци, покрити с един пръст сол, за да се стимулира консумацията на алкохол. В края на вечерта останалите неизядени, но добре опипани фъстъци се изсипваха обратно в голям чувал, който барманът Ърл Ханли държеше до умивалника. Ърл бе единственият барман. Когато се разболяваше или имаше да върши нещо по-важно от това да осолява пияници, „Блу Мун“ не отваряше. Ако някой бе наблюдавал как клиентите пристигат за всекидневното си зареждане, би се затруднил да познае дали се радват, или са разочаровани да намерят вратата заключена.

После умря Сали Кливър и „Блу Мун“ издъхна заедно с нея.

В нейната смърт нямаше нищо загадъчно. Тя беше двайсет и три годишна и живееше с един хаймана на име Клифтън Андреас, за приятелите си Клифи. Изглежда, че Сали всяка седмица бе слагала настрана по малко пари от работата си като келнерка, може би с надеждата да събере достатъчно, за да плати да убият Клифи Андреас или да убеди Ърл Ханли да сипе в бирените му фъстъци отрова за мишки. Аз познавах Клифи Андреас като лице от града, което е разумно да се избягва. Клифи не отминаваше кученце, без да поиска да го удави, нито пък бръмбар, без да изпита желание да го смачка. Всяка работа, която захващаше, беше сезонна, но никога не бе имало вероятност да бъде избран за работник на месеца. Работата бе нещо, което вършеше, когато свърши парите, и прибягваше до нея само в краен случай, ако няма възможност да вземе заем, да открадне или да смуче от по-слаб и по-нуждаещ се от него човек. Притежаваше повърхностния чар на лошо момче и се ползваше с успех сред онзи тип жени, които заемат за пред хората позата, че считат добрите мъже за слаби, макар тайно да си мечтаят за някой обикновен Джо, който не е затънал в тинята и не е готов да повлече още някого към дъното на блатото.

Не познавах Сали Кливър.

Тя, изглежда, бе имала ниско самочувствие и скромни очаквания, но Клифи Андреас някак си бе успял да я лиши съвсем от първото, без да й даде нещо в отплата. Във всеки случай една вечер той бе намерил скромните й, трудно припечелени спестявания и бе решил да устрои за себе си и приятелчетата в „Блу Мун“ гощавка за чужда сметка. Сали се прибрала от работа, видяла, че парите й са изчезнали, и отишла да търси Клифи в любимото му свърталище. Заварила го да се черпи на бара с единствена бутилка коняк в кръчмата, купена с нейните пари, и решила да защити правата си — за пръв и последен път в своя живот. Крещяла, драскала го и го скубала, докато накрая Ърл Ханли казал на Клифи да изкара жена си и домашните си проблеми навън и да не се връща, докато не се оправи и с двете.

Клифи Андреас хванал Сали Кливър за яката и я извлякъл през задната врата, а мъжете на бара седели и слушали, докато я блъскал в земята. Когато влязъл отново, ръцете му били окървавени и с разранени кокалчета, а лицето — покрито с кървави пръски. Ърл Ханли му сипал още едно и излязъл да види Сали. Тя вече се давела в собствената си кръв и умряла в задния двор, преди линейката да стигне до нея.

И това е всичко за „Блу Мун“ и за Клифи Андреас. Лепнаха му десет до петнайсет години в Томастън, излежа осем и после беше убит, по-малко от два месеца след като го освободиха, от неизвестен извършител, който откраднал часовника му, оставил портфейла му недокоснат и после изхвърлил часовника в близка канавка. Шушукаше се, че семейство Кливър имали дълга памет.

