Джон Конъли
Шепнещите (42)

39

Държах Ирод на прицел, докато очите му се местеха от Колекционера към мен и обратно, сякаш не можеше да реши кой от двама ни представлява по-голяма опасност. Колекционера бе хвърлил пистолета му настрани и той не можеше да го стигне. Междувременно Колекционера се бе заел да изследва лавиците, вземаше разни неща, разглеждаше ги с възхищение и после ги връщаше по местата им.

— Притежаваш внушително количество ценности — каза той. — Книги, ръкописи, артефакти. От известно време следя развитието ти, но дори аз нямах представа, че си така усърден и имаш толкова изискан вкус.

— Аз съм колекционер като теб — отвърна Ирод.

— Не, не като мен. Моята колекция е много различна.

— Как ме намери?

— Техника. Докато беше в дома на госпожица Емъри, колата ти бе снабдена с проследяващо устройство. Мисля, че то може да е стъкмено от покойния Джоуел Тобаяс, което при дадените обстоятелства си е чиста ирония на съдбата.

— Бил си пред къщата през цялото време?

— Да.

— Можеше да ме хванеш тогава.

— Господин Паркър държеше много да се погрижи за безопасността на госпожица Емъри, а пък аз исках да видя колекцията ти.

— А как влезе?

— Сръчни ръце. Трудно е да се следят на различни екрани толкова много хора, които се движат из къщата ти, особено след като алармената система бъде изключена.

— Ти си задействал алармата.

— Да. Може да седнеш, но дръж ръцете си на бюрото. Ако престанат да се виждат, господин Паркър ще те застреля.

Ирод стори каквото му бе наредено, дланите му легнаха на бюрото от двете страни на кутията.

— Опитваш се да я отвориш — каза Колекционера.

— Да.

— Защо?

— Защото съм любопитен да видя какво има вътре.

— Толкова труд само от празно любопитство?

— Не е празно любопитство. Никога не е било празно любопитство.

— Значи е само въпрос на личен интерес?

Ирод се замисли над този въпрос.

— Мисля, че вече знаеш отговора.

Колекционера придърпа един фотьойл и се настани на него, ръцете му стиснати в скута, пръстите сплетени, палците кръстосани, като че ли се готвеше да се моли.

— Поне знаеш ли кой е онзи, на когото служиш? — попита.

— А ти?

— Аз оправям сметки. Събирам дългове — отвърна Колекционера и едното ъгълче на устата му се изви нагоре в усмивка.

— Но за кого?

— Няма да назовавам името му тук, в присъствието на това… нещо.

Пръстите му се разделиха, когато посочи кутията. Той извади от джоба си бронзова табакера и пакетче картонени кибритени клечки.

— Нещо против да запаля?

— Да.

— Колко жалко. Май ще се наложи да злоупотребя още повече с гостоприемството ти. — Пъхна цигара между устните си и драсна клечката. Сив дим с противна миризма се изви към тавана. Лицето на Ирод се сгърчи от отвращение.

— Правят ми ги по специална поръчка — каза Колекционера. — Преди пушех известните марки, но техният монопол на пазара ми се струваше неоправдан. Ако ще се тровя, предпочитам да го правя с класа.

— Колко възхитително — каза Ирод. — Ще възразиш ли, ако попитам къде смяташ да тръскаш пепелта?

— О, тези горят бавно. Докато това се превърне в проблем, ти ще си вече мъртъв.

Атмосферата в стаята се промени. Като че ли част от кислорода беше изсмукана от въздуха и аз започнах да чувам в главата си пронизителен вой.

— От твоята ръка или от ръката на приятеля ти? — тихо попита Ирод.

— Няма да е никой от двама ни.

Ирод изглеждаше озадачен, но преди да продължи този разговор, Колекционера попита:

— Под какво име се подвизава онзи, на когото служиш?

Ирод се размърда леко на мястото си.

— Аз го познавах като Капитана — отвърна, — но той има много имена.

— Не се съмнявам. Капитана. Онзи, който чака зад стъклото. Господин Гудкайнд. Едва ли има значение, нали? Той е толкова стар, че няма собствено име. Всичките са измислени от други.

Дясната ръка на Колекционера се раздвижи леко, обхващайки стаята, пръстите му оставяха димни следи.

— Тук няма огледала. Няма отразяващи повърхности. Човек може да си помисли, че присъствието му ти омръзва. Трябва да е уморително, признавам. Целият този гняв, тази неудовлетвореност. Почти невъзможно е да работиш, докато те са в главата ти. Наведе се напред и потупа кутията. — А сега иска това да бъде отворено, да прибави още малко хаос в един и без това неспокоен свят. Е, няма смисъл да го разочароваш, нали?

Колекционера се изправи. Сложи внимателно цигарата върху страничната облегалка на фотьойла, после се наведе над бюрото и започна да движи пръсти по ключалките, при което върховете им ловко опипваха краката на паяците, извитите тела, зеещите уста. Докато вършеше това, не гледаше към кутията. Очите му не се откъсваха нито за миг от Ирод.

— Какво правиш? — възкликна Ирод. — Това са сложни механизми. Трябва да бъдат разучени. Трябва да се установи редът им…

Но още докато говореше, нещо във вътрешността на кутията започна да щрака и да бръмчи. Пръстите на Колекционера продължаваха да се движат и докато го правеше, други звуци заглушиха механичните шумове. Беше шепот, който сякаш изпълваше цялата стая, извисяваше се в ужасяваща радост, гласове, които като че ли се катереха един върху друг като насекоми в гнездо. Един от капаците се отвори, после друг, после още един. Върху един от шкафовете за книги се появи сянка, прегърбена и рогата, и към нея набързо се присъединиха още две — прелюдия към онова, което се готвеше да излезе отвътре.

