Джон Конъли
Шепнещите (3)

2

Когато се върнах в къщата си в Скарбъро, се замислих над казаното от Бенет Пачет и седнах зад бюрото да си запиша някои неща от нашия разговор. Ако Джоуел Тобаяс биеше приятелката си, тогава заслужаваше и него да го по-заболи, но се питах дали Бенет си дава сметка в какво се намесва. Дори да намерех нещо, което той да използва срещу Тобаяс, не мислех, че това би се отразило особено на тяхната връзка, освен ако не беше толкова ужасяващо, че всяка жена, която не е клинично луда, веднага да си стегне багажа и да си плюе на петите. Опитал се бях също така да го предупредя, че Карън Емъри може да не му е благодарна, задето се бърка в личния й живот, дори и ако Тобаяс я биеше. Ако желанието му да се намеси в делата на служителката си бе предизвикано единствено от това, мотивите му все пак бяха солидни и аз можех да му отделя малко от своето време. В края на краищата човекът си плащаше.

Проблемът беше в това, че благополучието на Карън Емъри не бе единствената причина да се обърне към мен. Всъщност това беше лъжа, средство да се започне ново разследване, отделно, но свързано с разследването на смъртта на сина му Деймиън. Очевидно Бенет бе убеден, че Джоуел Тобаяс носи някаква отговорност за промяната в поведението на Деймиън, промяна, довела накрая до неговото самоубийство. По същество всички разследвания, инициирани от частни лица и провеждани вън от сферата на съда и полицията, са лични, но някои са по-лични от други. Бенет искаше някой да отговаря за смъртта на сина му, тъй като сина му вече го нямаше и не можеше лично да отговаря за нея.

В подобна ситуация някои бащи може би щяха да насочат гнева си срещу войската, която бе пропуснала да забележи проблемите на завърналия се войник, или срещу пропуските на психиатрите, но според Бенет неговият син се беше върнал сравнително невредим от войната. Само по себе си това твърдение даваше основание за допълнителни разследвания, но засега в очите на Бенет Джоуел Тобаяс бе не по-малко виновен за смъртта на сина му, отколкото ако беше държал ръката му, когато беше натиснал спусъка.

Бенет бе интересен мъж, по душа беше мек, но отвън сякаш бе покрит с крокодилска броня на плочки: сега вече солиден мъж, но беше лежал в затвора. Като млад се беше сдушил с група момчета от Обърн, които ограбвали бензиностанции и бакалници, преди да преминат към големите магазини и обира на Първа селскостопанска банка в Огъста, по време на който бяха размахвали пистолети и стреляли, макар и с халосни патрони. Обирът не им бе донесъл кой знае колко пари, само две хилядарки и малко дребни отгоре, но полицията скоро беше идентифицирала неофициално най-малко един от членовете на бандата. Той бе арестуван и притискан известно време, докато накрая беше разкрил своите съучастници в замяна на по-лека присъда. Бенет, който бе участвал като шофьор, бе осъден на десет години, но бе лежал пет. Той не беше професионален престъпник. Петте години в „Томастън“, затворът крепост от деветнайсети век, все още пазещ сякаш прогорени в земята следи от някогашна бесилка, го бяха убедили в погрешността на неговите постъпки. Върнал се бе с подвита опашка към бизнеса на баща си и оттогава насетне се беше пазил от неприятности. Което не означаваше, че бе започнал да уважава много закона или че след като в миналото е бил предаден, сега е готов на свой ред да предаде някого. Може и да не обичаше особено Джоуел Тобаяс, но фактът, че наемаше мен, вместо да отиде в полицията, бе типично Бенетовски компромис, както и това, че искаше да разследвам един човек с надеждата, че така може би ще излезе наяве истината за смъртта на друг.

Вече нищо не оставаше скрито. С известна изобретателност и с малко пари човек можеше да научи за другите доста неща, които те вярват или се надяват, че ще останат в тайна. Още по-лесно бе, когато си лицензиран частен детектив. След един час кредитната история на Джоуел Тобаяс вече лежеше на бюрото пред мен. Срещу него нямаше никакви предупреждения за забавени плащания и според онова, което виждах, той никога не бе имал проблеми с полицията. След като преди малко повече от година бе демобилизиран поради инвалидност, очевидно беше работил усърдно, плащал сметките си и, както изглежда, водил безоблачно съществуване на редови гражданин.