Сега пък Фостър Джандро беше намерил смъртта си само на метри от мястото, където се бе задушила Сали Кливър, и пепелищата на „Блу Мун“ бяха разровени още веднъж. На щатската полиция никак не й се нравеше да губи моторизирани полицаи, не й се харесваше още през 1924 г., когато Емъри Гуч загина в Матауамкийг при злополука с мотоциклет; нито през 1964 г., когато Чарли Блак стана първият представител на моторизирания отряд, убит с огнестрелно оръжие по време на банков обир в Саут Берик. Обаче около убийството на Джандро имаше нещо съмнително. Във вестника може и да пишеше, че няма следи, но слуховете говореха друго. До колата му били намерени флакони от крек; парчета от същото стъкло били открити и на пода до краката му. В кръвта му нямало дрога, но в полицията били разтревожени, че Джандро може да е бил дилър, а това щеше да е неприятно за всички.

Постепенно закусвалнята започна да се изпразва, но аз продължавах да си седя на мястото, докато се озовах сам на бара. Кайл ме остави на мислите ми, но преди да започне с разчистването, се погрижи чашата ми да бъде напълнена. Последните редовни посетители, повечето възрастни хора, за които седмицата не бе същата без едно-две посещения в „Палис“, платиха сметките си и тръгнаха.

Аз никога не съм имал офис. Никога не ми е бил нужен, а дори и да съм можел да му намеря някакво приложение, то навярно не би оправдало разноските дори при приемлив наем в Портланд или Скарбъро. Само шепа клиенти се бяха оплаквали от това, а в случаите, които изискваха усамотяване и дискретност, молех някого за услуга и нужното помещение ми бе предоставяно. Понякога използвах офиса на моя адвокат във Фрийпорт, но за някои хора идеята да влязат в адвокатска кантора бе почти толкова неприятна, колкото и самата мисъл за адвокатското съсловие като цяло, и бях установил, че повечето от хората, които идваха за помощ при мен, предпочитаха по-неофициални контакти. Обикновено аз ги посещавах и говорех с тях в домовете им, но понякога ресторантчетата като „Палис“, празни и дискретни, вършеха същата работа. В тези случаи мястото на срещата се избираше от евентуалния клиент, не от мен, и аз нямах нищо против това.

Малко след пладне вратата на „Палис“ се отвори и вътре влезе мъж към средата на шейсетте. На вид човекът бе образец на типичен възрастен янки: шапка с козирка на главата, поръчано по каталог яке над огладена риза, чисти дънки и работни обувки. Беше тънък като опъната жица, лицето му бе обветрено и набраздено от бръчки, зад изненадващо модерните очила в метални рамки проблясваха светлокестеняви очи. Той поздрави Кайл по име, после свали шапката и се поклони леко на Тара, дъщерята на Кайл, която разчистваше зад барплота, а тя се усмихна и също го поздрави.

— Радвам се да ви видя, господин Пачет — каза Тара. — Отдавна не сте идвали. — В гласа й имаше нежност, в очите й — светлина, и това казваше всичко, което трябваше да се каже за неотдавнашното нещастие, сполетяло новодошлия.

Кайл се подаде от прозореца за сервиране между кухнята и бара.

— Идваш да хапнеш истинска храна ли, Бенет? — каза той. — Като те гледам, май имаш нужда да се поохраниш.

Бенет Пачет се засмя и размаха дясната си ръка, сякаш думите на Кайл бяха бръмчащи около главата му насекоми, после седна до мен. Той бе собственик на закусвалнята „Даунс Дайнър“ до хиподрума на хълмовете край Скарбъро на шосе 1 от над четирийсет години. Преди него я беше държал баща му, отворил я бе малко след завръщането си от служба в Европа. По стените на ресторантчето все още имаше снимки на Пачет-старши, някои от тях от времето на военната му служба: сержант, заобиколен от по-млади мъже, които го гледат с уважение. Той беше починал още преди да навърши петдесет години и после бизнесът бе поет от сина му. Бенет вече беше живял по-дълго от своя баща, също както съдбата, изглежда, бе отредила и на мен да живея по-дълго от моя.