— Спри! — казах аз. — Не можеш да направиш това. — Минах надясно, така че да ме вижда, и преместих дулото на пистолета от Ирод към него. — Не отваряй тази кутия.

Той вдигна ръце не в знак, че се предава, а в тържествуващ жест на факир, изпълнил особено изкусен фокус, и каза:

— Твърде късно.

И последният капак се отвори.

За миг всичко в стаята притихна. Сенките по стената престанаха да се движат и онова нещо, прекарало толкова дълго време в нематериално състояние, започна да придобива реална форма. Колекционера остана прав, с вдигнати нагоре ръце — диригент, очакващ палката да бъде сложена между пръстите му, за да започне симфонията. Ирод бе вперил поглед в кутията и лицето му бе осветено от студено бяло сияние като от отразен от снега слънчев лъч. Изражението му се менеше, преминаваше от страх в удивление.

И тогава Ирод разбра, че това беше краят му.

Колекционера се завъртя рязко и едновременно с това се хвърли към мен и ме събори на пода, но аз все пак бях изкушен да погледна. Видях черен гръб, извит като дъга, кожата нагъната и разкъсана под напора на остри гръбначни кости. Видях глава, която бе твърде голяма за крепящото я тяло, вратът потънал в гънки плът, върхът на черепа — невероятна плетеница от усукани жълти кости, напомнящи корени на вековно дърво с обелена кора. Видях да проблясват жълти очи. Видях черни нокти. Видях остри зъби. Едната глава се превърна в две, после в три. Две се нахвърлиха върху Ирод, но една се обърна към мен…

Тогава Колекционера ме натисна надолу и залепи лицето ми на пода.

— Не гледай — каза. — Затвори очи. Затвори очи и се моли.

От Ирод не се чуваше нито звук. Това ме порази най-силно. Мълчеше, докато те се разправяха с него, и въпреки че бях изкушен да погледна отново, не погледнах дори когато хватката на Колекционера се разхлаби и почувствах, че той се изправя. Чу се поредица от механични щракания и Колекционера каза:

— Готово.

Едва тогава отворих очи.

Ирод се бе свлякъл на стола, главата отметната назад, очите и устата отворени. Беше мъртъв, но изглеждаше непокътнат, с изключение на тънката вадичка кръв, която се стичаше от лявото му ухо, и обстоятелството, че дори капилярите в очите му се бяха пръснали и бяха оцветили роговиците в червено. Кутията на бюрото бе отново затворена и шепотът се завръщаше, изпълнен с гняв, жужеше като разтърсен от външна сила пчелен кошер.

Колекционера взе цигарата си от страничната облегалка на фотьойла. От върха й висеше дълго стълбче пепел, като сграда, която се готви да рухне. Той я изтръска в отворената уста на Ирод, после я поднесе към собствените си устни и дръпна дълбоко.

— Ако решиш да дразниш кучетата, винаги проверявай колко е дълга веригата — каза той. Взе кутията и я пъхна под мишницата си.

— Взимаш ли я? — попитах аз.

— Временно. Не е моя, за да я задържа.

Отиде до един от рафтовете и свади малка статуетка на женски дявол от слонова кост. Изглеждаше ми ориенталска, но не съм специалист.

— Сувенир — каза той. — Ще го добавя към моята колекция. Сега трябва да изпълня още една задача. Позволи ми да те представя на някого…

* * *

Стояхме пред огледалото с красива рамка пред кабинета на Ирод. В началото в него се виждаха само моето отражение и отражението на Колекционера, но след малко към нас се присъедини трети. Първо изглеждаше като неясно петно, тъмносива празнота там, където трябваше да има очи и уста, но впоследствие придоби разпознаваеми черти.

Това бе лицето на Сюзън, покойната ми съпруга, но с дупки, прогорени в кожата, където някога бяха очите. После лицето отново се размаза като разклатена дрънкалка и се превърна в Дженифър, убитата ми дъщеря, но също без очи, устата й пълна с хапещи насекоми. След това още лица, врагове от миналото, които се сменяха все по-бързо и по-бързо: Пътника, онзи, който бе разделил Сюзън и Дженифър; убиецът на жени Калеб Кайл; Пъд, лицето му покрито със стари паяжини; и Брайтуел, демонът Брайтуел, гушата му издута като огромна кървава утроба.

Защото той бе във всички тях и всички те бяха родени от него.

Накрая остана само фигурата на мъж в началото на четирийсетте, малко над средния ръст. В тъмната му коса се прокрадваха сиви нишки и очите му бяха тревожни и тъжни. До него стоеше неговият близнак, а до близнака беше Колекционера. Тогава Колекционера се дръпна встрани, двете отражения се сляха в едно и аз останах да се взирам сам в себе си.

— Какво изпитваш? — попита Колекционера.

— Гняв. И страх. То се боеше. — Отговорът дойде, преди дори да ми бе минала тази мисъл. — Боеше се от теб.

— Не — каза Колекционера. — Не от мен…

Прочетох на лицето му съчувствие, но имаше и нещо друго.

За пръв път почувствах страха на Колекционера от мен.