Една от любимите думи на дядо ми беше „шантаво“. Мляко, което е на път да се вкисне, има малко шантав вкус. Тих, почти недоловим шум в мотора буди съмнение, че с карбуратора става нещо шантаво, но още не е ясно точно какво. За дядо ми шантавото беше по-неприятно от явно повреденото, просто защото не се знаеше какво е естеството на проблема. Очевидно нещо не беше наред, но той не можеше да го поправи, защото още не знаеше какво е. Повредата можеше да се отстрани, но шантавото не му даваше да заспи.

Делата на Джоуел Тобаяс бяха шантави. Камионът с ремарке и койка за спане в кабината му бе струвал осемдесет и пет хиляди долара. Независимо от твърденията на Бенет, не го бе купил съвсем нов, но почти. По същото време се бе сдобил и с джип за още десет хиляди долара. Платил бе пет на сто от цената, а останалото изплащаше на месечни вноски при лихвен процент, който не бе прекалено голям и дори можеше да мине за доста благоприятен, но все пак месечните плащания му изяждаха към две хиляди и петстотин долара. В добавка същия месец бе купил и нов шевролет „Силверадо“. Спазарил беше доста добра цена: осемнайсет хиляди долара, което бе с шест хиляди по-малко от обикновената пазарна цена, и изплащаше този кредит на месечни вноски от двеста и осемдесет долара. Накрая, вноските по ипотеката на къщата му в Портланд, на крачка от „Форест Авеню“ и съвсем близо до „Голямата изчезнала мечка“, му струваха още хилядарка на месец. Къщата бе принадлежала на вуйчо му и Джоуел я бе наследил заедно с натрупаните неизплатени вноски. Взето заедно, това означаваше, че трябва да печели почти пет хиляди долара месечно само за да държи главата си над водата, и то преди да си е платил трудовите и медицинските осигуровки, бензина за шевролета, храната, отоплението, бирата и всичко останало, което е нужно, за да живееш удобно. Ако скромно добавим поне още хиляда долара месечно за всичко това, годишните доходи на Тобаяс трябваше да са някъде около седемдесет хиляди долара без данъците. Това бе напълно непостижимо, при положение че като частен превозвач можеше да очаква печалба от около деветдесет цента на миля, плюс горивото, но за това бяха нужни дълги часове зад волана и документиране на изминатите разстояния. Освен това навярно получаваше компенсация за осакатената си ръка, а може би и за крака си. Предполагах, че като инвалид си докарва някъде между петстотин и хиляда и двеста долара месечно, освободени от данъци, което би му помогнало донякъде да покрива разходите си, но все пак оставаха още доста пари, които трябваше да печели на пътя. Оценката на кредитоспособността му бе стабилна, не беше просрочвал изплащането на нито един от заемите си и плащаше редовно вноските в частния пенсионен фонд.

Според Бенет, или според впечатленията, които беше получил Бенет, Тобаяс не работеше през всичките часове, които му бе дал Бог. На практика той като че ли не изпитваше никакви финансови затруднения, което навеждаше на мисълта, че освен парите, които печели като шофьор и получава като помощи, има и още, които идват от друго място; или си имаше скътани средства и субсидираше бизнеса от спестяванията си, което означаваше, че няма да остане дълго в него.

Значи така. Около Тобаяс имаше нещо шантаво. Пари, които идват от друго място. Въпросът беше само да се открие източникът на тези допълнителни доходи и Бенет бе казал нещо, което насочваше предположенията ми в определена посока. Споменал бе, че Тобаяс непрекъснато пътува между Мейн и Канада. Канада означаваше прекосяване на граница, граница означаваше контрабанда.

А когато ставаше дума за границата между Канада и Мейн, това означаваше наркотици.

Според статия в „Ню Йорк Таймс“, „За да се спре контрабандата по каналите между Мейн и Канада, ще е нужна малка армия — толкова дива е по-голямата част от територията, през която минава, и толкова много и разнообразни са възможностите, които предлага“. Въпросната статия е писана през 1982 г., но е не по-малко актуална и днес. В края на деветнайсети век властите се тревожели преди всичко за пропусканите митнически приходи от спиртни напитки, риба, едър рогат добитък и земеделска продукция, пренасяни контрабандно през границата, но дрогата също започвала да се превръща в проблем, тъй като опиумът се складирал в Ню Брънзуик и оттам се транспортирал в Съединените щати през Мейн. Щатът има шестстотин и петдесет километра сухопътна граница с Канада, повечето сред пущинак, както и пет хиляди километра брегова линия и около хиляда и четиристотин малки острова. Тогава там е било, и все още е, рай за контрабандистите.