Той прие предложената от Тара чаша кафе, съблече якето си и го окачи до старата газова печка. Тара се оттегли дискретно да помага на баща си в кухнята, за да останем с Бенет сами.

— Здравей, Чарли — каза той и ми подаде ръка.

— Как сте, господин Пачет? — попитах аз. Беше ми неудобно да му говоря на „вие“, това ме караше да се чувствам като десетгодишен, но с мъже като него предпочитах те сами да предложат да се обръщам към тях малко по-фамилиарно. Знаех, че целият му персонал го нарича „господин Пачет“. Някои от тях може би го чувстваха като баща, но той им бе шеф и те се отнасяха към него с нужното уважение.

— Можеш да ме наричаш Бенет, синко. Колкото по-малко официалности, толкова по-добре. Не мисля, че някога досега съм говорил с частен детектив, освен с теб, и то само когато си се хранил в моето заведение. Виждал съм ги само по телевизията и във филмите. И да ти кажа право, малко ме безпокои твоята репутация.

Той се взря в мен и видях как погледът му се задържа за миг на белега отзад на врата ми. Там миналата година ме беше одраскал куршум, достатъчно надълбоко, за да остави трайна следа. Напоследък май бях натрупал доста такива дамги. Когато умра, може да ме сложат в музейна витрина за назидание на другите, които биха се изкушили да поемат по пътя на побоите, огнестрелните рани и екзекуциите на електрическия стол. Но пък може просто да не бях имал късмет. Или пък да бях имал. Въпрос на гледна точка.

— Не вярвай на всичко, което чуваш — казах аз.

— Не вярвам, но ти все пак ме тревожиш.

Повдигнах рамене. На лицето му имаше хитра усмивка.

— Но няма смисъл да го увъртаме — продължи той. — Искам да ти благодаря, че отдели време да се срещнеш с мен. Вероятно си зает човек.

Не бях, но беше мило от негова страна да го каже. Откакто ми върнаха лиценза по-рано тази година, което беше последвано от известни недоразумения с щатската полиция в Мейн, нещата сякаш бяха в застой. Вършех по малко застрахователна работа, винаги скучна и в повечето случаи неизискваща нищо по-уморително от това да седиш в колата и да прелистваш книга, докато чакаш някой тарикат с предполагаеми увреждания, получени на работното място, да започне да вдига тежки камъни в двора си. Но при това състояние на икономиката застрахователна работа не се намираше лесно. Повечето частни детективи в щата се бореха да оцелеят и бяха принудени да приемат всяка работа, която им се предложи. Включително и такава, след приключване на която ти се иска да се изкъпеш в белина. В продължение на една седмица следих мъж на име Хари Милнър, докато обслужваше три отделни жени в различни мотели и апартаменти, като по същото време ходеше редовно на работа и водеше децата си на бейзболни тренировки. Жена му подозираше, че има любовница, но, естествено, беше малко шокирана да научи, че поддържа такива широки сексуални контакти, които обикновено се асоциират с френските фарсове. Умението му да разпределя времето си обаче бе почти достойно за възхищение, както и енергията му. Милнър бе само две години по-възрастен от мен, но ако аз бях опитал да задоволявам по четири жени всяка седмица, бих си докарал инфаркт, вероятно докато се кисна във вана с лед, за да ми спаднат отоците. Обаче това бе най-добре платената работа, която бях имал от доста време. Бях започнал да работя отново по няколко дни в месеца и като барман в „Голямата изчезнала мечка“ на „Форест Авеню“, не на последно място и за да запълвам времето си.

— Не съм толкова зает, колкото може би ти се струва — отвърнах.

— Тогава, предполагам, ще имаш време да ме изслушаш.

Кимнах.

— Преди да минем нататък, искам само да кажа, че съжалявам за смъртта на Деймиън.

Не познавах Деймиън Пачет по-добре, отколкото познавах баща му, и не си бях направил труда да отида на погребението. Вестниците бяха проявили дискретност, но всички знаеха как е умрял. „Войната е виновна“, шушукаха хората. Той се беше самоубил само формално. Ирак го беше довършил.

Лицето на Бенет се сгърчи от болка.

— Благодаря ти. Както може би се досещаш, в известен смисъл това е причината да сме тук. Чувствам се малко странно, като се обръщам към теб за това. Ти преследваш убийци заради стореното от тях и онова, което аз мога да ти предложа, навярно ще ти се стори доста безинтересно.

Изкушавах се да му кажа за чакането пред мотелските стаи, докато хората вътре осъществяват извънбрачни сексуални контакти, или за седенето с часове в колата с камера на таблото, с надеждата, че неочаквано някой може да се покаже.

— Понякога безинтересните неща са приятна промяна.

— Ох — каза Пачет, — сигурно е така.

Погледът му се плъзна към вестника пред мен и той трепна отново. „Сали Кливър“, помислих си. Трябваше да прибера вестника, преди да дойде Бенет.

Когато беше убита, Сали Кливър работеше в „Даунс Дайнър“.

Бенет Пачет отпи от кафето и не проговори поне три минути. Хората като него достигат до по-късните години от живота си в идеално здраве, като не претупват нещата. Те работят по мейнско време и колкото по-скоро онези, на които се случва да си имат работа с тях, свикнат да сверяват часовниците си с техните, толкова по-добре.

— Има едно момиче, което работи като сервитьорка при мен — каза накрая той. — Добро дете е. Мисля, че може да помниш майка й, жена на име Кейти Емъри?

С Кейти Емъри учехме в гимназията на Скарбъро по едно и също време, макар да се движехме в различни кръгове. Тя беше от момичетата, които обичат жокеите, а аз не си падах много по жокеите и момичетата, които се мотаеха с тях. Когато като тийнейджър се върнах в Скарбъро след смъртта на баща си, нямах особено желание да се мотая с когото и да било, движех се сам. Всички местни хлапета членуваха в отдавна утвърдили се групи, в които бе трудно да проникнеш дори и да искаш. С времето създадох някои приятелства и, общо взето, не се срещах с много хора. Помнех Кейти, но се съмнявам, че тя би си ме спомнила, не и при нормалния развой на събитията. Но с течение на годините името ми бе започнало да се появява във вестниците и най-вероятно тя и други като нея са прочели написаното и са си припомнили момчето, което бе пристигнало в Скарбъро за последните две години в гимназията, свързвайки го с историите за бащата полицай, убил две хлапета, преди да отнеме собствения си живот.

— Как е тя?

— Живее горе край въздушната линия. — „Въздушната линия“ бе местното название на шосе 9, което свързваше Бруър и Кале. — Трети брак. Живее с един музикант.

— Така ли? Не я познавах толкова добре.

— Имал си късмет. Сега можеше ти да живееш с нея.

— Минавало ми е през ума. Тя беше хубаво момиче.

— И все още е хубава жена, предполагам. Малко по-пълна в талията, отколкото може би си я спомняш, но още й личи каква е била. Личи си и по дъщеря й.

— Как се казва дъщерята?

— Карън. Карън Емъри. Единствено дете от първия брак на майката, родено след като бащата си плюл на петите, затова носи фамилията на майка си. Впрочем единствено дете от всичките й бракове. Работи при мен вече повече от година. Както казах, добро дете. Има си своите проблеми, но мисля, че ще се справи благополучно с тях, стига да й бъде дадена помощта, която й е нужна, а самата тя да е достатъчно разумна да я поиска.