През седемдесетте години, когато Управлението за борба с наркотиците започва все повече да се фокусира върху южната граница с Мексико, Нова Англия става привлекателна алтернатива за контрабандистите на марихуана, още повече че със своите двеста и петдесет колежа предлага разработен пазар за нея. Достатъчно бе просто да си купиш корабче, да се насочиш към Ямайка или Колумбия и после да следваш утвърдения маршрут, който ти позволява всеки път да стоварваш по тон във Флорида, Южна и Северна Каролина, Роуд Айлънд и накрая в Мейн. Оттогава мексиканците са наложили присъствието си тук, наред с разните южноамериканци и всички останали, които са се чувствали достатъчно силни, за да заграбят част от пазара на наркотици и да го задържат.

Облегнах се назад и се загледах през прозореца към солените блата и морските птици, които се плъзгаха по водите им. Тънък стълб черен дим се издигна към небето на юг и бавно се разми в неподвижния въздух, като остави едва забележима следа да зацапва иначе съвършената синева на тихо отиващия си ден. Обадих се на Бенет Пачет и той потвърди, че Карън Емъри е на работа. Смяната й свършвала в седем часа и, доколкото знаел, Джоуел Тобаяс щял да мине, за да я вземе. Той често я вземал, когато не е на път. Бенет я попитал дали тази вечер не може да остане до по-късно и Карън му казала, че няма възможност, защото с Джоуел щели да вечерят навън. Обяснила му, че през следващите няколко седмици Джоуел имал доста курсове до Канада и нямало да прекарват много време заедно. И така, по липса на по-добри занимания реших да поогледам къщата на Тобаяс и неговата приятелка.

* * *

„Даунс“ беше доста голям ресторант, който можеше да поеме сто, че и повече посетители наведнъж, при положение че кухнята разполагаше с необходимия персонал и сервитьорките бяха готови да си заслужат бакшишите си с повечко труд. Големите прозорци гледаха към шосе 1, към паркинга и към кегелбана „Биг Туенти“ от другата страна на пътя. Барът минаваше почти по цялата дължина на помещението и завиваше на сто и осемдесет градуса, образувайки нещо като удължено U. Покрай стените имаше четириместни сепарета, друга група от маси за четири човека образуваше остров от винил и формика в средата на ресторанта. Сервитьорките носеха сини тениски с името на ресторанта на гърба и под него три коня, препускащи към финала. Името на всяка от тях бе избродирано на фланелката над лявата й гърда.

Не влязох, а останах да чакам на паркинга. Виждах как Карън Емъри разнася сметките по своите маси, готвейки се за края на смяната — Бенет ми я беше описал, а и сред сервитьорките тази вечер нямаше друга блондинка. Беше хубава, дребничка, може би малко над метър и петдесет, и с тънка фигура, макар че дори отдалеч на човек му се струваше, че тениската й е поне с един номер по-тясна от необходимото. Мъжете сигурно идваха в „Даунс“ само за да капят яйце по брадите си, докато зяпат опънатата фланелка.

В 6,55 на паркинга спря черен силверадо с прозорци от тъмно стъкло. Двайсет минути по-късно Карън Емъри се появи в къса черна рокля и обувки на висок ток, с коса, пусната свободно по раменете, и свеж грим на лицето. Качи се в шевролета и той потегли наляво по шосе 1, отправяйки се на север. Следвах го неотлъчно чак до южен Портланд, където той свърна в „Бийл Стрийт Барбекю“ на Бродуей.

Карън слезе първа, следвана от Джоуел Тобаяс. Той бе поне с трийсет сантиметра по-висок от приятелката си, тъмната му коса, въздълга и вече леко прошарена, бе сресана назад над ушите и настрани от челото. Носеше дънки и синя дънкова риза. Ако по него имаше някаква тлъстина, тя бе добре прикрита. Вървеше с леко накуцване, като разчиташе повече на десния крак, и държеше лявата си ръка пъхната в предния джоб на дънките.