Бенет Пачет бе необикновен човек. Той и съпругата му Хейзъл, която почина преди няколко години, винаги бяха приемали всички свои служители не просто като персонал, а като част от семейството. Особено привързани бяха към жените, които минаваха през „Даунс Дайнър“, някои от които оставаха дълги години, а други — само за няколко месеца. Бенет и Хейзъл имаха особен усет за момичета, които са в беда или се нуждаят от малко стабилност в живота. Не ги шпионираха и не им четяха морал, но ги изслушваха, когато те се обръщаха към тях, и им помагаха с каквото могат. Семейство Пачет притежаваше две къщи в Сако и Скарбъро, които бяха преустроили в евтини квартири за собствения си персонал и за персонала на ограничен брой утвърдени малки фирми, ръководени от хора със сходни на техните възгледи. Апартаментите не бяха смесени, така че мъжете и жените трябваше да живеят със съквартиранти от собствения си пол.

Случайните срещи на двойките бяха неизбежни, но не ставаха толкова често, колкото можеше да се предполага. Повечето от онези, които приемаха предлаганите от Пачетови жилища, бяха доволни, че могат да разполагат със собствено пространство — не само във физически, а и във физиологически и емоционален смисъл. Повечето накрая се изнасяха, някои отново се събираха да живеят заедно, други не, обаче докато работеха при Пачет, бяха пред погледа на останалите — както на партньорите си, така и на по-възрастните колеги. Смъртта на Сал и Кливър бе голям удар, но ако изобщо им повлия по някакъв начин, само ги направи още по-загрижени към своите отговорности. Бенет бе понесъл тежко загубата на съпругата си, ала това ни най-малко не бе променило отношението му към хората, които работеха за него. В края на краищата сега му оставаха само те и той виждаше Сали Кливър в лицето на всяка една от онези жени, а може би бе започнал да вижда и Деймиън в лицето на всеки млад мъж.

— Карън се е влюбила в мъж, когото не харесвам особено — каза Бенет. — Тя живееше в една от къщите за персонала, в самото начало на „Горам Роуд“. Двамата с Деймиън се разбираха добре. Мислех, че той може да е влюбен в нея, но тя имаше очи само за онзи, неговия приятел от Ирак Джоуел Тобаяс. Бил е командир на Деймиън. След смъртта на Деймиън, а може да е станало и още преди това, Карън и Тобаяс се събраха. Чух, че Тобаяс бил разстроен от нещо, което видял в Ирак. Негови другари загинали пред очите му, издъхнали буквално в ръцете му от загуба на кръв. Будел се нощем плувнал в пот и крещял. Карън мисли, че може да му помогне.

— Тя ли ти каза това?

— Не. Чух го от една от другите сервитьорки. Тя не споделя с мен подобни неща. Струва ми се, че предпочита да говори с другите жени, това е. И знае, че не одобрявам преместването й при Тобаяс толкова скоро, след като са се запознали. Може да съм старомоден, но мисля, че трябваше да почака. И й го казах. Ходеха едва от две седмици и… Е, попитах я не мисли ли, че малко прибързва, но тя е младо момиче и смята, че знае какво иска, а аз не исках да й се меся. Пожела да продължи да работи за мен и това беше хубаво. И ние имахме известни затруднения напоследък, както навсякъде, но аз не искам да печеля от ресторанта повече, отколкото ми трябва, за да си плащам сметките, и все още успявам, дори ми остават пари. Нямам нужда от повече хора, може да се каже, че не ми трябват и всичките, които имам, но те се нуждаят от тази работа, а за един възрастен човек е полезно да има млади хора около себе си.

Той допи кафето си и погледна с копнеж каната от другата страна на бара. Като по телепатия Кайл, който почистваше кухненския плот, погледна към нас и каза:

— Ако искате още кафе, идете да вземете онази кана. Иначе ще го хвърля.

Бенет заобиколи бара и наля и на двама ни още малко. Като свърши с това, остана прав и се загледа през прозореца към старата сграда на съда, обмисляйки какво още да каже.

— Тобаяс е по-възрастен от нея, около трийсет и пет е. Твърде стар и твърде препатил за момиче като нея. Самият той е бил ранен в Ирак, загубил е няколко пръста на ръката и левият му крак е осакатен. Сега кара камион — „независим доставчик“, така се нарича, но изглежда, че работи доста нередовно. Винаги намираше време да се мотае с Деймиън и винаги е около Карън, много по-често, отколкото би се очаквало от човек, който трябва да пътува, за да изкарва прехраната си, сякаш парите не са проблем за него.

Бенет отвори една сметана и я прибави към кафето си. Отново настъпи мълчание. Не се съмнявах, че е обмислял дълго какво да ми каже, но виждах, че още не се решава да изрече всичко на глас.

— Разбираш ли, аз много уважавам военните. Няма как да е иначе, като се има предвид какъв човек беше баща ми. Зрението ми не беше толкова лошо, можех да отида във Виетнам и може би сега нямаше да водим този разговор. Може би нямаше да съм тук, а да лежа погребан някъде под бял камък. Така или иначе, щях да съм друг човек, дори по-добър.

Не знам доколко войната в Ирак е била справедлива или несправедлива. Струва ми се, че се стигна твърде далеч и не виждам основателна причина за това, много хора загубиха живота си. Сигурно има по-умни от мен, които знаят нещо, което аз не знам. Но още по-лошо е, че не се погрижиха за онези мъже и жени, които се върнаха, не и така, както трябваше. Моят баща се върна от Втората световна война ранен, но просто не го съзнаваше. Засегнат беше отвътре, от някои неща, които беше видял и извършил, но тогава състоянието му нямаше същото медицинско название и хората още не знаеха колко опасно може да е то. Когато Джоуел Тобаяс влезе в „Даунс“, веднага разбрах, че и той се е върнал ранен от войната, и то не само в ръката и крака. Болеше го и отвътре, целият беше разкъсан от гняв. Усещах това да лъха от него, виждах го в очите му. Нямаше нужда някой да ми го казва.

Не ме разбирай погрешно: той има право да бъде щастлив колкото всеки друг, може би дори още повече, заради онова, което е пожертвал. Болката, която го измъчва, психическа или физическа, не го лишава от това право и е възможно при нормално развитие на нещата някоя като Карън да е подходяща за него. Тя също е била наранена. Не зная как, но последствията са налице и я карат да бъде чувствителна към другите като нея. Такава чувствителност може да бъде благотворна за един мъж. Но аз не мисля, че Джоуел Тобаяс е добър човек. До това се свеждат нещата. Той не е подходящ за нея и просто не постъпва почтено.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Не знам — отвърна и аз долових отчаянието в гласа му. — Не и със сигурност. Обаче имам такова усещане, дори нещо повече от това. Той кара собствен камион с ремарке, новичък и чистичък като бебе в прегръдките на бавачка. Притежава голям „Силверадо“, който също е нов. Живее в твърде хубава къща в Портланд и има пари. Харчи доста, повече, отколкото би трябвало. Това не ми харесва.

Изчаках. Трябваше да внимавам с онова, което щях да кажа сега. Не исках думите ми да прозвучат, сякаш не вярвам на Бенет, но същевременно знаех, че той понякога се държи прекалено покровителствено с младите хора под негово ръководство. Все още опитваше да компенсира факта, че не беше опазил Сали Кливър, въпреки че не бе по силите му да предотврати онова, което я бе сполетяло, и че вината не беше негова.

— Виж, може всичко това да е взето на кредит — казах. — Доскоро се искаха само жълти стотинки, за да си тръгнеш от магазина с нов камион. Може да е получил компенсация за раняванията си. Ти просто…

— Тя се промени — каза Бенет. Каза го толкова тихо, че едва го чух, но напрежението в гласа му подсказваше, че не бива да бъде оставено без внимание. — Той също се промени. Забелязвам това, когато идва да я вземе. Изглежда болен, сякаш не спи добре, дори по-зле от преди. Напоследък започнах да забелязвам същото и у нея. Преди няколко дни се изгори: опита да хване кана с кафе, изпусна я и кафето се изля върху ръката й. Беше невнимание от нейна страна, но невнимание, което е причинено от преумора. Отслабнала е, а и преди не беше особено пълна. И мисля, че той й е вдигал ръка. Видях синини на лицето й. Каза ми, че се е блъснала във врата, сякаш някой още вярва на тези изтъркани приказки.