Дадох им няколко минути, после ги последвах вътре. Бяха се настанили на една от масите близо до вратата, затова седнах на бара и си поръчах бутилка безалкохолна бира и пържени картофи, като се разположих така, че да мога да гледам телевизора и масата, заета от Тобаяс и Карън. Те като че ли си прекарваха добре. Взеха си две маргарити и бира за по-нататък и си поделиха плато с мезета. Имаше много усмивки и смях, главно от страна на Карън, но Тобаяс изглеждаше някак напрегнат или пък може би мнението на Бенет Пачет ме караше да го възприемам така. Опитах да се абстрахирам от всичко, което бе казал той, и да ги възприемам само като интересна непозната двойка в ресторант. Не, смехът на Карън и сега ми звучеше пресилено, впечатление, което се потвърди, когато Тобаяс тръгна към тоалетната и докато погледът на Карън го следваше, усмивката й постепенно помръкна и отстъпи място на изражение, което бе в еднаква степен загрижено и тревожно.

Тъкмо си бях поръчал още една бира, която не възнамерявах да пия, когато Джоуел Тобаяс се появи до лакътя ми. Не реагирах, когато той се провря до бара и помоли бармана за сметката, защото сервитьорката, изглежда, била заета другаде. Обърна се към мен, усмихна се, каза „Извинете ме, господине“ и се върна при приятелката си. Докато се отдалечаваше, успях да зърна лявата му ръка: липсваха два пръста и кожата бе покрита с белези. След една-две минути келнерката пристигна, взе оставената на бара сметка и по нареждане на бармана я занесе на масата им. След малко те вече бяха платили и си тръгнаха.

Не ги последвах. Достатъчно бе, че ги бях наблюдавал заедно, а и появата на Тобаяс до мен ме бе поизнервила. Не го бях видял да се връща от тоалетната, което означаваше, че трябва да бе излязъл навън през страничната врата и да се бе върнал през предната. Може да бе изпушил една цигара, докато беше навън, но в такъв случай трябва да бе точно от онези пушачи, които дръпват само по два пъти. Навярно бе просто съвпадение, ала нямах никакво намерение да потвърждавам евентуалните му подозрения относно присъствието си тук, като се втурна към паркинга и потегля след тях със свистящи гуми. Допих повечето от бирата, която не бях искал да пия, погледах още малко телевизионната игра, след това платих и си тръгнах от бара. Паркингът бе почти пуст, черният силверадо отдавна си беше заминал. Нямаше десет часа и небето още светлееше. Навлязох в Портланд, за да мина покрай къщата на Джоуел Тобаяс. Тя беше малка, добре поддържана двуетажна постройка. Джипът бе паркиран на алеята, но камиона го нямаше никъде. Както се виждаше през отчасти спуснатите завеси, в една от стаите на горния етаж светеше лампа, но докато гледах натам, тя бе изгасена и къщата потъна в пълен мрак.

Почаках още минута-две, гледах къщата и си мислех за изражението на Карън Емъри и как Тобаяс се бе появил до мен, после поех обратно към Скарбъро и собствения си тих дом. Някога в него бе имало жена и дете, и куче, но сега те живееха във Върмонт. Посещавах дъщеря си Сам веднъж или два пъти месечно и понякога тя идваше и дори оставаше да преспи тук, ако майка й, Рейчъл, имаше работа в Бостън. Рейчъл се срещаше с друг мъж, поради което се чувствах неловко да я посещавам без предупреждение и понякога й се сърдех заради това. Но и сам стоях настрани от тях, защото не исках да им се случи нещо неприятно, а мен неприятностите непрекъснато ме следваха по петите.

Навремето тяхното място беше заето от сенките на други жена и дете — които вече не виждах, но въпреки всичко усещах като упорита миризма на цветя, изхвърлени едва когато листенцата им са започнали да се ронят. Те вече не бяха източник на тревога. Отнети ми бяха от убиец, мъж, чийто живот бях отнел на свой ред и бях позволил след това чувството за вина и гневът да ги превърнат във враждебно, отмъстително присъствие. Но това беше преди. Сега усещането за присъствието им ме успокояваше, защото знаех, че те ще имат определена роля във всичко, което ми предстои.

Когато отворих вратата, къщата беше топла и изпълнена с миризма на сол от блатата. Почувствах празнотата на сенките, безразличието на тишината и спах спокойно и сам.