— Опита ли да говориш за това с нея?

— Опитах, но тя веднага се наежи. Както казах, мисля, че не обича да разговаря на лични теми с мъже. Не искам да повдигам повече този въпрос, боя се, че мога да я прогоня окончателно. Но се тревожа за нея.

— Какво искаш да направя?

— Още се познаваш с онези Фулси, нали? Може би ще успееш да ги накараш да понатупат Тобаяс и да му кажат да си намери друга, с която да дели леглото.

Каза го с тъжна усмивка, но виждах, че донякъде наистина би му допаднало да види двамата Фулси, които, общо взето, изпълняваха с удоволствие ролята на побойници, насъскани срещу човек, който може да удари жена.

— Няма да е от полза — възразих аз. — Или на жената й домъчнява за мъжа, или мъжът решава, че жената се е сдушила с някого, и става още по-зле.

— Е, беше приятно като идея — каза той. — След като явно трябва да се откажем от нея, бих искал да поогледаш Тобаяс и да видиш какво може да откриеш за него. Просто ми трябва нещо, което да убеди Карън да стои далече от него.

— Мога да го направя, но съществува вероятност тя да не ти бъде благодарна.

— Ще поема този риск.

— Искаш ли да ти кажа тарифите ми?

— Ще ми смъкнеш ли кожата?

— Не.

— Тогава предполагам, че ще си заслужиш парите, които искаш. — Той сложи плик на плота пред мен. — Вътре има две хиляди долара в брой. За колко време ще стигнат?

— Достатъчно дълго. Ако ми трябват още, ще те потърся. Ако похарча по-малко, ще ти върна остатъка.

— Ще ми съобщиш ли, ако откриеш нещо?

— Да. Но какво ще стане, ако открия, че е чист?

— Не е — твърдо отвърна Бенет. — Мъж, който удря жена, не може да се нарече чист.

Докоснах с пръсти плика. Почувствах желание да му го върна. Вместо това споменах историята с Джандро.

— Стари призраци — рекох.

— Стари призраци — съгласи се той. — Ходя там понякога, знаеш ли? Не бих могъл да ти кажа защо, може би заради надеждата някак си да се върна назад във времето, за да мога да я спася. Най-често просто казвам молитва за нея, когато минавам оттам. Това място трябва да бъде изтрито от лицето на земята.

— Познаваше ли се с Фостър Джандро?

— Отбиваше се понякога. Всичките идват, щатските моторизирани полицаи, местните ченгета. Ние се грижим за тях. О, плащат си сметките както всички останали, но се грижим да не си тръгват гладни. А Фостър го познавах донякъде. Братовчед му, Боби Джандро служеше с Деймиън в Ирак. Боби загуби краката си. Ужасна работа.

Помълчах, преди да заговоря отново. Тук липсваше нещо.

— Каза, че срещата ни в известен смисъл е свързана със смъртта на Деймиън. Карън Емъри единствената връзка ли е?

Бенет изглеждаше притеснен. Всяко споменаване на сина му навярно му причиняваше болка, но имаше нещо повече от това.

— Тобаяс се върна болен от тази война, но не и синът ми. Мисълта ми е, че бе виждал лоши неща и имаше дни, когато разбирах, че си спомня за някои от тях, но той още си беше синът, когото познавах. Все ми казваше, че войната е била добра към него, ако подобно нещо изобщо е възможно. Не е убил нито един човек, който не се е опитвал да убие него, и не е мразил иракчаните. Съчувствал им е заради онова, което преживяват, и се е опитвал да направи всичко по силите си за тях. Загубил е неколцина от другарите си, но преживяното не го преследваше, поне в началото. Всичко това дойде по-късно.

— Не знам много за посттравматичния стрес — казах аз, — но според онова, което съм чел, може да мине известно време, преди да се прояви.

— Там е работата — рече Бенет. — Аз също четох за това преди смъртта на Деймиън и си мислех, че може би ще успея да му помогна, ако разбера какво преживява. Но Деймиън харесваше войската. Не мисля, че искаше да напуска. На няколко пъти бе продължавал срока на службата си и би се върнал отново там. Всъщност, след като си дойде, говореше непрекъснато, че ще подпише нов договор.

— Защо не го стори?

— Защото Джоуел Тобаяс го искаше тук.

— Ти как разбра?

— От онова, което казваше Деймиън. Той пътува на няколко пъти с Тобаяс до Канада и имах чувството, че са се захванали с нещо, с някаква сделка, която обещава накрая да донесе добра печалба. Деймиън започна да говори, че ще започне собствен бизнес, че ако не се върне във войската, може би ще премине в охранителния бранш. Тъкмо тогава започнаха неприятностите. Деймиън започна да се променя.

— В какъв смисъл?

— Престана да се храни. Не можеше да спи и когато успяваше да заспи, го чувах да вика и да крещи.

— Чуваше ли какво казва?

— Понякога. Молеше някого да го остави на мира, да спре да говори. Не, да спре да шепне. Стана неспокоен и избухлив. Сопваше се за дреболии. Когато не вършеше нещо за Тобаяс, се усамотяваше някъде и пушеше, вперил поглед в празното пространство. Подхвърлих му, че трябва да поговори с някого за това, но не знам дали го е сторил. Когато започна, бяха изминали три месеца от завръщането му, а две седмици по-късно умря от собствената си ръка. — Бенет ме потупа по рамото. — Проучи този Тобаяс и ще говорим отново.

След това каза довиждане на Кайл и Тара и напусна закусвалнята. Наблюдавах го, докато крачеше бавно към колата си, очукано „Субару“ с лепнат на задния калник стикер с тюлен. Докато отваряше вратата на колата, ме хвана, че го наблюдавам. Кимна ми и вдигна ръка за довиждане; и аз сторих същото.

Кайл излезе от кухнята.

— Вече затварям — каза той. — Свърши ли си работата?

— Благодаря ти — отвърнах. Платих сметката и му оставих хубав бакшиш — и за храната, и за неговата дискретност. Не са много ресторантите, където двама души могат да се срещнат и да обсъдят онова, което обсъдихме ние с Бенет, без страх, че някой ще ги подслушва.

— Той е добър човек — отбеляза Кайл, когато колата на Бенет потегли от паркинга.

— Да, така е.

По обратния път към Скарбъро заобиколих, за да мина покрай „Блу Мун“. От водосточната тръба се развяваше полицейска лента, яркожълта на фона на почернелите останки от бара. Прозорците още бяха заковани с дъски, желязната врата беше залостена с тежко резе, но на покрива, там, където пламъците бяха избили навън преди всичките тези години, зееше дупка и ако човек се приближеше достатъчно, усещаше миризма на влага, дори и все още на обгоряло дърво. Кайл и Бенет бяха прави, тази развалина трябваше да бъде съборена, но продължаваше да стои на мястото си като тъмна ракова клетка, открояваща се на фона на поляната с червената детелина зад нея.

Потеглих нататък. Развалините на „Блу Мун“ оставаха все по-назад в огледалото за обратно виждане, докато накрая се загубиха от очите ми. Но нещо от тях сякаш остана на огледалото, нещо като петно от опушен пръст, напомняне от покойните, че живите все още им дължат нещо.